Виенчанките и д-р Y-v

–                 О, красота! Не знам дали ще спасиш света, както великият Ф.М.Д. е казал, но аз видя ли това голо и толкова  красиво дупе, тази нежна слонова кост на ръчичката, този бюст – достоен за Лувъра,  Тициан, Рубенс  и Реноар – застивам в благоговение  пред  боговете, създали теб. О! Жена!

– Ех, прелестна виенчанке, толкова безумно мечтана и толкова красива си ти. Ох, каква нежност се прикрива под дългата ти пола, ой как искам да я повдигна – въздишаше ценителят на чар, красота и грация .  И продължаваше с дитирамбите:

– И грацията ти ме омайва, без дъх и мисъл ме оставя – хайде пак, и пак искам да погаля с ръце и очи нежното ти и красиво дупе, тази гладка кожа, тези прелестни извивки, женствеността ти, която ме прави бездиханен, всичките ти женски прелести, които сънувам всяка нощ, така съм  обезсвестен от женската ти красота – това бяха мъжките призиви на  д-р Y-v.  Призиви като на елен-лопатар през късна есен. Който се чува далеч-надалеч в притихналата, влажна и леко мъглива дъбова гора!

– Д-р, - така го зовеше обектът на неговото възхищение – ти толкова голям работа морген има, на електроинженера бедната жена сигурно никога няма деца има, не мен глупости занимава, дето ката ден всеки мен хортуваш ги. Их трябва деца гледа  –  ето така го възпираше втората виенчанка. Но неговото непрестанно внимание, обожание и желание ù харесваше, чувстваше се на пиедестал, знаеше, че всичко бе истинско…  А бе след първата… Нейната бедна приятелка с малко отпуснати от съдбата години… С която той започна живота си още в лудите парижки студентски години…

*

– Виждаш ли ги тези? Все аз съм ги лекувал. В цялото гробище. Ха, ха, ха! Ето, и тези, двете. Обичаха да си показват краката и гащичките.  А някой от нас, е не знам кой, видя и повече!  Под гащичките и под вирнатите нослета на тези две хубави жени-сестри!.

– А  сега, какво? Два бора над два гроба. Така, мое внуче,  преминава световната слава. А тук даже не е световна. Даже не е и слава. Две хубави, млади жени  в едно малко градче, почти село. В гробищата. Болестта, коварната болест не можах да победя… Само гледах, гледах безсилен, напълно безсилен, знаеш ли ти какво е да се чувстваш напълно безсилен, да виждаш как  умират, да знаеш, че нищо не можеш да направиш, а те се надяват… млади, хубави, искащи живот, любов… успокоявах (не на това ме бяха учили, но у нас така е прието) и знаех – нямат капчица шанс… От банална, позната, но тогава не можеща да се лекува инфекция… Това е! Всички от космически лъчи идваме,  на космически лъчи ставаме.  Ама и другите, и те са мои пациенти. Знай,  последователю мой! Ти си ми роднина. Ти си ми внук. Ха, ха, ха… Наистина най-близкият, кой каквото и ще да мисли…  Ако ще ставаш лекар, слушай дяда си – всеки от нас има толкова много излекувани, но и много, които са тук. Повече, които са тук.  Лекарят тръгва оттук, завършва тук, но много преди края си. Истинският лекар умира с всеки умрял пациент.

                Така Д-р Y-v обучаваше своя невръстен внук. Дете на дъщеря му от първата виенчанка.  А той пък слушаше и мислеше каква лудория и пакост да направи. Не, не можеше да е по-назад от „дяда си”. Но още не знаеше, че мисли така. Хубавите момичета, приказките и целувките с тях, разходките из вековната дъбова гора, досами гробището, възхитеният поглед под белите красиви рокли и любенето на тези момичета сред прекрасните уханни крайгорски маргаритки, макове и метличини в следслънчевата, топла привечер бяха все още неподозирано бъдеще. А сега само приказливостта на стария лекар, който му беше дядо, стигаше, за да се наслади на свободата. И този негов смях, за който умираше – дядо му се смееше малко безцеромонно, малко грубо, на моменти не всекиму се струваше, че това е на място, но такъв си беше старият лекар – циник и добряк…  Иначе, без тази разходка, без тази свобода, трябваше да свири, или да упражнява нещо друго, или да се усъвършенства в неповторимия акцент на виенския немски език. Нещо, което усвои почти без проблеми още съвсем невръстен. Ами просто така говореше баба му. Старата виенчанка. Жената на дядо му. Тя не беше родната майка на неговата майка, но колко ги обичаше двамата. Колко беше всеотдайна и никога не се опита да изпъкне. Тук, в тази пустиня, но и великолепна природа на дъбови гори, на ниви, малки фабрики, много кръчми, но и на хора, които не бяха прочели много книги, някои от тях – нито една книга. Които не знаеха, и никога нямаше да научат какво е виенски валс. Нито картина на известен художник – за тях картини бяха изрисуваните по таблите на железните легла лебедчета или други птици, някои доста фантастични…  Но все пак чувстваха величието и културата на своя народ… За втората  жена на стария д-р, също виенчанка,  нямаше нищо по-важно от децата, от мъжа и от единствения внук, който всъщност беше дете на дъщерята  на най-близката ѝ приятелка.  И тя като първата също бе предпочела малкото, изостанало градче, на границата на низината, равнината и  площите с много, много вековни гори, и на д-р Y-v – техният (и на двете) първи и последен мъж. Д-р Y-v – мъжът на двете виенчанки. Първата, когато разбра, че е неизличимо болна, завеща с благослов и молба децата и мъжа си на най-близката си приятелка –виенчанка като нея – а тя нямаше как да не изпълни последната воля на своята приятелка. И дойде от Виена – за да се засели там някъде, в дивото на пръв поглед… И едва тук разбра къде идва – в една от люлките на древната цивилизация… Така ни се смее съдбата… Знаеш ли какво, кога, къде, с кого, защо и докога… Не ти не знаеш, аз не зная, той и те не знаят…  Дори и властелините, и те не знаят… Къде е Кромуел, къде е Нютън, къде е Джобс…? Къде са сега? Там, някъде… Защо тогава не сме деца на природата и любовта… Те бяха… И ще се опитам  малко да ви поразкажа…

*

                Докторът беше як балканджия. Много, много як балканджия. От най-добрите и известни тревненски и търновски родове. Висок, с голяма, но добре оформена и красива глава, показваща ум и борбеност – с най-изявени български черти – той беше син на хора, чийто родители бяха силно, много силно пострадали от турското робство, макар и в детските си години. Но помнеха!  И никога не го забравяха! Не искаха да забравят. Защото това е паметта, която прави народ от рода, от родовете.  Те, тези родители, го знаеха, чували много от своите родители и го бяха почувствали реално –да, това беше истинско варварско робство, да се подчиняваш и служиш на хора много по-прости, неуки, да си “поданик” на случайници, чиято религия не е твоята, за ниската им или липсваща по принцип култура да не говорим, да знаеш, че те са виновни за унищожението на най-добрите гени и наследство на твоите древни и средновековни предшественици, на твоя род и народ, че са спрели европейското ти развитие, когато твоят народ е бил от първите в Европа, когато е можел да даде огромната си култура, писменост, литература, изкуство, история, календар, иновативност на същата тази Европа и да я развива и това всичко е било стопирано безумно и безогледно дивашки, а по-късно това, което е останало, е било ограбено и натикано в недостъпни и до днес архиви, ето това беше  изключително  мощен мотив тези хора да искат техните деца да учат в Европа  – много по-близка до тези български хора, отколкото “присъстващите” азиатци, както е модерно да се казва сега по причина на чисто лицемерни опити за заиграване с не-знам какви си “политически” и “държавнически” съображения, за които Патриархът (на българската литература, не църковния)  просто  рече и  отсече - “Кириак Стефчов”ски.  И сега, в момента на 2015 г. ги има… Пфу… Но нямаха ни най-малко против съседите си, съгражданите си, съселяните си, сегашните хора, потомци на онези, защото знаеха, че не може потомците да са отговорни за предшествениците си…  И всички истински българи мислеха тогава, мислят и сега така. Затова Y-v беше изпратен да учи във Франция. Въпреки недоимъка – това нямаше значение. Значение имаше само европейското!  Защото България е била, е, и ще бъде Европа – много по-близко до Франция, Германия, Италия, Англия и другите страни на континента, отколкото до Изтока!  Да учи най-трудното, най-престижното, най-нужното. Медицина. Но и да попива истинската Европа, макар и много разделена, обедняла и все още ужасена от милионите жертви на Световната война.  Но вече въздигаща се, усмихваща се, търсеща новите цели и идеали. Защото годината беше 1919… Годината на неговите първи студентски дни…

                Години на  усилия, години на четене и труд през деня – в светлината и горещината на юлските и августовски дни, години на четене и труд през нощта - на електрическите лампи, които вече бяха много добри, особено в Париж. И примерът на някои от най-известните предшественици, например на д-р Петър Берон (Петър Хаджиберович). Този Хаджиберович, впрочем убит за пари в близката чужбина, убит като че ли от родственици (досието е замразено – има ли кой да го разследва сега? Защо не – посочете поне една логична, не формалистично-правна причина!), беше пример, обожаван пример от бъдещия д-р Y-v.

                 Y-v тръгна по Шан З’Елизе… Там, до Триумфалната арка имаше едно прелестно кафене, в което сервираха и вино… Не беше богат, но все пак можеше от време на време да си позволи да отпие от прелестното френско шардоне, узряло бавно, много бавно, с великолепна сладост, като любов във времето “на попрището жизнено”, но почти в края на това поприще, узряло с такава сладост през разцъфналите есени покрай замъците на Лоара… Бавно влезе… Изчака сервитьорката, която топло му се усмихна и две трапчинки отляво над горната ù устна заиграха в танц на чародейството – магьосница на непознатото, на мамещото, на този луд, луд Париж… Париж на Дега, Лотрек, Моне, Мане и Писаро, но и Париж, столицата на тази Франция, в която неговата мила и единствена България през тази 1919 г, когато той захвана да учи медицина, бе принудена да подпише договора от Ньой (Neuilly) на 27 ноември, 1919 г., в действие от 9 август 1920 г., с който се отнемаха  Западните покрайнини, Егейска Тракия, Южна Добруджа от България, късаше се живот, който и днес “йощ” не е възстановен и 300 000 хиляди бежанци (а колко са убитите никой не знаеше, не знае и до днес) се проточиха жално до остатъците  на България…  Вижте ги във Варна, живеят и днес покрай Окръжна болница (Болница “Света Анна”), вижте ги в Сливен и Ямбол, и къде ли още не… Neuilly, Neuilly…  Скоро ще станат 100 години… Но не се забравя, защото егоизмът, огромният егоизъм  на големите е обичаен. За да си водещ, за да успееш, за да си фактор, за да те уважават и да получаваш ползи от това, дори за да се страхуват от теб, трябва да си егоист, уникален, безскрупулен, нагъл, безпардонен  егоист… Няма значение дали си Мунчо от Мунчово или си най-голяма нация, народ, култура… Предприемчивостта (толкова възхвалявана, венцеславена сега) е просто другото име на егоизма… Безскрупулният, безпардонен, безогледен егоизъм… И под предлога, че България е участвала на страната на победените, те я съсипаха с ожесточение, с наслаждение, с усмивките на смучещите кръв – върколаци на български…

                Сега Y-v имаше цел – да стане лекар. Добър, много добър лекар. И Франция щеше да му даде необходимото за това с нейните прекрасни учебни заведения, с преподавателите, които рядко се срещат на друго място. При това в Париж – сърцето на страната.

Хубавата сервитьорка донесе каничка вино и отново се усмихна… Отпи, бавно, отнесено, с предвкусване на качеството, удоволствието от това прекрасно, бяло, френско вино, от малка и неизвестна избичка, някъде там на юг, в сгушено в ъгъла на Франция селце, наистина покрай замъците на Лоара, но селце притежаващо хумора, неуморния живец и подигравателното отношение към филосософията на “големия живот”, селце, което не се срамува от своята най-голяма особеност, селце равно на Клошмерл, където новият писоар е най-последният писък на модата и най-известното, което има… Но нашето френско селце имаше вино, достойно да се пие в близост до Триумфалната арка, на Шан З’Елизе… Отпи и погледна момичето… Хубаво, весело, тичащо покрай клиентите, окупирали останалите масички… Колко му се прииска да я прегърне и целуне… Стори му се много странно това желание… Чувстваше, че тя не е от жените за един час или една нощ. Освен това имаше толкова важни дейности и сега най-малко му трябваше връзка… Макар и много млад,  макар и от неголям град, той имаше известен опит. Хубавите жени и дори малките момичета, но вече осъзнали се като жени, не преставаха да го ухажват… Дори в България. Особено там. Уж консервативна, уж ориенталска, уж много патриaрхална, тя, Жената на България с главна буква, имаше спомена за свободата и за степите, Deja-vu от времето на пълна свобода, от времето на кановете, от времето преди Аспарух, от времето преди Пагане за свобода и избор, за избора на Нейния мъж – този, който само  тя си избере и на когото тя ще е Царицата… За да се прекрасни децата ѝ… И знаеха тези Жени, както винаги са знаели и чувствали – Те избират! А той, бъдещият д-р Y-v, също знаеше това отлично. Ето защо не се възгордяваше… Избран е и трябва да изпълни нейните желания. На Царицата, на Жената българска от степите, Дунав, Онгъла, Плиска, Преслав, Търново и Охрид… Ала неговото дълбоко кодирано съзнание винаги таеше и мисълта за древния обичай – няма Жена и дете, от което и да е племе, даже победеното, да не са под защита на неговото племе, и на неговия български  род… Ако се спечели битката с враговете и лишените от благосклонността на Тангра, да е вечна Конската Ти  Опашка, то Жените и Децата на това племе са свещени и са част от нас, прабългарите (а всъщност какви прабългари, та това не сме ли ние, сега?). Затова Д-р Y-v (бъдещият) започна внимателен анализ… И разбра – тази жена, сервитьорката в малкото кафене на Шан З’Елизе до Триумфалната арка, не е българка, от друго племе е, но е Тя… Тя ще е неговата Жена… Не за един ден, а за всеки момент в живота му… Много бързо разбра, че не е французойка по силния виенски акцент. По-късно, в тихите интимни вечери, когато се опознаваха, разбра какво я беше довело тук – работила тази работа в Париж защото семейството ѝ във Виена е пацифистко и счита, че трябва всичко от грозната, несправедлива за хората война, да бъде премахнато, да се развиват хубави, човешки отношения между хората и най-добре е когато те започнат да дават своето за другите, да работят с тях, да се смеят, да се любят и женят, да имат общи деца… Нейният начин, одобрен от семейството, но не твърде одобряван от познати и съседи, беше да е сервитьорка в Париж. Позна, че това е неговата жена, но не разбра за колко малко години… 

*

Нямаше никакво време, бързо с конския файтон в натрупаните преспи… Как свисти, свисти, свисти фъртуната, а преспите се въртят в танца на една човешка съдба, въртят се от Северняка в най-югозападната част на Добруджа, там където тя се съединява с Девненската низина и Лудогорието… Набива снежинки в очите, замръзват ръцете, краката, очите и нищо не се вижда и чува, вятърът развява конската грива, а конете, влачещи файтона-шейна се мъчат и не могат, почти не могат да достигнат мелницата… Най-накрая са там… Но дали има значение, дали не е късно, безвъзвратно късно…

Д-р Y-v се затича, каишът* беше жестоко затиснал през кръста дребничката женичка… Почти я бе счупил на две…  Жената на единствения му истински приятел – електроинженерът на Мелницата…

Мъчи се, извади всичко най-добро, което като знание  беше натрупал в Париж, опита от няколкото години при стари лекари във Варна и вече немалкия опит на самостоятелно практикуващ лекар, който трябва да може всичко в малката община.

Спаси я. Живя много години след това. Не можеше да има деца. Но беше силна жена, отгледа други като свои и никога не забрави благодарността си към своя спасител и приятел на мъжа ѝ. Затова когато той остана вдовец с две деца, тя бе първата, която ги приласка, гледа и след това помагаше на втората жена на Д-р Y-v да ги отглежда, заедно с третото, което имаха.

*

–            Фройлайн, ще ме понаучите ли на този прекрасен, мек лиричен виенски немски език, нежен като вас. Сега разбирам защо Моцарт е роден в Австрия – опитът на д-р Y-v, макар и не толкова голям, му подсказа – с тази хубава жена може само направо и в целта, а той вече я беше поискал в съзнанието си, и като жена, и като тази, с която трябва да бъде много години. Но сега бяха хормоните, не можеше да им устои, та каквото и да става, най-много да го отреже, да го нарече “простак” (едва ли би имала такъв език, пък и как е “простак” на мелодичния виенски немски език, се запита и не можа да си отговори – а, спомни си –  нещо като “тьолпел” или “думкьопфе”). Знаеше, че френският му е много по-добър от нейния и очакваше все пак тя да захване разговор за езиците, а след това вече е лесно…

– Гошподинът вайн ишка? – този развален български го изуми, не! – направо го тресна по главата, но веднага се окопити и  разбра – тук са идвали често и преди българи, тя е понаучила няколко български изречения, но как е разбрала, че е българин…

– Да, но също искам да си говоря с едно прекрасно и интелигентно момиче, което показва колко е умно, но сега не мога да разбера – как се досетихте, че съм българин? – не скри удивлението си бъдещият още Д-р Y-v.

– Гошподинът е, е, е… – не можа да измисли думата и продължи на свообразния си френски език – не само това иска, но няма да кажа какво си мисля, защото не е удобно, макар и да е естествено за истинските мъже! За втори път тази вечер тя го постави почти в мат – да остане изумен и почти безмълвен – състояние, което до този момент му бе непознато.

– Българи – иштиншки хубав, силен мъжо… – отрони тя, използвайки още от понаучения доста любопитен български език и се зачерви като коричката на ароматен виенски ябълков щрудел.

                Сега разбра, че всъщност още с влизането му в това хубаво кафене-ресторант, каквито само французите могат да измислят, тя му е “поставила диагнозата”, разбрала е какъв е и много го е харесала, а понеже е австрийка, още повече виенчанка – особена порода свободомислещи жени – не може да си представи, че ще увърта и няма да каже нещо, както го  мисли, макар и да се изчервява от срам и неудобство…

Беше вече съвсем наясно, че ако иска да да започне нещо с момичето трябва и той да действа направо и затова каза: – Вие сте толкова хубава и умна, няма да скрия, че много ми харесахте, бих бил твърде поласкан, ако бихте поискали да изпием по чаша чай в отново открития след ужасната война Лувър – утре следобяд можем да видим необикновено интересни работи на вече много възрастен, съвременен и особен  художник –  казва се Реноар  и е приятел с Моне, Дега и убития във Френско-Пруската война Базил? – Харесвате ли тези художници, фройлайн, за мен те са интересни, може би най-интересните, но не знам дали ви се нравят? Но аз само съм чел за тях и съм виждал някои картини, иначе нито един от тези художници не съм виждал, сигурно повечето не стоят в  Париж – продължи бъдещият д-р. Вече беше успял да види, че заведението, в което бяха и се разиграваха тези интермедии не работи в събота следообяд, а за това, че могат да се видят и работи на импресионистите в Лувъра, и най-вече на любимия му Реноар, беше информиран, тъй като наистина имаше силен интерес към този вид картини. Не по-малък от този към анатомията, към която, за разлика от някои свои състуденти, обръщащи се към нея с ужас и страхопочитание, също изпитваше истинска страст.

– Не съм много добре запозната с художниците, които изброихте. Да, както всеки и аз съм чувала едно-две неща за тях, но не си спомням дали съм гледала такива картини. Мисля, не. Сигурно ще са много интересни  и красиви – този път той очакваше точно такъв прям отговор, тъй като вече бе наясно, че тези отношения – да казва всичко както го мисли и да не се притеснява от това особено много – са естествени за нея.

–  Тогава мога ли да смятам, че сте съгласна да ги разгледаме заедно?

– Да – след този отговор тя пак поруменя, но съвсем леко, почти незабележимо и се усмихна някак бегло, а очите ѝ блеснаха за момент.  В този момент и двамата вече бяха наясно – нишките на живота им, изплетени от Клото, се преплитат в обща… Но още бе много рано да мислят за това. 

– Къде и кога мога да дойда да те посрещна? – бързо премина  д-рът на ти и тя само се усмихна.

– Нека се срещнем пред входа на Лувъра в  два утре следобяд, ако ти е удобно – и за нея беше удобно да си говорят като че ли се познават от години, я всъщност познанството беше само от пет часа – това също ѝ направи впечатление – той стоя толкова дълго в кафенето и явно не само заради хубавото шардоне…

В съботния следобед влязоха и стояха докато затворят залите. Около картините на Реноар нямаше кой знае колко хора, но все пак някои се застояваха с часове, очаровани и радостни. Войната беше свършила, музеите отново отворени, страхът изчезваше, а нови интересни творци и неочаквани картини, музика, театрални пиеси се появяваха всеки ден… Предчувствие за нещо хубаво и свободно, за бъдещите дни на свобода, любов, живот… Възроденият и своеволен дух на Париж. Виенчанката и Y-v гледаха с наслада и трудно се откъсваха от тези наситени топли тонове, изпълнени със светлина и желания, от колоритните женски фигури, които показваха, че жената е най-красивото нещо на този свят, от цветята и зеленината на нарисуваната природа… Умора от радост и впечатления, но и чувство за нарастваща близост, някак без те пряко да участват – това ги караше да поседнат в малките кафенета и да изпият заедно по чаша много хубав, много вкусен зелен чай с аромата на горите от чаени храсти, а след това, разгледали и някои други зали, пак и пак се завръщаха при Реноар. И двамата оценяваха жизнеността, чувствеността и красотата на женското тяло, нарисувано в толкова много картини и споделяха помежду си особеността, която впечатляваше и двамата – голите, къпещи се жени не само като че ли наистина се движеха, изтривайки прекрасните си влажни тела с красиви кърпи, а и винаги бяха сред природата, естествени, без стеснение от това, че могат да бъдат съзерцавани от чужди очи… И освен това – синьо, жълто, червено, зелено, маслинено, бяло  – толкова много цветове, ала не изглежда претрупано, напротив – красиво и подредено, с една дума хармония и музика от всяко платно…

Един старец стоеше в  плетен стол, явно нарочно донесен, а до стола имаше количка – очевидно не можеше лесно да върви и се придвижваше с нея. Съзерцаваше картините наоколо някак бегло и като че ли не особено внимателно, но очите му имаха много странен, дълбок и изучаващ поглед, който малко смущаваше всички посетители, колчем погледът му попадаше върху тях. Ръцете му с дълги и тънки, но малко изкривени пръсти, леко потрепваха… Д-рът (бъдещият) предположи, че е артрит, но не бе сигурен. А старецът бе наистина колоритен: С напълно побелели мустаци и остра брадичка, той бе облечен изискано-странно, малко старомодно, но и леко дръзко за музей – двуредно сако-сюртук, което беше по-късо и доста над коленете, от много скъп туид, с по-светли панталони, които не можеха да скрият много слабите крака, а на главата – каскет-ушанка, който той не бе свалил в музея за разлика от всички други хора наоколо. Но очите, О! Очите! – те бяха изключителни – големи, пронизващи, сякаш откриващи всички скрити тайни на хората наоколо (виенчанката ги загледа като хипнотизирана и д-рът за малко щеше да се поразсърди, но забеляза, че всички жени бяха захласнати по очите на този старец, който иначе едва ли би развълнувал която и да е жена).

Както те бяха забелязали, че стои много дълго в залата с тези картини и нему не бе убягнало, че виенчанката и д-р Y-v съзерцаваха, споделяха, излизаха за малко и пак, и пак се връщаха пред картините на художника Реноар и на другите художници от modern art, току-що намерили място в Лувъра.  Доближи ги и произнесе:

– Какво ви харесва, млади хора, нали разрешавате на стареца волността да се обърне към вас, без да ви е представен, в тези картини наоколо? Не ви ли се струва, че тук има много разлики от другите картини, които разгледахте в залите на палата Лувър? Стоя дълго тук и не съм съвсем сигурен, че точно така е трябвало да рисува този художник… Малко повече цветове има май…

– Господине, разбира се, удоволствие е да поведеш разговор с проницателен човек – отвърна д-рът – но позволете ми да изразя мнението си, че много ми харесва всичко на този великолепен, според мен велик, художник Реноар. И последва една разпалена реч на д-ра в защита на този начин на рисуване, на картините наоколо, на особеностите, които вече бяха отбелязали с виенчанката, на цялата школа на импресионистите и на по-новите дивизионисти, и на още по-новите течения. Тя и старецът слушаха малко малко изненадани от темперамента, но и от красноречието, допълвано с много разумни аргументи – личеше си запаления ценител на изкуството. Тази вложена и истинска страст в нещата, които защищава и в които вярва още повече привлече виенчанката към д-ра. Беше вече почти сигурна, че иска този мъж за себе си.

– Да, господине, мисля че може би имате известно право. – А вие, госпожице, също ли мислите така?

– Не съм много запозната с новите течения, господине, а тези картини виждам за първи път. Тук ме доведе моят – тя се поколеба твърде сериозно преди да продължи, все пак се окопити, погледна за момент д-ра в очите и каза: – Моят приятел. Но вече съм влюбена в тях и искам да мога да идвам често, за да ги гледам – много са красиви и ми напомнят, не знам защо, моята родна Виена.

– О! Вие сте от Виена? – попита старецът.

– Да, и малко ми е мъчно за нея, но всичко наоколо е толкова хубаво, че не трябва да се оплаквам.

Още няколко минути разговаряха, старецът отбеляза някак мимоходом и кратко, че вероятно младите хора, както е винаги в този свят, откакто той светува, са прави в преценката си и сигурно тези картини са хубави. И щом им доставя удоволствие, той ще ги остави да ги съзерцават. Имаше още час до затваряне на музея, но странния старец тръгна да си върви. Появи се служител, който му помогна да се премести от стола на количката и след това го отведе.  В момента, в който напускаха залата, старецът си свали каскета, който не бе свалил през цялото време и им помаха за сбогом.

След като погледаха още малко двамата излязоха и се разходиха из Париж, но бе станало вече много късен следобяд, а утре тя беше отново на работа. Попита го дали ще я изпрати. Д-рът я погледна възхитено. Той вече беше попаднал напълно под очарованието на това момиче. Не живееше много близо, но за около половин час достигнаха мястото. Малко старо жилище, от тези, които тогава бяха доста разпространени в Париж. Погледна я за миг, и срещнал усмивка и леко извърната красива глава, бързо я целуна. Тя  му отвърна. Вече бяха двойка – и двамата го искаха, и двамата го бяха разбрали, и двамата бяха естествени. И не считаха, че прибързват, че нещо не е редно, че някой от  двамата ще си помисли нещо лошо за другия,  а виенчанката усети и неговото възхищение от нея.

                Както се бяха уговорили, се срещнаха три дни по-късно.

– Реноар – възкликнаха възторжени и развълнувани в един глас и двамата. Бяха осъзнали, че старецът в Лувъра, който им обърна внимание беше самият велик художник. И че той не само бе разговарял с тях, а дори им махна с каскета си за сбогом. Но им стана и хубаво, защото си помислиха, че са успели истински да зарадват този толкова надарен, но малко странен човек със своето преклонение и възхищение, но най-вече с истинската радост от неговото изкуство, на която той бе свидетел. Спомен, който щяха да съхранят като нещо само тяхно, като дар от съдбата, която в този ден им бе приготвила и най-големия подарък – тяхната любов.

*

– Е, ще разказваш ли сега? Виждам, че вече си почти лекар – много неща и аз ти показах, надявам че вече са твои тайни, но ти сега кажи как са мацетата, нали така им казвате вече на гаджетата? – Разкажи на дяда си – се задяваше остарелият, но достолепен лекар, д-р Y-V,  със своя пораснал внук, с внука на “дяда си”.  Старият мърморко и шегобиец беше малко грубоват, но спасил много животи лекар.  Независимо от доста  грубичките шеги там, край гробището, които внукът му отлично помнеше – помнеше като един от важните уроци, независимо от формата им.  Продължаваше да го гледа и слуша с обожание, почти забравил пакостите и малките лудории, които вършеше ей-така, за да изкара “дяда” си от равновесие, отмъщавайки за това, че постоянно трябваше да учи, да тренира нещо, да свири, да бъде най-добър сред съучениците си, което в детските и ранните ученически години не му се искаше много. Но пък този дядо се занимаваше с него и го беше водил на толкова много интересни места…  А баба си, старата виенчанка, слушаше в захлас  – тя не беше майка на майка му, но го обичаше всеотдайно, трепереше над него и когато го гълчеше, правеше това много гальовно с напевния си виенски немски и с очарователен акцент на български. Дядо му също обожаваше тази жена. В гимназията почна да оценява колко богатства са положили старите в негово разположение, като му даваха толкова обич, осигуряваха условия и го предизвикваха да усвоява безброй важни знания и  умения, да изгради дух и работоспособност.  Симпатичният мърморко се бе разположил върху моравата, която лично той поливаше ката утрин и косеше, когато дадеше време. Съвсем сред тревата на тази морава, от едната страна на стола-канапе, на която стояха д-р Y-v, внукът му, бастунът, бомбето и пенснето, с което не гледаше, но не се разделяше старият, малка чешмичка бълбукаше и захранваше с тънка струйка почти незабележимо поточе през тревата, в което водата беше като че ли от водни пръски, които пренасяха на метри слънчев прах, образуващ фигури на брюкселска дантела. От другата страна на канапето, досами пътя, в тъмнозелената трева се радваха на свобода ширнали се бели и сини юнски цветя.

– Е, сваляш ли гащички, а? И по колко на месец – то норма в тази (в онази, де) работа няма, ама знам ли какво сте измислили сега – не преставаше да се задява старият циник.

– Дядо, дядо, колко си старомоден, защо да ги свалям?

Старият се сепна за момент, обърна се малко настрани и троснато каза: – Ама ти, нещо… и не се доизказа.

Внукът му прихна да се смее, и се смя доста дълго. 

– Спокойно бе, не въртя резбата, аз съм внук на “дяда си”. Ама защо да ги свалям гащичките на гаджетата, няма никаква нужда – те сами им падат сега. Пък и като им палпирам циците да видя естествени ли са, китките ми, макар и съвсем твърди, стават легирана с кобалт стомана – саби-дамаскини.

– Ех, мискинино, само пази меча! – Той да е диамантен – старият се зарадва, че и друг житейски урок бе усвоил вече навлезлият в пенсионната възраст на невръстното битие негов внук-наследник. И постепенно да се убеждава, че това с ДНК-то е пълна истина, ама той си го знаеше  много ясно и преди, още от отдавнашните щастливи парижки времена… без да го усукват и да му викат, че било тройно усукано, то това с наследствеността не тройно, ами безкрайно е усукано… Ама не му се занимаваше с доказателства, че имаше болни да гледа. Цапнат в устата като него, ала малко лековат май във връзките си очертаваше наследникът му. “Какво да се прави”,  “времена и нрави”, сети са за клишетата, ама май си бяха на място.

– Ох, кръв и боли… Доктире, доктире, туканка  ли си, бе?… Оляяяя, ще ми изтече кръвта – някой бягаше покрай оградата на двора, викаше и охкаше силно, но очевидно не беше толкова сериозно, щом така силно можеше да тича, прецени старият доктор и се обърна към внука си:

– Иди да го доведеш тоя, че май бая се е стреснал. След това все пак се приготви, че може и да е нещо по-сериозно.

– Е, щом ги видя нямаше как да сдържи усмивката. Внукът  му, едър, красавец като него, съвсем сериозно гледаше и едва-ли не носеше на гърба си едно цигане на около 20 години, но много дребно и по-черно от черна дупка. От носа на последното течеше доста обилно кръв. А цигането продължаваше да вика и да охка, държейки с ръка носа си. Бялата, модерна риза на внука му стана още по-модерна – оцвети се в червено и кафяво.

– Я, сядайте тук и двамата!  – нареди д-р Y-v. – Ти – обърна се той към пациента – махни ръката и спри да ревеш такъв, че ми пречиш. Видя, че има рана на върха на носа, откъдето обилно кървеше.

– Ха, сега, млади момко – обърна са д-рът към внука си – думай и едновременно действай, ама бързичко, че иначе ще трябва да му преточваме на тоя!

След като младият, вече почти д-р – следващият д-р, д-р  Y-v-младши –се справи безупречно, включително успокоявайки доста темпераментния пациент, д-р Y-v кимна доволно, дори самодоволно и рече на пациента:

– Сега кажи, кой ти гризна парченцето от върха на носа?

– Ами един мангал, рече пациентът и това разсмя още повече дядо и внук.

–Добре де, а къде е парченцето, в този мангал ли остана?

Сега пациентът, вече успокоен, че е попаднал в добри ръце, и че “доктирите” с направили каквото трябва, рече да се пише на остроумен:

– А, не! Хвърлих го на патките!

– Ха, сега де! Ами аз от моята патка ли да отрежа сега, че да ти залепя нос? – Нали знаеш, че не мога от неговата, посочи той съвсем сериозен внука. – Не мога защото е твърда като диамант и ако ти присадя едно парченце на носа от неговата, носът ти винаги ще стърчи. – Пък и ти ще почнеш да си навираш носа навсякъде, даже Неранза – нали така се казва твоята – в ушите можеш да забремениш тогава – не преставаше с грубичките шеги д-р Y-v. Такъв беше – толкова обичаше по-солените и цапнати приказки, че понякога като се налагаше да ползва услугите на опитна сестра, обръгнала на всякакви чешити-доктори и нея успяваше да зачерви и засрами. Тогава чак цвилеше от кеф. Ей затова най-много го критикуваше втората му жена, втората виенчанка. Въпреки това всички го обичаха и уважаваха. Можеше всичко, макар че беше един “беден и прост селски  доктор” по собствените му думи и пак според тях само двама в общината имали сходна участ – той – защото трябвало да обслужва всички жители на общината и общинският бик – защото трябвало да обслужва всички крави на общината. И беше готов във всяко време да се отзове. Никому, никога и за нищо не отказа, не лиши от своята помощ. Дори когато тя вече беше само спомен… До оня ден, денят когато…

–Ами, видяла се е тя. На стари години трябва да ми се отреже едно парченце, ама няма как! – Хайде, идвай! Ще режеш малко от моята, че да му присадим на пациента, няма така да го оставим, я! – старият д-р, вече спокоен и доволен от показаното от внука му, продължаваше шегата.

Двамата тръгнаха към къщата, където имаше малка манипулационна и си говореха сериозно и уж професионално – внукът още един показа, че е внук на “дяда си”. Но не стигнаха далеч, защото чуха смеха и вика на циганчето. То  явно беше будно и умно, защото бързо се окопити и каза:

 – Ей, доктири, не си правете майтап с бедния мангал. То, ако трябваше да режете, от моята патка щяхте да отрежете. Ма не става тя така.

Сега беше ред на стария д-р. Той беше доволен и реши, че е време да се почерпят с по едно кафе. Покани, разбира се, пациента си, което правеше често с пациентите.  И след това започна да си говори с него.  В следващите дни и седмици често го канеше на разговорка, защото го хареса.

Малко след като циганчето си тръгна, като се уговориха за превръзка на другия ден, се надигна и внукът му и само измърмори, че има малко работа. След минута д-р Y-v мерна покрай оградата, там където моравата свършваше, бяла къса рокля, изпод която се подаваха много красиви крака. Усмихна се и леко задряма на канапето.

*

Бяха минали няколко години, откакто се установиха в градчето. След като завършиха и двамата, решиха, че България е страната, в която ще живеят. Виенчанката не се поколеба – беше от малко странно за местните в Австрия семейство, което се бе обрекло на доброта и на света – идея, която след Световната война** идваше като че ли твърде рано за Европа, и не само. След срещата с Реноар, тя не си намери място, говореше само затова и накрая реши, че иска да учи. И да учи само по изкуствата. Яви се на тежки изпити.  Приеха я условно – беше необходимо да държи изпити, за да докаже дипломата си от гимназията във Виена, дребнаво изискване – беше от страната, предизвикала войната , противниковата страна, та затова. Но продължи и успя да завърши с дипломна теза по творчеството на Огюст Реноар, която предизвика аплодисментите дори на академичните професори, които не чак толкова одобряваха художника. Заживяха заедно в Париж, когато Y-v беше трета година, а тя – втора. Ожениха се в последната година на неговото следване – специализацията. Но вече имаха едно дете – момченцето.  Искаха го, защото нито минута не можеха един без друг. Макар и да се поскарваха понякога доста сериозно, се търсеха, сдобряваха, пак се караха и накрая не издържаха – дойде детето. Толкова бе хубава, кокетна, но и сериозна и си личеше, че наистина го обича. Доказваше го всеки ден.  Колко беше трудно, почти невъзможно – там в Париж, след като решиха да живеят заедно. Двете семейства ги приеха и трудно, и лесно. Бяха толкова различни като нации, като култура и история. Но общността на християнската религия, в която и двете семейства не бяха много усърдни, все пак помогна, независимо, че Y-v беше православен, а тя – католичка.

     Градчето избраха, защото след като поработи една-две години при старите и известни варненски лекари, разбра че макар и да усвои много техни тайни в лечителското изкуство, макар и да имаше солидната основа на много усилни години учение в най-добрата медицинска школа  – тази на Франция, никой не би го допуснал във Варна – трябваше да чака и чиракува години. Не му се нравеше това, нито на свободолюбивата, независима, красива и подкрепяща го във всичко виенчанка. Пък и вече бе по-сигурен. Като че ли късметът ги бе навестил. Измамно чувство, но той и тя все още не го подозираха.  Нейното семейство, след като разбра колко държат един на друг, го прие напълно.  Не бяха много богати, но имаха възможност да им помагат финансово  и икономически. Имаха много ливади извън Виена, но твърде близо и ги използваха добре. Знаеше и чувстваше, че неговото семейство никога не е било от финансово стабилните, но един ход на баща му се бе оказал твърде далновиден – бе рискувал и дал твърде много от спестените си пари за изграждане на мелницата. Брилянтният ход на новака в бизнеса – в средата на плодородната и ширеща се равнина жита, ечемик и ръж бяха основен поминък – при това се раждаше много качествено зърно, за което се искаше качествена мелница. Мелниците край Девня бяха прочути, но не стигаха. И тази инвестиция направи богат баща му. Не искаха да разчитат на семействата, но все пак в началото приеха помощ.

     Дойдоха тук и заради мелницата, и заради това, че им харесаха хората, и затова, че тук – в едно градче и повече от двадесет села – се  нуждаеха от лекар – имаше само няколко, но те не стигаха.  Хората ги приеха веднага. Бяха толкова мили тези хора. Градчето не беше старо – беше създадено на място, където е имало много стари заселници, вероятно от римско време или преди това, но сега на мястото имаше  много вековни дъбови гори. Бе създадено от изселници след големия пожар в Котел, някои бежанци от Южна Тракия и Северна Добруджа, няколко местни от околните села. Всички те  бяха направили едно населено място с над десет хиляди жители – голямо населено място по местните критерии.

     Момиченцето им се роди тук. Майката на неговия внук. Толкова много се харесваха и  привличаха, че правеха любов много често. И двамата искрени и преми – щом им се приискваше си казваха и не чакаха дълго време…   Нямаше как да не се появи и второто дете, макар и да се опитаха малко да го поотложат…  Виенчанката потъгува за изкуствата на Париж и Виена, но бързо се окопити и се отдаде с цялата си душа на децата.  Д-р Y-v постепенно стана известен – беше  сам, но  това го накара да се усъвършенства. Вече можеше и знаеше  много  повече от своите колеги. Хората го търсеха все повече. А за добре свършената работа на лекаря не се скъпяха и плащаха доста добре. Намери си място и започна да гради къща.

     Изтръпна! Ужасът парализира мисълта и тялото му! Не искаше да повярва! Тя изкашля, покри нежните и красиви устни с бялата копринена кърпичка, но за момент видя – цялата кърпичка се обагри в червено. След това изкашля пак и вече не можеше да скрие – имаше кръв в изплютото. Беше лекувал двете сестри-лудетини. Знаеше как започва, какво да се прави. Знаеше, че е безсилен. БЦЖ беше ново. Бяха го споменали във Франция, но дори и там не го прилагаха често. А в България много доктори дори не бяха чували. Пък и това трябваше да се прави много преди болестта.  Те починаха и само два бора над гробовете им напомняха за тях. Никога не се бе чувствал толкова безсилен. Не можа нищо да направи за тях. Само ги успокояваше, лъжеше ги, че скоро ще оздравеят, знаеше че не трябва да прави това, но така беше прието в България. А във Франция го бяха учили, че въпреки всичко трябва да каже на човека. За д а може той да използва последните си дни със своите близки. Да уреди някои от делата си. Температурата ѝ не спадна седмици наред.

     Стоеше от часове на терасата на новата къща, която бе построил, а тя я обзаведе с толкова вкус и ѝ придаде нещо от френската шармантност. Нямаше я! Нямаше я! Беше пусто, черно, тежко… Не искаше да е тук, не искаше да е жив… Не искаше, не можеше, не трябваше…  Стоеше часове без да мръдне, без да мисли…без да живее… В моментите, когато като светкавици през мисълта му минаваха мигове като тези с Реноар и нейното желание след това да учи изкуство, се разридаваше с глас и не можеше да спре… Не можеше да легне в тяхното легло – опита един-два пъти, защото си помисли, че ще я почувства макар и за малко. Унасяше се за малко от умора, но в просъница, в  момента, в който се опитваше да я прегърне в съня си, а не я намираше, скачаше и сякаш тежка скала го затискаше… започваше безвучно да се тресе и да плаче по мъжки, защото трябваше да мисли за децата, да не ги разстройва повече... В последните си мигове тя беше в нещо като еуфория и го бе заклела да гледа децата им, да се ожени за най-добрата ѝ приятелка от Виена, за да имат децата им майка и да помоли жената на инженера на мелницата да помага. Същевременно закле приятелката си във Виена, която бе също красавица и човек с добра душа като нея, но не  беше намерила  подходящ  мъж, да дойде в градчето, да гледа децата ѝ и да се ожени за мъжа, без да чакат година за траура… В градината почувства аромата на разцъфналите сини ириси – ароматът на любимия парфом на жена му… Легна, почти падна върху тези цветя и зави, и зарида безутешно…

     Децата, пациентите, прегърбената почти на две след инцицента жена на инженера му помогнаха малко по малко да започне отново… Действаше като автомат, във всичко я виждаше, във всяка чиния, чашка, чаршаф, книжките на децата му напомняха всеки миг за нея и ужасяващата липса го сковаваше… Особено го подтискаха красивите пъстри детски книжки, които бяха избирали заедно във Виена, за да може тя да чете на децата, а те да учат напевния ѝ, мелодичен немски виенски език. Толкова безнадеждно и пусто… Пак тръгваше, защото трябваше да лекува своите пациенти.

    В първите месеци след смъртта на любимата му жена, жената на инженера на мелницата – най-близкият приятел на д-р Y-v,  която го обожаваше като лекар, след като я спаси, се зае да гледа децата. Беше умна, но недоучила жена, защото баща ѝ, старият котленец не считаше, че образованието е важно за момичета и жените. Но тя сама четеше много и беше се самообразовала достатъчно, за да научи един много смешен немски език, само от книги, със съвсем неправилно произношение, но понеже съзнанието ѝ, необремено от излишни факти, беше tabula rasa, това ѝ позволи да запомни огромен брой немски думи. Беше от неоценима полза в контактите ѝ с децата и за да я приемат, защото бяха свикнали майка им да говори и на немски, и на български. Жената на инженера нямаше свои деца – не можеше да има след инцидента, но бе осиновила едно момченце и реши, че най-добре е трите деца да са заедно. Беше съвсем права. Но не можеше да замести виенчанката. Чакаше с нетърпение приятелката ѝ.

    Анна, втората виенчанка, бързо се ориентира. Нямаше време да мисли. Жената на инженера набързо успя да разкаже всички обстоятелства. Да осведоми за огромната мъка на д-р Y-v, да покаже от какво се нуждаеха децата – само от едно – майка, която  да ги обича! Анна беше много благодарна, че в това почти село, в края на европейския югоизток, една жена без образование беше научила сама немски – иначе не знаеше как ще се справи – децата говореха немски, но помежду си само на български и добре, че жената на инженера на мелницата толкова много помогна в контактите.

    Когато я срещна за първи път, я поздрави студено и отнесено. След това се съгласи да пие кафе с нея, но мълча тежко, без да продума дума. Доста месеци продължи… Като че ли не я искаше…

     Постепенно д-р Y-v разбра, че Анна е истинска приятелка на първата виенчанка. Анна – втората виенчанка. Съгласила се да се зарови в дълбоката, глуха и без привичната ѝ виенска култура страна. Но с неотменното чувство за дълг. А тя беше много хубава и мъдра жена. Малко дребна и слаба, но с превъзходна кожа – на лицето като току-що започнала да зрее в края на август праскова, по дупето, гърба, корема и гърдите – майсенски порцелан. А очите – с цвят на сини   ириси –  бяха толкова привлекателни в рамката на съвсем леко, но естествено къдрава и съвсем  светло кестенява, почти руса, коса. Това че бързо успя да го накара да правят секс заедно беше едно от нещата, които го върнаха в живота. Той я харесваше. Много! Никога не я обикна. Това я караше малко да страда в себе си, но мисията на живота ѝ, завещана от приятелката, беше да отгледа нейните деца. С годините обожанието на д-р Y-v  към първата виенчанка, неговата жена и любов, малко по малко се пренесе и към Анна. Може би не със силата, страстта и любовта към първата, но все пак той се привърза почти безумно към Анна. Детето – момче – трето за него и първо за нея дойде съвсем естествено. Тръгнаха петимата по екскурзии  по местата около градчето – вековни дъбови гори  с много гъби през есента от запад, диви рози и малки глогове, заедно с млади дъбчета, тук-там ели и брезички и невероятно красиви поляни с цъфнали диви ягоди от север, възвишение, под което имаше  малка църцореща рекичка с уханни върби по бреговете от юг, в която се стрелкаха сребристи кротушки, тънки  златоречни змиорки и попови лъжички. И това се превърна в тяхна страст –пътешествията. Много години преминаха. Вече имаше внук, но все още  го топлеха годините на страст и любов към Анна. И сега, както си беше доста поостарял, чакаше с нетърпение дните, в които щяха да правят любов. Често произнасяше речи, които бяха покани за любов. А тя – зовейки го д-р, с малко поразвален български език, който все пак беше научила достатъчно добре, понякога го отбиваше, но по-често споделяше страстта му.  Когато се появи внукът бяха не на себе си от радост. Той не беше нейн роден внук – син на дъщерята на мъртвата ѝ приятелка, но както нейните деца, така и този внук тя прие, чувстваше го свой.

*

                Жената, която чистеше го беше намерила полегнал в канапето на моравата.  На неговата морава, с поточето и туфите цветя, които си беше отглеждал с толкова любов… Първоначално помислила, че е заспал. След това забелязала, че главата му е малко кривната, в ъгълче на устата му има засъхнала  струйка кръв, а другото  ъгълче било повдигнато и изкривено, едното око леко отворено, а другото като че ли спящо и едновременно усмихващо се… Чак тогава разбрала – Д-р е отлетял при своите две жени. Двете виенчанки. Виенчанките и д-р Y-v. Вече бяха заедно!

      След като я намери бездиханна рано сутринта, до себе си, в леглото, той почти полудя…

     След толкова много години заедно през ум не бе му минало, че ще се раздели и с Анна. Че тя ще бъде преди него… Толкова се привърза, че понякога не знаеше с коя е – с момичето от Париж, или с нейната приятелка… Но с остаряването намери още един смисъл – своя  внук, когото двамата с Анна обожаваха… Отново светът се срути… Не можеше да плаче, да ридае, както някога – не отиваше да се държи така пред радостта си  – внука. Но страданието бе същото – и сам, сам, сам… Без смисъл за нищо. Можеше да има смисъл, но само с нея… Нямаше я… Няколко седмици след Анна чистачката го бе намерила на пейката сред моравата.

*

– Искаш ли да си постелем тук? – прошепна един много нежен глас.

– Да, ето до тези макове – прошепна в отговор внукът на д-р Y-v. Младият д-р Y-v.

В покрайнината на дъбовата гора имаше малка долчинка. Единият ѝ бряг беше по-високо и скриваше погледа откъм ширналата се, зелена, но чакаща да узрее житна нива. По този бряг, досами два-три цера, изпуснати от дъбовата гора, бяха разцъфнали прекрасни макове.  А по-нататък, откъм гората, от слънчевата част на малкия овраг, се синееха метличини. От другата страна, към рекичката, еньовчета и някакви бели цветя като диви маргаритки се бяха ширнали в красивата равнина…

Бавно и умело я галеше… Леко свали сутиена, погали красивия бюст само с възглавничките на пръстите си – беше се уверил, че е много чувствителна там, даже и когато не е в цикъл, и се стараеше да е безкрайно нежен и внимателен, плъзна галеща ръка по най-нежното ѝ  място, отдръпна я и пак, и пак… Леки капчици от любовна влага, като роса по тревичките в ранна лятна утрин, се бяха  плъзнали по нейните тайни местенца, запазени за него…  Усещаше нейното потрепване, желание, трепет и страст…

     Лежаха на постелята сред гора, поле, макове и метличини. Една бяла рокля с малки  сини  цветя бе захвърлена в близост, но не ѝ обръщаха внимание. След като бяха избухнали все още не можеха да се наситят един на друг. Не спираха да се целуват и галят. Много дълго, докато слънцето скри сияйния си диск от западната страна на величествената дъбова гора, която бяха избрали за своята любов.

     Д-р, ще ли ние скоро Виена ходим? – Да, моя любима виенчанке. Третата виенчанка. На втория д-р Y-v.

*Ремък – в случая използван за предавка от общ вал, въртян от електродвигател, към мелничните машини.

** Преди  Втората световна война така е известна Първата световна война.

С изключение на известните места, градове, имена на творци и събития, всички конкретни герои, случки, събития, сцени, имена, места в тази история за един живот са напълно измислени… 

© Безжичен

© Bezzhichen

©2015