Минаха двадесет години, откакто се омъжих за Петър. Бракът ми е хубав, много дори, но ми липсват онези подробности от младостта ми, които караха кръвта ми да кипва.

Петър се прибира вечер от работа и вместо да ме пощипне или погали, сяда пред телевизора и нахално се провиква:

 - Стефке, Стефке ма, дай една бира, че мачът почва! - И аз се ядосвам.

"Бира ли? Знаеш ли каква бира ще ти дам?" - Мисля си аз, но нищо не казвам, мълча си. Той е мъжът в къщата, а аз съм домакинята. Добре, че децата пораснаха, та да не ги мисля и тях.

В блока, където живея, имам една приятелка Марето. Откакто се разделиха с мъжа си, вместо да се затвори в себе си, Марето стана по-усмихната от всякога. Всяка вечер на входа я очаква лъскава кола, а от нея се подава млад и мургав господин. Не, че ги наблюдавам, то само се вижда, а и комшийката редовно ми разказва за великите си подвизи през вечерта. Не завиждам, ама яд ме хваща. Защо и моя Пешо не ме качи в москвича и не ме заведе в някой механа?

Един следобед Марето идва у нас. Направих кафе, почерпих я сладки, а тя ме гледа учудено:

-А бе жена, ти няма ли да си починеш малко? Всеки ден чистиш, готвиш, переш. На четиридесет си! Кога ще си поживееш?

-Аз съм живяла! - Гордо отвръщам. Но като се замислих, само първата година Пешо ме извеждаше някъде. После забременях, родих, отглеждах, а себе си не погледнах.

От дума на дума, Марето ме подкани да изляза с нея вечерта. Щяла да ме заведе на място, от където нямало да искам да си тръгна. Ама и на мене любопитството ми е голямо. Навих се.

Трябваше в 22:00 часа да съм готова. Сложих малко руж, облякох една рокля от младите години, а моя Пешо се чуди къде да се дяна.

- А бе, Стефке, де отиваш?

- Отивам аз, отивам... Ти си гледай мача, а мене не мисли.

Марчето ме чакаше долу на входа. Беше се намъкнала в една рокля, дето само манекенките слагат, но какво пък, и аз не изглеждах зле. Качихме се в колата и и потеглихме.

Спряхме пред някакъв клуб. Поглеждам на ляво - жени. Поглеждам на дясно - пак жени. И аз се зачудих къде са се дянали мъжете, та ги няма.

Намърдахме се сред тълпата и влязохме във заведението - тъмно и задушно:

- Тука, кой нормален ще дойде, ма Марее? Виж, колко е отвратително... - А тя ме гледа и се хили.

Седнахме на някаква малка маса, а пред нея някаква сцена. Оглеждам се за сервитьорки, та да си поръчам, а пред мене застава един такъв грамаден и гол младеж по кожени гащи:

-Какво ще обичате дами? - Пита тоя.

-Тука сервитъорки няма ли бе, момче? - Задавам си важно въпроса.

-Моля?!

-Сервитъорки, сервитъорки, че да поръчам..

Марчето започна да се смее и взе да ми заобяснява, че тоя голия бил сервитьора. Аз отново се наемам и питам:

-А бе младеж, що си гол? Неприлично е! Младо момче си, ще настинеш! Бъбреците ти ще заболеят и като станеш на моите години ще си патиш. С малко обяснения разбрах, че такова било работното облекло, ама кой ти да знае.

В заведението стана тъмно. Една ивица от бяла светлина се спусна по сцената, а музиката стана заглушаваща.

По едно време пред мен излиза един каубой, ама половината му гащи ги нямаше. Стоя и се пуля пред него, а човекът започна най-спокойно да се кълчи, че чак дрехите си да маха. След малко идва към мен. Върти се ту на ляво, ту на дясно:

-Маре, тоя ко иска ма?

-Сложи му някоя банкнота в гащите. - Обяснява тя.

Вадя от чантата 5лв и слагам, а голия ми се натиска, сякаш иска още пари. Ама нямам бе! От де да ги взема? Нали съм безработна! Танцуващият ме хвана за ръката и ме извади на сцената. Стоях забита като колче, а тоя ми се търкаше, облизваше устни, а върха беше, когато започна да ме обарва.

-Така ли? - Викам аз. - На ти! - Такъв шамар му зашлевих, че имах чувството, че здрави зъби не останаха в устата му. - Ти не знаеш ли бе, идиот такъв, аз мъж имам. Моят мъж не бързаше толкова с обарването!  - И докато се усетя, Марето ме беше замъкнала към изхода. Всички ме гледаха учудено, дори някои крещяха, че съм луда.

На път за вкъщи, Марето заобяснява, че това бил стриптийз бар, където мъжете така трябвало да танцуват. Това било работата им, ама кой да знае.

От тогава с Марето само пием кафе от време на време. Моят Пешо нищо не разбра, а само се опули като видя колко старателна съм станала и съм спряла да мърморя. Само аз си знаех какво ми е. И сега някой ако ме пита, дали съм живяла, отвръщам, че и така ми е добре, защото ако бях стояла мирно, нямаше да се видя в чудо.