Вдъхновидение

             Здравейте, драги читатели!

          Аз пак искам да споделя нещо с вас. Този път  имам идея как от коментарите в един небезизвестен сайт,  да се черпят идеи за  любовни, хумористични,  прозаични, фантастични и даже криминални произведения.   Дори гледам някои така се черпят в небезивестния форум, че чак  не изтрезняват.  Но както и да е.

         Позволявам си да споделям всичко това, тъй като доста от вас си признаха, че съм галактически талант,  други убедих в това, като доказах, че от всеки зеленчук и плод става рима.  Е, имаше и трети, дето  криво ме разбраха и помислиха, че нещо сигурно съм нагазила в не толкова поетични води. Ама карай… Те идея си нямат, че  за да влезеш в един МОЛ, трябва само бистра вода да газиш. Може и дъждовна, но предварително трябва правилно да си преценил киселинността и.

         Та… моят мъж е в отпуск, а като е в отпуск, не му плащат извънредни и аз реших малко да поогранича пазаруването. За целта се настаних удобно  пред компютъра.  Дори  преди това не минах  покрай огледалото, понеже  и да минавам, и да не минавам, май принцеса няма да стана и започнах да чета коментари.

          Гледам аз някои пишат „Силно!”  Кое му е силното? Те, буквите не могат ни да скачат силно, нито силно да светят, защото просто  застопорени и  много черни.  Обаче  веднага решавам, че от този  така категоричен  коментар може да се напише един  силен разказ за  сблъсъка например между Кобрата и Кличко. Дори си представих силните удари,  два, три избити зъба,  една  голяма аркада, която в последствие се инфектира.  Лирическият  се обезобразява. Намесва се пластичен хирург и след множество операции го превръща в подобие на Азис, по когото въздишат и фенове, и фенки. Само че той е толкова силен, че не спира да се боксира. Пропуска земното си щастие, получава комоцио, в резултат на което вътречерепен мозъчен кръвоизлив. Амнезията го  навестява и накрая става детска учителка.  Боже, как можа да ме дариш с такава фантазия?

          Продължавам аз  нелогната да следя коментарите и попадам на друг „Браво!” и нищо друго.  А, де! Така и не можах да разбера кое му е  бравото.  Броя на сричките ли,  драмата на лирическия ли, шрифта ли… Ама както да е.  От цялото това неразбиране, реших, че може да се напише един криминален разказ.  Представих си  алея.  Разбира се, неосветена, в резултат на икономии на някоя градска община, по която върви  един замислен гражданин, омерзен от  ниското си трудово възнаграждение, с полузатворени очи. Спъва се и нали е с полузатворени очи и никакви рефлекси, удря главата си в  железния стълб на лампата. Осветителното тяло от удара се разклаща, пада и  къс от стъклото  пробива черепа му. На сутринта старица, разхождаща кучето си,  го открива.  Съобщава на съответните органи.  Почва се разследване и по тъканта намерена под ноктите на пострадалия, става ясно, че предишния ден е обрал банка. Шефът му е научил и взел  пари на заем от него. Секретарката  обаче нали  все слухти, започва да  изнудва шефа си и едновременно  с това съблазнява убития. Сипва в чашата му с питие приспивателно.  Взема кода  на сейфа и му прибира парите.  Казва на жертвата,  че е прекарала с него една незабравима нощ (пък убитият просто е спал като пън). Праща му една страстна въздушна целувка на изпроводяк и  по-нататък знаете – алея стълб и т.н. Браво на  следователя, нали?  Боже, добре, че започнах да чета коментари! С всеки прочетен такъв, установявам каква безгранична фантазия имам.

               Въпреки това продължавам аз  нататък. Прочитам „Хубаво!” Ми не разбрах много кое е хубавото, оная думичка поанта ли, това, че лирическият не спря да реве, бурята дето намокри героите и от което могат само да хванат пневмония, но… Вдъхнових се.  Реших че може да се напише едно прекрасно любовно четиво за   една отчаяна жена, която решава, че иска да заприлича на спящата красавица, защото и е омръзнало да пере мръсни чорапи, да бърше сополи на ревящи деца и парфюмът и да бъде само аромат на пържени кюфтета и отива в един спа център. Там така заспива… Ама сън, ама чудо! Такова чудо, че чак служителите на спа центъра  се видели в чудо, как да я събудят. Какво ли не пробвали.  Донесли тъпани и вдигнали такава олелия, че без малко  будните съседи да затворят  центъра им и ги оставят без насъщен. Стискали я за носа и и запушвали устата,  дано се стресне от смъртта.  Ама, на!  Белязана била със сън и безсмъртие.  Заливали я с вода, с температура от  - 50 до + 150 градуса по Целзий.  Никакъв ефект.  Жената спяла и с всяка  приложена процедура, ставала от хубава, по-хубава. Докато накрая  след дълъг уморителен, та чак изтощителен ден, в напразни опити за събуждане,  спа центърът бил  посетен от  едно зелено човече, което така се впечатлило от издръжливостта на жената, че мигом се влюбило в нея. Целунало я. В резултат на което второто му АЗ се впило в капилярите ù.  От там по венозен път до сърцето, което забило  лудо. От тахикардията жената се стреснала, събудила и видяла, недовидяла,  казала категорично „ Да!”.  А зеленото човече малко преди това по телепатичен път и било направило предложение за женитба. Стоплено от положителния отговор човечето  набързо я метнало на гръб,  натикало я в  летящата чиния и до ден днешен обикалят галактиката. Жената усмихната и в безтегловност (навярно от любов). Зеленото човече щастливо, че  е намерило спътница, която каквото и да каже няма да го разбере и никога няма да му мърмори.        Боже, то аз съчетах  приказна любов с  чиста проба фантастика, бе! Знаех си, че трябва да чета коментари. Просто развинтват въображението ми така, че започвам да си мисля, дали пък да не взема да посетя някоя иноземска планета, да влюбя в себе си едно зелено човече, след което да му втълпя, че дистанционното и футболните мачове са пагубни за  всякакъв вид връзки, както и че всяка една  зеленочовеческа любов най-силно се усеща,  когато  спътникът е толкова добър в  пускането на пералнята, простирането, гладенето, готвенето и всички така приятни  извънземни женски задължения.  (Е, това са мечти на всяка съвременна Пепеляшка, но за тях друг път).

         Та накрая все пак трябва да обобщя:

        Не пишете дълги коментари!  Кратките коментари могат да бъдат  извор на вдъхновение. Защото авторът разбрал, не разбрал какво му казват, може да види в тях това, което му се иска. (Не, че и  в дългите не може).