Великата история на

един беден мъж

Част втора

 - Аз не съм родом от София – започна Антон и обърна поглед напред към решетките и в същото време вътре – в своите най-съкровени спомени – Идвам от едно малко село, наречено Шубрак – от Източните Родопи. Малко е селото – има–няма към три хиляди души на кръст. В последните години започна да запустява, защото старите измират, а младите бягат из големите градове.

 Та аз израснах там. Учих там и там се срещнах с най-добрия си приятел Стефан. Бяхме като братя, винаги неразделни и винаги заедно във всяко начинание и беля. Тогава бяхме млади. Ех, да, бяхме млади - от устата му се изтръгна тежка въздишка -  Ако тогава някой ни попиташе на какво сме готови един за друг – бихме се заклели, че аз и Стефан ще умрем, за да спасим другия. Такива бяхме като млади. – рече Антон, при което сега на лицето му се появи една болезнена усмивка – Но за съжаление годините минаваха и ние все повече пораствахме. Заедно отидохме да учим в гимназията, после заедно и в университета бяхме. Всъщност, от тогава започна всичко. Дойдохме тук, за да изкараме висше образование и да се уредим в живота, но за съжаление само един се уреди, и това не бях аз.

 Именно тук срещнахме Соня, която бе една от главните причини аз да съм тук. И отново тук градският въздух промени моя приятел и го превърна в звяр. – гласът му леко се сподави – Та, Соня бе красиво момиче родом то Бургас. И тя бе дошла да учи тук. Ако трябваше да посоча нещо идеално в тази вселена, аз непременно бих посочил нея. Когато я видях за пръв път, аз просто изтръпнах и още тогава се влюбих до полуда в нея, както и тя. Бях на седмото небе, когато излезнахме на първата ни среща – просто потъвах в черните й очи, дълбоки като най-дълбокият океан. Косата ù, подстригана изкъсо, сребристо руса и права, бе така заслепителна, че имаше мигове, в които гледах нея, от колкото лицето ù, което, повярвай ми, – поклати в одобрение мъжът – беше като на богиня. Дори самата Афродита би била нищо пред Соня.

 За съжаление обаче, тази моя любов бе кратка. Само след няколко месеца Соня ме напусна и причината бе... Стефан. Той я бе омаял по някакъв начин и тя бе обикнала него. Това ми дойде като удар от ясно небе. Първоначално не знаех какво са мисля. Може би седмица не ходих на лекции и не си вдигах телефона. Накрая обаче реших, че така е било писано от съдбата и се помирих със Стефан, към когото бях изпитвал моментна омраза.

 С времето отношенията ни се поукрепиха, но Стефан отново ме нарани. Само няколко месеца след като завършихме колежа, той се ожени за Соня, а аз трябваше да съм му кум. Нямаш си и представа какво е да си кум на най-добрия си приятел и неговата любима, която всъщност ти обичаш до полуда. Но си рекох „Нейсе, той ми е приятел – нека е щастлив. Аз ще я забравя с времето”.

 И така стана. Пътищата ни след колежа се разделиха поне за две години. Аз не можах да си намеря работа заради кризата и се върнах на село, а Стефан бе станал шеф в някаква фирма за производство на дрехи. В село се въртях няколко месеца и от няма как трябваше да тръгна за чужбина, за да мога да си изкарам прехраната. И тръгнах.

 Представи си – през всичките тези години, аз все мислех за Соня, която не можах да престана да обичам. Ала все пак с времето, като че ли чувствата ми охладняха, докато един ден не ми се обади Стефан, към кого вече изпитвах лека неприязън. Той ме покани да започнем общ бизнес. Бил напуснал предишната си работа и сега искал сам да си бъде цар и господар. Първоначално отказах, защото вече му нямах много доверие, но в следствие на много увещания от негова страна за лесни пари, аз склоних и се върнах в България.

 Срещнахме се – и Соня бе там с него. Не беше същата – изглеждаше изтерзана и нямаше и капка от предишната й младост и красота. Беше се състарила може би с двадесет години. За сметка на това Стефан си беше все същият. Идеята му бе да купим парцел на морето и да отворим хотел там. Беше доста амбициозна идея, както и трудно постижима, но Стефан бе сигурен, че ще стане. А аз, глупакът му повярвах.

 И така, купихме парцела с общи пари и тръгнахме да правим хотела (все пак повечето пари бяха от Стефан и малко от бащата на Соня). След много труд успяхме да го завършим на половина, но именно тогава предишният собственик на земята надигна глас, че си я иска обратно. Много труд положихме, за да го накараме да се откаже, но той продължи с исковете – даже ни заплаши, че щял да ни съди за измама с парите за парцела.  Аз се примирих и реших, че трябва да се откажем, но Стефан не бе такъв тип човек. Той упорито продължи да отказва на човека. Именно този инат и на двамата доведе до фаталната вечер през онзи летен ден. Добре го помня – 17 август. При поредния скандал между Стефан и другия, моят приятел не издържал повече на това, че мъжът все ни се пречка и бави строежа и решил да сложи край на това.

 Стефан, изнервен до пръсване, извадил незаконния си пистолет и прострелял бившия собственик точно десет пъти, като го оставил мъртъв на място.

                                                                                                      Следва продължение...