-         Татко, какво правиш тук? Събудих се, а теб те нямаше…

-         Чакам майка ти, момчето ми.

-         Но майка умря преди 10 години, а ти си вече стар! Не стой тук - ще се простудиш. Пък и даваш лош пример на внука си.

-         Знаеш ли, преди да се оженим с майка ти, ходех всяка вечер преди изгрев слънце на чешмата извън селото. Тя ме чакаше там. Подярявах ù по едно цвете, но тя беше най-красивото от всички. Срещахме се така две-три години, докато преди четиридесет и пет, в една ей такава нощ не поисках ръката ù. Свидетели нямаше, когато тя каза  “Да”, освен същата тая пълна луна  като сега. Ходех три или четири пъти да я искам от баща ù, но той всеки път ме отпращаше. Накрая една вечер я помолих да избяга с мен. Тя се съгласи. Но какво да бяга!? То, нейното село беше на няма и два километра от нашето. Е, го е къде е - като прехвърлиш баира и си там. Дойдохме ние тука, а на следващия ден баща ù дойде с двайсетина мъже да я търси. Дядо ти знаеше колко я обичам и не я пусна. Щеше да се стигне до бой, ако майка ти не беше казала, че няма да се омъжи за друг освен за мене.

Когато тя умря, се заклех на гроба ù, че ще я чакам всеки ден с изгрева на слънцето да се върне при мене. Не можеш да ме спреш, момче. Прибирай се вкъщи, а ако ми е писано и след сто години ще умра.

Дядо Петър остана сам на чешмата. Ромола на водата нашепваше името на бабата му.

“Ех, да беше тя тук сега!” Една сълза се търкулна по сбръчканата му буза и остави влажна следа.

Слънцето се вдигна високо в небето, а притеснението на Борис растеше все повече и повече. Какво ли ставаше с баща му? Той се затича към хълма и го намери на същото място, където го беше оставил.

-         Татко, слънцето се вдигна. Хайде да си ходим в къщи. Татко! Татко, добре ли си?

Борис докосна стареца, а ръката му се отдръпна с ужас при допира на вкочаненото му тяло. Той се наведе и погали за последен път старческото му лице. Беше умрял с усмивка.

                                                                            ~~*~~