Към 8 и половина решавам да си тръгна и аз. Само че никъде не откривам ключове. Че и съм заключена отгоре на всичко. И звънвам на лИбоФта ми. Вдига ми след около век:

– Кажи?

– Имаш ли резервни ключове, Надежда ме е заключила.

Той мисли сума ти време и накрая решава че няма.

– Ами прати някой с твоите да ми отключи.

Няма да разкарвам Надето, живее на другия край на града.

– Няма кой. Просто ме изчакай.

– Колко?

– Час, два. Извън града съм.

– Имам работа, не мога да чакам толкова.

– Разбери ме, нищо не мога да направя в момента. Просто ме изчакай, трябва да затварям.

Въздъхвам, почнахме старите песни на нов глас. Ходи на огледи, ама от вътрешните. Тоя път обаче нямам намерение да се ядосвам. Я да видим сложил ли е джакузи... Мдаа. Пускам го да се пълни и се качвам да си дърпам филмчета на телефона. После се излягам в топлата вода с чаша вино, козе сирене и поредицата за Борн. И по някое време заспивам. Когато се събуждам минава 12. Борил го няма никакъв. Качвам се в спалнята и си продължавам съня. В Германия почти не бях спала. Наспивам се към 5, все така сама съм си. Правя си кафе и след кратък размисъл се цопвам пак в джакузито, не съм си догледала филмчетата. Борил се появява към 7. Избръснат. Аз още си лежа в джакузито с трета чаша кафе. Получавам целувка по бузата и версия защо не се е прибрал. Чувала съм доста варианти на „кучето ми изяде домашното“ и този определено не е от най-смислените образци, но се правя на дълбоко повярвала. Все пак смятах да ходя на спа, а джакузито си е спа удоволствие и не ми се мърда от него.

– Липсвах ли ти снощи...

– Много... - потвърждавам думите си с малко аргументи. – Милоо...

– Кажи, коте...

Навел се е над ръба на джакузито и аз допирам носа си до неговия.

– Искам фрешче.

– Добре, ще ти направя.

– От нар...

– Нямам нар, коте.

Е, той вече и портокали и грейпфурти няма, но смятам да го оставя да го установи сам.

– Моля ти сеее...

Той въздъхва:

– Нар?

– Да, био.

– Фрешче от био нар? - уточнява още веднъж.

– Да, от „Перлата“. Не искам обикновен, кисели са.

– Добре – въздъхва пак. - Ще поръчам.

Качва се горе и аз се връщам на премеждията на Борн. После се усмихвам на себе си, прави са, нищо и няма на полигамията. Хем се наспах снощи, хем ще си пия фрешче от любимото безкрайно скъпо кафе. На друго място био нар няма.

Борил слиза след доста време в далеч по-лошо настроение:

– Защо си ми опразнила хладилника?

– Просто дадох някои неща на Надето. Проблем ли е?

– Някои?! То горе само хляб е останал. Къде ми е сиренето?

– Беше останало малко. Изядох го.

Вярно си е.

– Другия път си раздавай твоите продукти. И какъв е тоя фреш за 25 лв, ти да не си Парис Хилтън?

Изправям се в джакузито.

– Добре де, Бориле. Не знаех, че си станал свидлив и за храната. Ще ти я платя. Или най-добре си я хвани от парите, които ми дължиш.

Завивам се в хавлията и минавам покрай него, за да се кача горе и той измърморва зад гърба ми:

– Егати фреша, те тия нарове сигурно от Марс ги берат. Къде хукна сега?

– Отивам си. Не искам да те подявам – отговарям без да се обръщам.

– 5 минути се държа като жена и сега пак мрънкало. Никъде няма да ходиш, дал съм 30 лв за тая червена вода, ще си я изпиеш пред мене. На бас, че не си се сетила за нищо по-скъпо дето да ти поръчам. Казах ти, бях по работа снощи. После отидох да закарам жената до съседния град и някакъв кретен ми затапи колата, докато отида да пия едно кафе. Да не мислиш, че ми се ходеше на хотел, като знам че ме чакаш тук. Пеша ли трябваше да си дойда? Да ми беше вдигала телефона, като ти звънях. Не видя ли, че долу няма обхват?

Подхилвам се, това им лошо на старите връзки, знаете си чалъмите. Обръщам се и го потупвам по бузата:

– Ай да не се гоним коте, щото вземем да се хванем.

– Хайде да се хванем на отворен бас и ще ти докажа, че бях на хотел сам снощи.

– Какво значи „отворен“?

– Който спечели определя условията.

– Добре, давай.

Той си изважда телефона и ми показва нещо.

– Какво е това?

– Играх покер онлайн. Това е статистиката. Виж часовете.

– Е, и? Може да сте 5 човека на тоя профил, не се брои.

– И ще им дам моята кредитна карта ли?

– Казах, не се брои. Друго имаш ли или да си мисля условието за баса?

Той ме погледа малко и после каза:

– Обещай, да не се смееш.

Не се смях, напиках се от смях. Човека си беше правил селфита. Беше чупил стойки, беше си снимал мускулите, беше правил муцуни. Никога не съм подозирала, че си пада по това. Адски смешно беше. Но снимките го оневиняваха. Първо беше снимал затапената кола, второ стаята беше с единични легла и часовете се връзваха с разказа му. Той ме изгледа победоносно:

– Нещо да кажеш?

– Не, глътнах си речника.

– Сега да видиш какво условие ще ти измисля...

– Не знам, коте. На твое място щях да внимавам. Само да ме ядосаш и пускам това като клип в ютуб на фона на най-известната песен на Азис.

И му показах, че съм си препратила снимките на моя телефон.

– Алекс!!!...

Той посегна да ми вземе телефона, аз обаче драснах по стълбите към спалнята и той затърча след мене. Докопа края на хавлията ми и я дръпна.

– Имам камери, да знаеш – заплаши ме.

– Пука ми, изглеждам си супер.

В крайна сметка стигнах спалнята преди него и се заключих. Да не е оставял ключа на вратата. Той обаче изпра два ритника и влезе. Толкова за новите материали. Тъкмо бях започнала да се обличам и го погледнах:

– Имаш ли акъл? Защо изкърти вратата?

– Ти що ме заплашваш? Я ела тука...