14.04.2011 г., 16:55

Великден

1K 0 2
2 мин за четене

              Тя седеше на дървената пейка пред вратата на къщата и гледаше към пътя... Поляната пред нея беше зелена, обсипана в жълти глухарчета. Въздухът носеше аромата на цъфнали дървета и песните на птици. Чуваше се глъч - на деца, на усмихващи се хора. Всеки дом сега беше пълен - всички близки се бяха събрали и празнуваха възкръсването на Христос. Само нейната къща беше смълчана... Тя сведе поглед към ръцете си - почернели и сбръчкани от кърската работа. Очите ù се напълниха със сълзи, които бавно започнаха да се стичат по увехналата и кожа, събираха се във фините бръчици около очите, потичаха за миг една след друга, сливаха се в едно, а после се разклоняваха в многобройни пътечки, за да се устремят все по-надолу, натежали от мъка... Сърцето ù гореше от болката, която носеше в себе си вече толкова години... Как не спря да чувства това пусто нейно сърце, как не спря да се надява, как не спря да бие... Самотата я смазваше... Тя беше единственият ù другар - и денем , и нощем. Понякога нощем, ги сънуваше - сина си, висок, синеок като баща си и вечно усмихнат. Снахата - дребна и русокоса, и децата... двете момиченца с ангелски личица, носещи очите на баща си... Тя затвори очи и спомените я понесоха назад във времето... когато идваха тук, когато къщата се огласяше от детски смях, когато тя седеше и слушаше разказите на сина си - за пътуванията му, за работата му, за други светове, както тя ги наричаше. За нея другите държави бяха други светове. А къде бяха сега любимите ù хора... в кой свят... Дори не успяха да намерят телата им... разпръснати някъде из Южна Африка. Целият свят престана да съществува за нея в мига, в който чу за катастрофата на самолета... знаеше, че те са там, знаеше, че пътуват за родината си. В този миг животът и спря... и застина в някаква луда, неясна надежда, че може би не са се качили, че може би са живи, че може би... Тя се облегна на каменния дувар и затвори очи. Сълзите бяха пресъхнали... ръцете ù още лежаха върху извехтялата престилка. Седеше и чакаше... какво? Вече знаеше какво очаква - разбра, че те няма да дойдат... разбра, че тя трябва да отиде при тях, разбра, че мигът е настъпил... Някакво необяснимо спокойствие обхвана душата ù. Болката изчезна. Стана ù леко, леко... Кратко дихание се откъсна от сухите ù устни и тя застина така, усмихната  и кротка, най- после намерила покой от мъката, изпиваща я толкова години....

Смрачаваше се... Слънцето лениво се спускаше зад хоризонта. Чуваше се вечерната песен на щурците. Пролетният вятър галеше цъфналите глухарчета, които се накланяха леко. Галеше и лицето на старицата, но тя не го усещаше... тя беше там, при любимите си хора, тези, които чакаше толкова години и най-после ги дочака...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Александра Бориславова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...