Вечерта е като бягане от досаден час, всичко и всички спят и слънцето не праща огън по напукалата се земя. Луната гледа те с грация от високо и носи ти вятърът хлад. Небето чисто, от облаци измито и светкат по него разпръснати звезди, а някъде там и "моето мило" спи. В градината сред цветя, цигара аз на въздух пуша и душата ми спокойна в нощта. Но ето пак ти се прокрадваш, как от теб да се отърва. Всичко е прекрасно - аз винаги обичала съм нощта. Дали защото в нея съм родена, или просто защото носи ми така желаната самота! А ти какво ли правиш сега!? Винаги мразела съм слънцето, пари ми на очите и кожата ми за секунди зачервява, а как изтръпваше при всеки твой допир тя. Кучета някъде в далечината се чуват да лаят и спокойствието ми развалят, дали спокоен си ти сега!? И след минута всичко пак затихна, както затихвах в прегръдките ти и аз. Още от сутринта денят ни пари, помня последните ни дни, колко много омраза вкарах в отношенията ни. И гълъбите спят дори, а мене сън не ме хваща - уви ...