Видински ужас

1

        Тази история я чух от мой приятел, а пък на него му я е споделил познат от казармата. Искам да я опиша в първо лице, защото така ми бе разказана, а и по-този начин ще прозвучи далеч по-първично, по-реалистично и (надявам се) по-стряскащо. Когато преди доста години я чух от устата на приятеля ми, много вечери спах със страх, да не чуя конски тропот или незнайни звуци от съседната стая. В последствие силата й намаля и изчезна, аз порастнах и престанах да се стрхувам от тъмнината. И така, тя остана само един далечен спомен, скрит дълбоко в недрата на паметта ми.

        До онази вечер, преди няколко дена, когато бях сам във вилата ми в Реброво и дочух конски тропот.

        И макар че не видях коне (поне не в обсега на външната лампа), случката не може да се определи като необяснима - най-вероятно оставени без надзор животни са препускали в околността и ако беше ден, щях да ги зърна. Но това отключи в съзнанието ми споменът за страховитата история, разказана отдавна от моя приятел, заради която прекарах много безсънни нощи в онези прекрасни младежки години, когато се стремях да разгадая всички тайни на света и мечтите ми покоряваха върхове.

        Няма как да гарантирам, че е истинска. Вероятно онзи, който я е разказал на приятеля ми, е имал голямо въображение. Но вътрешно ми се иска да вярвам, че това нещо се е случило и че в света съществуват явления и събития, които не могат да бъдат обяснени посредством всеобщия природен закон.

        Не всичко е така, както ми бе споделено - доста от моментите ми се губят и вкарах мои неща, за да запълня празнотите; освен това приятелят ми я разказа в разговорен стил, който няма как да бъде предаден дословно. Не искам и да правя разсъждения върху събитията и причините за възникването им - така или иначе не виждам логика и закономерност в тях. Много ще се радвам, ако по някаква случайност авторът на тази история - приятелят на приятеля ми, който отдавна е изгубил връзка с него - се припознае в разказа и се свърже с мен.

2

        Преди няколко години един колега железничар ми уреди квартира с нисък наем в някогашен кантон, превърнат в жилищна сграда, в района на видинската гара. Това бе идеалната възможност да се отърва от родителите ми, които малко по малко се превръщаха в "сърдити старчета" и с които обитавах просторен апартамент в квартал Вида. Бях на двадесет и седем и вече бе крайно време да заживея самостоятелно.

        Веднага щом се пренесох в новото ми жилище, на четиринадесети май, се сприятелих с едно осемгодишно момче, ромче, живеещо с многобройната си фамилия в близка изоставена сграда. То често идваше при мен, след като се върнех от работа или когато бях почивка (работех като ревизор-вагони на гарата, а през свободното време поправях велосипеди) и обичаше да стои в малката стая, където си играеше с колелетата за ремонт, инструментите и ревизорския чук. Момчето не ми пречеше, дори ми беше приятна неговата компания. Беше будно и съвестно, и за разлика от братята и сестрите си имаше интелигентен поглед. Казваше се Петко и често ми споменаваше, че щом порасне, ще стане най-добрия железничар. Обичах да се шегувам с него, приятно ми беше, че имах другар в този студен дом. Оставаше при мен чак до късно вечерта - когато баща му го извикваше да се прибере. Тогава и двамата седяхме в малката стая, аз ръчках по колелетата, а то ми помагаше или си играеше с инструментите. Дори като отивах до кухнята да хапна, го чувах как чука с инструментите или ревизорския чук по стените на хола.

        Двадесет дена след като се нанесох, на трети юни, докато бях на работа в гарата, стана инцидент в един от пристигналите товарни влакове. Някакво момче го ударило ток и умряло, докато заедно с баща си крадяло скрап от влака. Още тогава си помислих за моето приятелче и се надявах да в живо и здраво. Само че когато се прибрах, с ужас научих, че загиналото дете е Петко.

        Беше ми много мъчно за него, но не успях да отида на погребението (което било на сметката на общината, заради особения статут на семейството), защото бях на работа. На другия ден обаче срещнах опечалените му родители и те през сълзи ми разказаха, че тялото било напълно обгорено и ковчегът бил закован.

        Същата вечер преживях първото от поредицата необясними събития, които в последствие промениха живота ми и ме накараха да живея в непрекъснат страх и да изгубя доверие в привидната хармония на света, в който живеем. Щом се прибрах, оставих чука и инструментите в малката стая и отидох в голямата (където се намираха леглото, печката, телевизора, компютъра и масата), за да си сгрея вечерята и да седна да ям пред телевизора, както обичах да правя. Беше около девет вечерта. Малко след като извадих храната от печката, откъм другата стая започна да се чува дрънчене – същото, когато Петко си играеше с инструментите ми.  Сърцето ми сякаш замря. Оставих храната и с плаха крачка излязох от стаята в малкото антре. Дрънкането продължаваше и наистина идваше от малката стая. Боязливо отворих вратата и в същия миг то спря внезапно – все едно някой току-що бе изключил щепсела им. В стаята нямаше никой, но по пода лежаха няколко гаечни ключа, отверка, клещи, а торбата с инструментите зееше отворена. Моят велосипед, както и един от двата велосипеда за поправка, бяха съборени. Аз вдигнах велосипедите и се заех да събирам инструментите.

        В последвалите часове, докато безуспешно се опитвах да заспя, заслушан и в най-слабите шумове, аз си представях как малкия Петко се е върнал от оня свят за да търси възмездие за нелепата си смърт. На другия ден отидох на работа изтощен и замаян. Работех отнесено и на няколко пъти задремвах в малката служебна стаичка в гарата. Казах на колегите, че не съм могъл да заспя през нощта, но не споделих причината за това.

        През деня един колега ми каза, че сутринта семейството на Петко се е изнесло от изоставената сграда и се е заселило в някаква къща в Дунавци. Беше ме жал за тях, но скрито се надявах да са взели и духа на момчето със себе си.

        Но за съжаление това не се случи. Вечерта, щом се прибрах и оставих колелото в малката стая забелязах, че чантата с инструменти отново е отворена и се намира не на масичката, където я оставих снощи, а на земята, в другия ъгъл. Затворих я и я върнах на масата, след това побързах да напусна стаята. Около девет вечерта събитието от вчера започна пак, само че освен дрънканията на инструментите, сега се чуваше и чукането на ревизорския чук по някоя от стените, също и звън от звънеца на едно от колелетата.

***

        Всеки ден се случваше нещо странно. Не бяха само чуканията в съседната стая и бутането на предметите. Един ден телевизорът се изключи, след това пак се включи и взе да сменя каналите, без изобщо да съм взел дистанционното. Друг път компютърът ми сам влезе в сайт, в който се съобщаваше новината за загинало момче от токов удар в района на гара Видин – ясен намек за нещото, което причинява неестествените събития. А на деветия ден след смъртта на Петко, започнах да чувам и конския тропот.

        През този ден бях почивка и реших да си направя еднодневна екскурзия до Враца (вече бях ремонтитрал двата велосипеда и ги бях върнал на собствениците им). Освен това, да стоя цял ден на това място, вече ми действаше на нервите.  Екскурзията мина доста приятно и аз за около половин ден напълно забравих за проблемите ми. Когато вечерта се прибрах в обладаната от духове квартира, големият гардероб беше отворен и някои от дрехите ми бяха разхвърляни на земята. Щом ги сгънах и прибрах, отвън проехтя конски тропот.

        В първия миг си помислих, че някое от ромските семейства в околността е тръгнало нанякъде. Но тропотът не спираше - сякаш конят (или конете) обикаляше около кантона. Звуците се чуваха хем отпред, хем отзад, хем отстрани. Дръпнах пердето и погледнах през прозореца на голямата стая, който гледаше към железопътната линия – навън, под светлината на огромните гарови прожектори, не се виждаше нищо.  Сетне излязох в мръсното дворче, ала отново не видях препускащи коне, макар че звуците се чуваха много силно и наблизо.

        Тропотът спря някъде след полунощ, докато неуспешно се мъчех да заспя под светнатата лампа. Минаваха ми различни мисли от рода да потърся друга квартира или да се прибера при родителите ми, но за квартира нямах пари, а ако отново се върнех у нас, щеше да излезе, че съм страхливец, който се плаши да заживее сам (едва ли щяха да повярват на историите за свръхестествени явления). А и духът (вече бях сигурен, че всичко това е дело на неспокойния дух на Петко) засега само си играеше с инструментите ми, буташе колелетата, сменяше каналите на телевизора и ми разхвърляше дрехите, без да заплашва живота и здравето ми. Все пак, момчето ме уважаваше. Не би ми сторило зло.

        Всяка вечер, редом с другите неестествени събития, конският тропот се появяваше към осем и спираше след полунощ. Незнайно защо в него долавях най-голяма заплаха. Понякога звуците с чуваха доста далеч, друг път имах чувството, че идват от другата стая. И постоянно сменяха местонахождението си, все едно конете препускаха около сградата.

***

        На двадесет и втория ден от смъртта на Петко (двадесет и пети юни) преживях най-големия ужас, който тотално разклати съзнанието ми - защото разбрах, че тези свръхестествени събития не са свързани с мястото, което обитавам, а със самия мен.

        Още щом се прибрах от работа, заварих буря в къщата. В малката стая инструментите летяха във въздуха и се биеха в стените, а щом вкарах колелото, заудряха и в него – като че ли невидими хора ди бяха взели и удряха напосоки с тях. В голямата стая пък полилеят се клатеше, а разхвърляните ми дрехи пълзяха по земята. След малко се появи и конският тропот, който отново започна да обикаля постройката. Чувствах, че вече не мога да издържам тук, затова хукнах към малката  стая и, пазейки се от летящите инструменти, взех колелото и излязох набързо от прокълнатия кантон, всред тъмнината и тропотът на призрачните коне. Реших да отида в апартамента ми в квартал Вида за да се махна временно от ужаса. Беше петък и знаех, че родителите ми са си отишли на село и че (поне засега) нямаше да им давам обяснение за появяването си.

        Конският тропот ме преследваше по видинските улици. Чувах, че приближава, че става все по-силен и по-мощен. По едно време срещу мен се появиха фарове на кола и след като се разминах с нея, тропотът временно изчезна. Но след малко отново се появи, далечен... след което пак приближи... въртях бясно педалите по шосето, а обилна пот течеше на лицето ми.

        Щом излязох на булеварда, колите зачестиха и конският тропот утихна. Но по едно време видях човек. Беше грамаден – краката му бяха стъпили на двете платна на булеварда, а колите минаваха през тях. Над краката тялото не се виждаше, защото беше скрито от белезникава мъгла. Преминах до единия крак, като се стараех да не гледам към гиганта, сетне свих по улицата за моя блок. Конският тропот отново се появи.

        Прибрах колелото в мазето и се качих в апартамента ми на първия етаж. Както предполагах, родителите ми ги нямаше. Ала вътре непрекъснато чувах конете, сега те обикаляха целия блок. Незнаех дали някой друг ги чува, хората отвън спокойно си седяха по пейките, под светлините на оранжевите улични лампи.

        Когато седнах на дивана в хола и пуснах телевизора, каналите му започнаха да се сменят – също както в квартирата. Откъм кухнята задрънчаха вилици, лъжици и тенджери. По вратата за терасата някой заблъска. Крушката на големия полилей се пръсна и в хола остана да свети само телевизора, който продължаваше сам да прехвърля каналите.  Изгасих го от дистанционото, но той отново се включи. От вратата на терасата онзи вече блъскаше неимоверно силно. Разбрах, че и в моя апартамент няма да намеря покой, затова излязох от хола, сетне и от апартамента, за да хукна към мазето. Преди да затворя блиндираната външна врата, отвътре се чу вой, или писък, или свистене - незнаех как да го определя.

        Яхнах колелото и поех по тъмните и враждебни улици, за да се добера до квартирата. Бях на предела на силите, дрехите ми вече бяха мокри от пот, а невидимите коне отново тръгнаха подире ми.

***

        И така, бях в непрекъснат тормоз в продължение на четиридесет дена. Точно четиридесет дена след като Петко умря, свръхестествените сили спряха да ме преследват. Но през това време аз отслабнах, загубих сън и апетит, в работата често правех грешки и дори ме наказаха с предупреждение за уволнение. В жилището ми цари безпорядък. И сега, година по-късно, продължавам да живея в страх, защото споменът за онези четиридесет дена е все още ярък.

        Когато разказвам историята на някой, чувствам как ужасяващата хватка на злото постепенно се разхлабва от плешките ми. Мисля, че много хора не ми вярват, но за мен е по-важно да прочистя съзнанието си от онзи кошмарен период, в който бях близо до границата с умопомрачението.