В какво се забърках...

   Пак е декември и отново се започва с въпросите, характерни за това време от годината. От едната страна съм аз, а от другата... пак съм аз.  Изваждам един списък от миналата година, наподобяващ по дължина този на Дядо Коледа с непослушните деца. И се започва едно отмятане на всеки ред. Тук плюс, там минус. А някъде и въпросителна, защото не си спомням какво точно съм имала предвид. И всъщност осъзнавам, че може би нямаше да позная миналогодишното си Аз, ако сега стоеше срещу мен. 

   Стигат ми толкова равносметки. Какво съм направила, какво не съм. Колко мечти съм сбъднала, колко килограма не съм свалила. Колкото, толкова! Нещо като "Стани богат" и "Дами и господа, въпрос за 100 000 лева" : Колко пъти се почувствах наистина щастлива през изминалата година? Няма а), б), в)... Няма помощ от приятел. Няма публика, само със себе си съм. Няма и верен отговор. Майната му! Думите, които лекуват всичко. А толкова мразя да съм цинична. Но как да не бъдеш?! Как да не си, след като цялото земно кълбо се върти на пръстите на циниците.
   И сега аз няма да правя онзи списък на срама с всичко, което трябва да спра или да започна да върша. От точно този ден, не от утре или от първи януари... от този момент единствената точка в списъка ми ще е: Да бъда щастлива. Щастие. Без очаквания, без уговорки. Без излишна драма. Ще пиша, ще обичам, ще пътувам и, мамка му, ще бъда щастлива. Да, ще Бъда. Ще си тананикам "Лятото зад ъгъла", докато си правя кафе. Ще гледам през прозореца и ще поздравявам света със сънлива усмивка. Ще се посветя на онези книги, които вървят ръка за ръка с чаша ароматен чай. На онези тихи моменти, които носят топлина и удовлетвореност. Ще се катеря по стръмния път на всяка мечта, хванала здраво живота. Ще крача уверено нагоре... с щастие. Ще го нося в себе си и отвъд границите си. (Всъщност за какво са ми граници?!) И ще се усмихвам с всяка част от мен. И с черния си дроб, както каза старият шаман в "Яж, моли се и обичай".
   "Всичко е в главата ти, красавице" - едни думи, които ме държаха будна цяла нощ. Думите на един човек, който ме познаваше от скоро, но виждаше в погледа ми, че всъщност мен ме няма там. Отново летяща в някой друг свят, където се чувствам себе си, където се усмихвам и мечтите ми се сбъдват. Така е, всичко е в главата ми. А там е пълен хаос. Толкова много страхове, копнежи, очаквания, рани... Като разхвърлен килер, в който можеш да намериш какво ли не. Избелели снимки, стари филми, развален часовников механизъм, красиви лачени обувки... Ще разбия стените на този килер. Но са дебели, да му се не види. Толкова са напластени с мнения на хора, които нямат значение, с обиди и горчилки, събирани с години. А защо съм ги държала там толкова време... не знам.
   Време е да пренеса моя свят точно тук. В леко уродливия, пълен със сиви хора и сиви животи. С тотална липса на романтика, на цвят, на вкус дори. Липсва му запалена камина и чаша хубаво вино. Липсва му пламъка на запалена свещ. Липсва споделеност. Наситен е до пръсване с житейски катастрофи. С кухи принципи. С омраза. С гняв. С унищожителна себичност. Но някои хора си го харесват. Нали те са си го направили такъв. Какво по - хубаво от това да изпръскаш бабичката на спирката от горе до долу, докато минаваш със 120 през огромната локва, напомняща малък язовир. Или да се буташ арогантно в хората в магазина, 'щото все пак те трябва да се съобразяват с теб. Различни хора, различни светове. Всички сме толкова различни. Някои мразят да мразят, други обичат да обичат. Различни призми. С различно себеусещане. Тотална деградация, тотална извисеност. И някъде между началото и края на живота, някъде по пътя... ние се променяме.
   И всъщност всеки ден е така. Ставаме от леглото без да подозираме в какво ще се забъркаме днес. Колко подаръка ще ни поднесе живота, колко шамара ще ни удари. Но нали затова е толкова интересен. Защото е шарен. И ни среща всеки ден с много учители, а ние като първокласници заучаваме уроците, а после пак си знаем нашето. И пак получаваме същите уроци и същите шамари, и същите подаръци. Докато не дойде декември като този, в който отмяташ стари списъци, и осъзнаваш, че само и единствено хората, които те правят щастлив, са важни. И нещата, които те усмихват. Осъзнаваш, че е от значение всичко това, което те прави по-добрата половина от човечеството. Другото е алчност и храна за егото. И естествено въпрос на избор в какво да се забъркаш.