Минаха двадесет години, откакто се омъжих за Петър. Бракът ми е хубав, много дори, но ми липсват онези подробности от младостта ми, които караха кръвта ми да кипва.
Петър се прибира вечер от работа и вместо да ме пощипне или погали, сяда пред телевизора и нахално се провиква:
- Стефке, Стефке ма, дай една бира, че мачът почва! - И аз се ядосвам.
"Бира ли? Знаеш ли каква бира ще ти дам?" - Мисля си аз, но нищо не казвам, мълча си. Той е мъжът в къщата, а аз съм домакинята. Добре, че децата пораснаха, та да не ги мисля и тях.
В блока, където живея, имам една приятелка Марето. Откакто се разделиха с мъжа си, вместо да се затвори в себе си, Марето стана по-усмихната от всякога. Всяка вечер на входа я очаква лъскава кола, а от нея се подава млад и мургав господин. Не, че ги наблюдавам, то само се вижда, а и комшийката редовно ми разказва за великите си подвизи през вечерта. Не завиждам, ама яд ме хваща. Защо и моя Пешо не ме качи в москвича и не ме заведе в някой механа?
Един следобед Марет ...