„В Щатите, бабче, такива покривки за маса не са модерни. Хич и не си играй за мен на една кука да я плетеш! Не ми трябва, чуваш ли!“ – вече година откакто внукът й беше заминал за САЩ, а още я мъчеха думите му. Почти довършваше сложната дантела. Като не я иска детето, ще я подари на майка му – мислеше си тя. Ще я застеле на голямата маса, че дано отново да се събере семейството. Трапезарията ще грейне като моминска усмивка!  Пък някой ден може и да се върнат „американците“, знае ли се?... Ако е рекъл Господ, ако тук настанат по-добри времена, защо и това да не се случи…

        Една сълза капна върху куката и тъгата на старицата започна да се разплита – бримка след бримка. Илка стисна очи и преглътна мъката си. Дядо Васко – мъжът й, не трябваше да я вижда разплакана. Нали се зарече кураж да му дава… С рязко движение остави плетката и чевръсто стана от миндера. Излезе на двора и тръгна към дама – да нагледа животните и малко да се поразтуши. Снощи беше бабувала на козата и сега покрай Белушка, на тъничките си крачета, се кокореше едно рошаво яренце.

        -Ех, ще срещнеш ти пролетта, миличко – усмихна се Илка, галейки мъничето по муцунката. То потрепна, но бързо се окопити и лакомо засука показалеца й. Това разведри трескавите й очи. Мъглата на тъгата полека се разнесе и тя се зае с обичайната си работа. Нахрани и напои живинките, поизчисти двора от снега, сетне гребна кринче зрял фасул и си влезе в къщи, за да сготви обяда. Вървеше на пръсти, от страх да не събуди мъжа си, че болките го бяха отпуснали едва на сутринта и скоро бе задрямал. Когато яденето забълбука и сякаш заразправя вълшебна приказка, тя приседна на леглото, до стареца си, пак с плетката в ръце. Скоро изпод куката й изгря  слънце и едно чудно цвете. Запяха птици… Стори й се, че стана китно и топло, както някога, когато къщата бе пълна с глъч и детски смях. Сигурно защото сърцето й  не можеше да живее в теснота, колкото и тялото й да се мъчеше да го възпре.

        Докато гозбата уври, женицата продължи да плете, унесена в мислите  си. Сетне отметна дантелата, свали яденето от огъня и излезе на двора, че да извади от заритите за зимата моркови, да ги поизплакне на външната чешма и  да ги  настърже за салатка на своя дядо. Потиснато й беше, затова се чудеше какво да стори, че да поразведри малко този запустял дом.

      Навън мъглата се беше сгъстила като мляко. Опипом старицата тръгна към чучурчето, насочена от бълбукането му. Студена тръпка премина по тялото й. Животинките сякаш се молеха: „ме-е-е, ме-е-е…“ Не молба, а същински детски плач се носеше откъм дама. Докато да се усети какво става, една вълна я обхвана и я завъртя със страшна сила…

     След няколко дни специално сформирана комисия започна да обикаля пострадалото селище и да описва щетите. Високите гумени ботуши, които бяха част от екипировката, ярко контрастираха с официалните костюми на господата. Един от тях позалитна, спъвайки се в трупа на удавено яренце.

      Скоро полицаи изнесоха от близкия двор два черни чувала.

     -Бог да ги прости старците – промълви кметът, прекръствайки се.

     Комисията продължи нататък.               

     И до ден днешен тя обикаля и описва, описва и обикаля.

     А виновни все няма…