В свистенето на есенния вятър

Има нещо уникално в есенния вятър. Загадъчно тъжен и мъдър, сякаш се опитва да каже толкова много неща на всеки, който има смелостта да го чуе. Заслушах се. Говореше ми, но все още езикът му бе непознат за мен.

*          *          *

Идеята да напиша нещо за любовта се въртеше в главата ми от доста време. Давах си сметка, че ще е много трудно. Ако има тема, която да е така всецяло разнищена в поеми, романи, филми, а и в самия живот, то без много да му мислим ще отбележим, че това е именно темата за любовта. Въпреки това, търсенето на нови гледни точки бе част от моята природа и с нетърпение очаквах да осъществя този мой, може би, предварително обречен на неуспех, проект.

   Вдигнах яката на якето си, понеже есенният вятър брулеше безмилостно ушите ми, и се заразхождах дълбоко замислен. Отскоро бях научил един много важен урок, който се състоеше в разбирането, че ако си свърша добре "домашната работа", след това ще ми е по-лесно. Домашната работа се изразяваше в събиране на различни материали и впечатления, които биха ми помогнали да кажа на моите читатели нещо, в което да има съдържание все пак. Тъкмо се чудех откъде да започна, когато чух странен дрезгав глас, който явно говореше на мен:

     - Господине, дай един лев да купя хляб, че децата са гладни - мургав слаб мъж на средна възраст беше протегнал ръката си към мен. - Айде, господине, да си жив и здрав, дай едно левче!

   Липсата на отговор явно оставяше впечатление, че се двоумя и просещият стана по-настъпателен. Аз пък от своя страна бях погълнат от мислите си и се питах как ли срещата  с този човечец се връзва с проекта ми да пиша за любовта. Тогава ми просветна.

     - Как се казваш? - попитах мургавия.

     - Ванко Асенов - официално и с неприкрита гордост просещият представи себе си, сякаш е кмет на града.

     - Приятно ми е, моето име е Сашо. Ето ти едно левче, Ванко - бръкнах в джоба на панталона си и извадих банкнотата. - Искам да те питам нещо. Утре, в десет сутринта, организирам среща с различни хора. В заведението на гарата. Ще си

говорим за разни неща. Ще дойдеш ли?

     - Става - мургавият мъж се зарадва много, незнайно дали заради левчето или заради предложението. - Само че ти ще черпиш, нали? Нали разбираш... аз такова... аз съм просяк.

   Засмях се на отговора на Ванко. Стиснахме си ръцете, още веднъж се уточнихме за другия ден и се разделихме.

   Струваше ми се нестандартно и може би точно затова идеята да поканя различни

хора на разговор за любовта ме изпълваше с огромно въодушевление. Исках да съм

истински писател и много ясно осъзнавах, че трябва да действам професионално, за да стана добър. Мъглата в главата ми взе, че се оттегли и започнах да виждам все

по-ясно конкретните стъпки, които трябваше да предприема. Реших да не каня мои

приятели по две причини. Първо, защото тяхното мнение по тази тема ми бе

до болка познато и второ, като разберат, че аз ще черпя, щяха да се отпуснат в

консумацията на това-онова. Реших, че ще е добре да говоря с мои бегли познати с

различни професии и позиции в малкото ни градско общество.

   Забързах се към дома си, изпълнен с така очакваната вече писателска страст.

Седнах до телефона, отворих тефтера с номерата и адресите на моите познати и

започнах да звъня. До вечерта успях да поканя доктор Танев - лекар и ерген,

Петърчо - футболист от местния отбор, Мая - продавачка в малко магазинче за

хранителни стоки и Ана - бизнесдама от градска величина. Така, с мен и просяка

Ванко, ставахме шестима. В уговорката за това новаторско събитие споменах, че

аз ще черпя, затова умишлено поставих акцент на думичката "кафе", за да стане ясно от самото начало, че не ги каня на пищен царски гуляй.

*          *          *

В десет и петнадесет всички се бяхме събрали около една кръгла, неголяма маса

в заведението на гарата. Компанията ни не можеше да се оплаче от липса на странично внимание. Другите посетители в бара ни оглеждаха безцеремонно, озадачени най-вече от факта, че толкова видимо различни хора споделят една и съща маса. Ясно осъзнах, че ще е необходимо да употребя всичкото си умение във воденето на разговори, за да има ефект тази среща. Извадих тефтер и химикал за привличане на вниманието и се усмихнах приветливо.

     - Добре дошли на всички и нека да започваме! - началото винаги ми се е струвало, че е най-трудната част от всеки разговор. - Искам първо да ви благодаря, че се отзовахте на поканата ми, и това вие да бъдете тук значи много за мен. И така, нека все пак ви обясня по-подробно защо ви помолих да се срещнем. Както знаете, по-точно може би знаете, че аз съм писател и имам идея да пиша за

любовта.

   Компанията се раздвижи.

     - Желанието ми - продължих - е всички вие да споделите вашето разбиране, мисли, настроения или каквото и да е, свързано с тази тема. Това ще помогне много за написването на моята творба.

     - Става - пръв се обади Ванко. Днес той изглеждаше различно. Сресан, измит и

усмихнат, имаше вид на човек, който ще кандидатства за работа. - Аз имам

много да кажа за това... така де, за любовта. Имам пет деца, да не са малко!

     - Вие - обърнах се към доктор Танев, леко притеснен от ентусиазма на Ванко, -

какво мислите?

     - Първо, бих искал да се представя. Казвам се доктор Танев - другите кимнаха стеснително, - и съм завеждащ-отделение в градската болница. Темата е интересна, макар да е малко... как да кажа, поизтъркана. Аз всъщност мисля, че любовта е

относително понятие. Понякога я има, а понякога - не. Лично аз съм се влюбвал,

но и съм ревнувал и разлюбвал. Тоест, усещал съм и вкуса й, но и болката от загубата й.

   Доктор Танев отпи от кафето си и замълча. Болка от далечен, но все още жив

спомен беше изписана на лицето му. След малко продължи.

     - Мога да ви разкажа много от моя личен опит, но всъщност искам да отбележа

нещо друго. Аз съм лекар. Виждал съм много кръв, рани и смърт. Често съм се

питал хората, които покривам с белия чаршаф през главата, дали са обичали, мразили, имали ли са семейства, приятели, щастливи мигове и скърби и така

нататък. В този ред на мисли, моето мнение, ако трябва да го обобщя е, че

любовта, дори да я има, умира с човека. Няма сила, щом не може да надживее смъртта.

   Всички на масата гледаха с широко отворени очи. Аз записвах думите на

лекаря, доколкото успявах, и се опитвах същевременно да разсъждавам върху чутото. Стана ми малко мъчно за моя събеседник.

     - Благодаря ви, доктор Танев. А вашето мнение? - обърнах се към бизнесдамата.

     - Моето име е Ана Петкова. Имам цех за производство на сладки. Сигурно

всички вие сте яли от моите пасти...

     - Аз не - включи се Ванко.

     - Какво да кажа относно това, за което говорим. Любовта има много страни.

Любов към кого или към какво - това според мен е основният въпрос. Понеже

съм в бизнеса, това, с което се сблъсквам всеки ден, е любов към парите. Дори

ако трябва да съм искрена, аз самата страдам от тази болест. Така де, когато

имам пари, другите неща се нареждат.

     - Виждал съм много хора с пари, които в един момент просто си умират - леко

изнервен, се намеси доктор Танев. - Какво от това, че са си живеели бейски, като

всичко свършва.

     - Е да, ама ако при вас дойде някой с много пари и ви ги предложи, за да го лекувате, и в същото време се появи и някой голтак, кой от двамата ще лекувате с предимство, а? Кой? - бизнесдамата изгледа победоносно млъкналия доктор, явно

мислейки си, че аргументите й са непоклатими.

     - Аз съм имал много жени - в разговора се включи и Петърчо, - но нищо не може да се сравни с обичта на тълпата. Когато вкарам гол и стотици фенове започнат да крещят моето име "Петърчо, Петърчо" - заразвика се футболистът, - ето това за мен е любовта. Да зарадваш другите с нещата, които правиш.

   Записвах с пълна пара. Взе да ми става много интересно, но въпреки това оставах с усещането, че най-важното убягва както на мен, така и на моите събеседници. Разговорът се разгорещи. От време на време се включвах в качеството си на арбитър и често напомнях на другите, а и на себе си, защо сме се събрали.

     - Вас, госпожице Мая, не сме чували - обърнах се към младата продавачка. Тя се изчерви и се загледа в чашата си. Всички затаиха дъх в очакване.

     - Аз мисля, че жените и мъжете обичат по различен начин, но не зная точно каква е разликата. Това, което съм се питала винаги, е защо любовта е невидима. Ех, ако можех само да я видя, да я докосна - Мая замечтано вдигна поглед. Стеснителността й се беше изпарила.

     - Може ли и аз да кажа нещо? - видимо замислен, Ванко леко повиши глас. - Голямата ми сестра - Стефка - ми е казвала, че е чела за любовта в една книга.

     - Коя по-точно? - саркастичното гласче на Ана издаваше пренебрежителното й отношение към мургавия човечец. - И само в една книга ли пише за любовта?

     - Библията - изстреля Ванко.

   За около пет секунди настана тишина.

     - Не знаех, че в Библията пише за любовта - тихичко прошепна Мая.

   Срещата отиваше към своя край. Неусетно бяха минали три часа и всички, освен Ванко, се разбързаха. Благодарих им още веднъж и им казах колко важен за мен се оказа този разговор.

   Лежах на леглото си, облегнат на една ръка, и си преглеждах записките от срещата. В общи линии бях доволен, но не можех да избягам от чувството, че пропускам най-важния детайл от темата. Отново и отново се мъчех да си спомня изпуснати настроения или реплики от дебата, които да хвърлят повече светлина.

   Завъртях главата си и погледът ми срещна етажерката с книги и по-специално красив вертикален надпис "Библия". В паметта ми изникнаха думите на Ванко: "Голямата ми сестра - Стефка - ми е казвала, че е чела за любовта в една книга". Скочих от леглото, грабнах дебелия том и го разлистих. Къде ли точно е чела сестрата на Ванко? Обърнах на Новия Завет. Зачетох се. Внезапно вратата на терасата се отвори. Есенният вятър духаше с всичка сила и издаваше специфичен звук, сякаш искаше да ми каже нещо много важно. Продължих да чета. Без да се усетя, бяха изминали над пет часа. Затворих Библията и взех тефтера и химикала си. Намерих празен лист и започнах да пиша. Вече бях готов.

В свистенето на есенния вятър

В свистенето

на есенния вятър

дочух безброй

крещящи гласове.

Събрани във едно,

те питаха

(дали за да узнаят,

или не):

- Къде е силата

на любовта?

Без да се замислям,

отговорих:

- Във живота!

Без да се замислям,

се обърнах към

Голгота

и видях

Свята кръв,

пролята за света.

Свята кръв,

отмиваща греха.

Видях страдание

и смърт,

и празен гроб,

и нов живот,

и оправдание.

В свистенето

на есенния вятър

дочух безброй

крещящи гласове.

Дали за да узнаят,

или не, те питаха:

- Можеш ли да видиш

любовта?

Отговорих:

- Толкова е просто.

Ето Го.

Облечен в светлина.

Възкръсналият Господ.

*          *          *

Има нещо уникално в есенния вятър. Загадъчен, нежен и мъдър, сякаш се опитва да каже толкова много неща на всеки, който има дързостта да го чуе. Заслушах се. Говореше на езика на моето сърце.