Тя седеше на дървената пейка пред вратата на къщата и гледаше към пътя... Поляната пред нея беше зелена, обсипана в жълти глухарчета. Въздухът носеше аромата на цъфнали дървета и песните на птици. Чуваше се глъч - на деца, на усмихващи се хора. Всеки дом сега беше пълен - всички близки се бяха събрали и празнуваха възкръсването на Христос. Само нейната къща беше смълчана... Тя сведе поглед към ръцете си - почернели и сбръчкани от кърската работа. Очите ù се напълниха със сълзи, които бавно започнаха да се стичат по увехналата и кожа, събираха се във фините бръчици около очите, потичаха за миг една след друга, сливаха се в едно, а после се разклоняваха в многобройни пътечки, за да се устремят все по-надолу, натежали от мъка... Сърцето ù гореше от болката, която носеше в себе си вече толкова години... Как не спря да чувства това пусто нейно сърце, как не спря да се надява, как не спря да бие... Самотата я смазваше... Тя беше единственият ù другар - и денем , и нощем. Понякога нощем, ги сънуваше - сина си, висок, синеок като баща си и вечно усмихнат. Снахата - дребна и русокоса, и децата... двете момиченца с ангелски личица, носещи очите на баща си... Тя затвори очи и спомените я понесоха назад във времето... когато идваха тук, когато къщата се огласяше от детски смях, когато тя седеше и слушаше разказите на сина си - за пътуванията му, за работата му, за други светове, както тя ги наричаше. За нея другите държави бяха други светове. А къде бяха сега любимите ù хора... в кой свят... Дори не успяха да намерят телата им... разпръснати някъде из Южна Африка. Целият свят престана да съществува за нея в мига, в който чу за катастрофата на самолета... знаеше, че те са там, знаеше, че пътуват за родината си. В този миг животът и спря... и застина в някаква луда, неясна надежда, че може би не са се качили, че може би са живи, че може би... Тя се облегна на каменния дувар и затвори очи. Сълзите бяха пресъхнали... ръцете ù още лежаха върху извехтялата престилка. Седеше и чакаше... какво? Вече знаеше какво очаква - разбра, че те няма да дойдат... разбра, че тя трябва да отиде при тях, разбра, че мигът е настъпил... Някакво необяснимо спокойствие обхвана душата ù. Болката изчезна. Стана ù леко, леко... Кратко дихание се откъсна от сухите ù устни и тя застина така, усмихната  и кротка, най- после намерила покой от мъката, изпиваща я толкова години....

Смрачаваше се... Слънцето лениво се спускаше зад хоризонта. Чуваше се вечерната песен на щурците. Пролетният вятър галеше цъфналите глухарчета, които се накланяха леко. Галеше и лицето на старицата, но тя не го усещаше... тя беше там, при любимите си хора, тези, които чакаше толкова години и най-после ги дочака...