Малко планинско селце. Лятно родопско време. Юли. Ще вали… От всички страни небето се забулва с тъмни облаци. Събират се, привлечени от планината. Тук-там са останали светли петна, през които слънцето все още се промъква. Макар и далеч тътенът на гръмотевиците приближава. И лист не потрепва. Дори и реката, която минава през двора на къщата ромоли по-тихо. Всичко притихва в очакване на дъжда. Аз също стоя на сушинка и мързеливо чакам… Долавям гласа на съседското петле, което не спира да заявява присъствието си. Забелязвам ястреб, който кръжи все по-ниско над еловите върхари, сякаш притиснат от сивотата на облаците. Куче пролайва, а нашето му отговаря… Врана се стрелва към близката върба и прорязва тишината. Насекоми пърхат припряно наоколо и са склонни да хапят без злоба.

Дъждът все още го няма, но може да усетиш мириса му, примесен с уханието на някаква трева във въздуха. Кончето, което пасе точно до гората тревожно потропва с крак. Старото куче Рижко се шляе из двора, поглежда ме и се оттегля в колибката си.

Ето ги и първите капки – едри, те падат тежко на земята. Съвсем скоро започват да правят балончета и вадички по пътя. Зeмята ги поема жадно след поредицата жарки дни.

Хората изпитват смесени чувства – хем се надяват на прохлада в летния ден, хем се молят дъждът да вали тихо и кротко. Чува се подрънкването на чановете на малко стадо овце, което се прибира преждевременно от паша. Гласът на овчаря ги подканва да побързат. По каменистия път към селото се задава каруца със сено. Съзирам мъжа, седнал най-отгоре на купа. Мокър е до кости, но е покрил гърба на коня с дрехата си. Стопанката в шарено елече бърза да отвори портата, за да ги посрещне. Докосваща гледка!

Летен дъжд! Както дошъл, така и си отишъл… За всичко си има начало и край… Просветлява… Окъпана планината свети в последните лъчи на слънцето. Изпращаме с благодарност още един ден… Летни емоции, усещания и мисли… в едно малко родопско селце, в едно кътче от рая, където можеш да спреш и да се огледаш…