6 авг. 2017 г., 22:42
1 мин за четене
Малко планинско селце. Лятно родопско време. Юли. Ще вали… От всички страни небето се забулва с тъмни облаци. Събират се, привлечени от планината. Тук-там са останали светли петна, през които слънцето все още се промъква. Макар и далеч тътенът на гръмотевиците приближава. И лист не потрепва. Дори и реката, която минава през двора на къщата ромоли по-тихо. Всичко притихва в очакване на дъжда. Аз също стоя на сушинка и мързеливо чакам… Долавям гласа на съседското петле, което не спира да заявява присъствието си. Забелязвам ястреб, който кръжи все по-ниско над еловите върхари, сякаш притиснат от сивотата на облаците. Куче пролайва, а нашето му отговаря… Врана се стрелва към близката върба и прорязва тишината. Насекоми пърхат припряно наоколо и са склонни да хапят без злоба.
Дъждът все още го няма, но може да усетиш мириса му, примесен с уханието на някаква трева във въздуха. Кончето, което пасе точно до гората тревожно потропва с крак. Старото куче Рижко се шляе из двора, поглежда ме и се ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация