29 июн. 2017 г., 17:35

Виенско кафе 2/ 40 

  Проза » Повести и романы
739 5 4
25 мин за четене

– Какво е това?

– Синът ти.

Криси погледна пак към ехографските снимки, после към мен и поклати глава:

– Казах ти, не е бременна от мен, не и се връзвай на номерата. Всичко е, за да докопа парите ми.

Погледнах през прозорците на заведението към подредената немска улица отвън, която постепенно потъваше в мрак и си спомних вечерта в онази кръчма в България, когато Борил ме отряза за мястото на Малкия и думите му „Аз съм този, който еб*, миличка.“ После погледнах Кристиан, как мъжете ставаха толкова арогантни? С какво идваше, с марковите дрехи, ключа на хубавата кола, с женските погледи, които ти казват, че са готови да легнат с теб заради парите ти? Не беше до характер, детето ми не беше такова преди.

– Изкарал си много пари, за които аз не знам, така ли?

– Стига мамо, това бебе не е мое.

– И понеже не е твое, си и дал близо 5000 евро. Щом си станал толкова щедър, може да започнеш да даваш и на мен.

– Трябваше просто да направи аборт, но тя реши че може да си оправи живота за моя сметка, няма да стане.

Наведох се към него:

– Добре, ще ти се обадя когато се роди, ела и го убий ти. Аз ще те покрия и проблема е решен.

Той разпери ръце:

– Какво искаш, мамо?

– Какво искам?! - Бутнах с пръст снимките към него: - Това е синът ти, Криси. Първородното ти дете! Първото ми внуче. Не искаш да живееш с майка му, добре. Живота си е твой, ти си решаваш, но не може да се отречеш от детето си. Не можеш, ти не си такъв. Какво стана с момчето, което носеше всяко бездомно животно у дома? Какво стана с детето ми, което стоеше будно по цяла нощ, за да прегръща сестричката си, когато я боли? Какво стана, Криси?

Той мълчеше и гледаше някъде навън. Хванах ръката му:

– Погледни ме, Криси. Не е толкова страшно, колкото изглежда. Напротив, много хубаво е. Нямаш представа колко е хубаво да си родител. Не се отказвай от детето си, цял живот няма да си го простиш, нито то ще ти прости. Обещай ми да дойдеш на раждането, само това.

Той ме погледна:

– Хелга... Тъкмо всичко в живота ми потръгна и...

Потупах го по ръката:

– Ако те обича, ще те разбере и ще приеме детето ти, както ти прие Жорко. Жените не харесват мъже, които си изоставят децата, Криси. Първата мисъл на всяка жена щом разбере за това е, че утре ще постъпиш така и с нея. Светла след седмица влиза в шестия, бебенцето се развива много добре, всичко е наред. Опитваме се да продадем техният апартамент и да купим друг при мен, но май няма да стане бързо и засега със сестра и още са в нашия. Ще сложим кошарка в спалнята като се роди бебо, а вече в новият апартамент ще си има детска стая. Тя ходи на курс за бременни, повечето пъти аз ходя с нея, но понякога пращам шофьора си и онзи ден го видяла някаква позната на жена му и го набедила, че има бременна любовница. - усмихнах се - Щяха невинен да го бият човека. – Погледнах си часовника – Трябва да тръгвам, че ще закъснея за срещата си. Утре ще мина през обедната ти почивка и после си летя.

– Защо не искаш да спиш у нас?

– Казах ти, клиента ми имат жилище тук и ме поканиха. Хайде, изпрати ме до метрото.

Изправих се и тръгнах да излизам без да го изчакам. На врата се обърнах и погледнах към масата, усмихнах се на ум, беше взел снимките от ехографа. Гледах го докато идва към мен, боже, кога беше станал 25 годишен мъж... Няколко момичета го огледаха и той им отвърна с отработена усмивка. Беше взел усмивката на Андрей и моите очи. Ако бебето приличаше на него, един ден щеше да е много хубав мъж. Дай боже да бях жива, да го видя.

 

Качих се в апартамента, в хола и трапезарията нямаше никого. Отворих внимателно вратата на спалнята, Иван беше заспал с дрехите на леглото и хъркаше доста стабилно, приближих се на пръсти, за да го завия, но в момента в който завивката го докосна, той отвори очи и ми се усмихна:

– Заспал съм. Бичех ли много?

Седнах на ръба на леглото.

– Мнее.

Той ме погали по коляното и ми намигна:

– Тих колкото голяма дъскорезница, нали? Как мина?

Свих рамене:

– Има някаква надежда. Чудил ли си се, защо винаги живота трябва да е толкова сложен?

Иван ме погали по ръката:

– Всичко ще се нареди, ще видиш. Ела.

Премести се, за да ми направи място и аз след миг колебание легнах до него. Той си мушна ръката под главата ми и ме прегърна.

– Приказвай му по-често за бебето и ще омекне, а щом веднъж го гушне вече ще си го иска. Обаче да ги събереш трудна работа, то тя трябва да си го убеди.

Играеше си с един кичур от косата ми и аз се наместих по-удобно на рамото му. Чувствах се леко странно, досега най-интимното което бяхме правили бяха няколко откраднати целувки и прегръдки. За първи път бяхме насаме така.

– Гладна ли си? Може да излезем или да си поръчаме храна за тук, хазяина ми даде менюта на два ресторанта, но са на немски, така че ти ще избираш.

Усмихнах му се, бях свикнала с много настъпателни мъже, с него беше различно. В интернет изглеждаше много отворен, но на живо не беше така. Въобще, беше доста по-различен от онлайн образа си, но реалният човек определено на мен ми допадаше повече.

– Ако искаш да си поръчаме храна и после да си вземем вана. Има вана, нали?

– Да, двуместно джакузи. Да отида ли да го напълня?

Плъзнах ръка по гърдите му:

– Има време...

 

Лежахме здраво прегърнати и Иван ме погали по косата:

– Изложих се.

Отдръпнах се леко, за да го гледам в очите:

– Защо?

Той направи физиономия:

– Не можа да свършиш. Знам, че иска още малко, ама толкова ми дал Господ.

Разсмях се искрено:

– 12 сантиметра, Ванка. Толкова трябват според анатомията, всичко друго е лакомия. И за протокола, свърших.

Той продължаваше да ме гледа скептично и аз го целунах по устата:

– Идея нямаш колко добре се чувствам с теб. Аз... много отдавна не се бях чувствала така, наистина.

Иван се завъртя и си взе телефона, после ме погледна леко сконфузено:

– Ще ти покажа нещо, но обещай да не ми се смееш. Обещаваш ли?

Целунах го пак:

– Обещавам.

Той ми подаде телефона. Погледнах дисплея, после погледнах него и той ми се усмихна:

– Не ме бива в обясненията, така ми е по-лесно да ти го кажа...

Стихотворението имаше посвещение „на А.“ и го беше публикувал под псевдоним в един сайт на другия ден, след първата ни целувка.

 

На попрището жизнено в средата,

потънали в безвремието сиво.

Отдавна слепи бяхме за дъгата

мечтите си погребали грижливо.

 

Но ето ти копнежа ми разбуди

и багрите заляха пак света.

Дъха ти слънцето пробуди

и щастието приласка нощта.

 

Душите ни докоснаха зората

и тя дойде с бляскава дъга,

а аз се реех нейде над водата

загубил в усмивката ти своята тъга.

 

 

И спомних си онези всички думи

а мислех, че отдавна са изтлели.

Любов и страст, мечти и рими

с теб те днес пак са оживели.*

 

Усмихнах се:

– Аз... Това е... Определено те бива в обясненията.

Иван ме целуна по бузата:

– Ще махна посвещението, но исках да го видиш така. Не знам за теб, но за мен това не е просто свалка Алекс, много повече е. За мен е истинско.

Вплетох пръсти в неговите:

– И за мен, но това няма да свърши добре, Ванка.

Той поклати глава:

– Не ми пука как ще свърши, важното е че случи. Знаеш ли какво е всичко да ти е писнало? Всеки ден да е едно и също, проблеми, работа, децата, жена ми с която вече няма какво да си кажем, освен да се скараме... Човек не затъпява, когато живее така, човек просто сам се застрелва. И изведнъж срещнах теб. И сега всичко ми се прави и ми се живее на макс, защото се влюбих. Не знам за теб, но аз наистина се влюбих. Ти... никога не съм бил с жена, която не харесвам, но и никога не съм бил с жена, в която да харесвам всичко. Досега. Не съм вярвал, че това ще ми се случи на 45.

Погалих го по лицето:

– Къде беше преди 25 години, Ванка...

Той ми се усмихна тъжно:

– Женех се за погрешната жена.

Телефона ми иззвъня и аз се протегнах да го взема. Погледнах дисплея и въздъхнах:

– Борил е.

– Да изляза ли?

Поклатих отрицателно глава, после се увих в завивката, издърпах се и седнах на ръба на леглото с гръб към Иван и вдигнах:

– Да?

– Не мога да намеря документите за Новорд. Къде си ги забила, и търсене пуснах и нищо не ми излиза.

– Да, защото е Новорг, с г. В специалната папка са... Намери ли ги?

– Да. Що не ми пускаш камера?

– Защото съм с любовник в леглото. Навън съм и ми е слаб интернета, затова.

– Що си толкова кисела, снахата ли те ядоса пак? Кога си идваш?

– Утре вечер. Дари добре ли е?

– Да, преди малко ги взех от плуването и сега кечистката я къпе.

– Обади ми се като я приспиваш, да и кажа лека нощ. Чао.

Затворих и се обърнах към Иван:

– Съжалявам.

– Проблеми?

Говорех със слушалка в ухото и той не беше чул какво казва Борил.

– Не, но ще трябва след малко да мръдна до някое заведение, ще ми позвъни пак, за да кажа лека нощ на детето и този път не мога да не пусна камера, а той мисли че съм у сина ми. Отивам да си взема душ, идваш ли?

Той ми намигна:

– С любовник в леглото, а...

Усмихнах се:

– Винаги така му отговарям, като мрънка за камера. За първи път е истина.

– Не си ли му изневерявала досега?

– Никога.

Иван ме изгледа някак странно:

– Така си и мислех.

Опитах се да разгадая физиономията му, но не можах и просто го замъкнах в банята. Като застанахме под душа той започна да ме оглежда отгоре до долу и аз го погледнах озадачено:

– Какво има?

Той замълча за секунда и после каза:

– Нищо, разглеждам ти татуировките.

Усмихнах се, не знам защо всеки мъж пред когото се бях събличала, оставаше изненадан че имам татуси. Явно не приличах на жена, която би легнала под иглата. Заблуда. Навремето един приятел на Андрей беше татуировчик и той ни нави за първите. И двамата с Андрей си направихме еднакви на дясното рамо, две преплетени буквички А и отдолу лента с надпис love forever. Андрей спря до там, но аз продължих. Трайбъл мотив на кръста, скорпион от вътрешната страна над глезена и ангелско перце от което излита гълъбче на лявата гърда. Последната си я направих, когато почина Лили. Всички бяха добре направени и много си ги харесвах. Не се виждаха, когато бях с дрехи и всички ме зяпваха, когато се съблека. Мляснах Иван по бузата:

– Имах бурна младост. Мотори и вятър в косите.

Вярно си беше, много години с Андрей имахме мотор.

 

По-късно през нощта Иван ме прегърна така, че да може да ме гледа в очите:

– Искам да те питам нещо, но е много лично.

Усмихнах се:

– Питай.

Той обаче замълча и аз пак му се усмихнах:

– Питай, или ще ти отговоря или не.

– Аз... разказаха ми за едно момиче, което е ходело с мъжа ти и как се е държал с нея. Това случвало ли се е и с тебе?

Погледнах го озадачено:

– За какво говориш?

Той хвана ръката ми и вплете пръсти в моите:

– За едно момиче, което е пребил.

Прокарах пръст по гърдите му:

– Силвия? Ти затова ли ме оглеждаше така в банята, мислиш че Борил ме бие? Наистина ли?

Иван ме погали по лицето:

– Живял съм достатъчно, Алекс, и знам че човек понякога попада в ситуации в които не иска да е и няма вина за това. Мъжа ти е изпразвал два пълнителя от Калашников над главата ми, защото бил пил, било му кеф и му се гърмяло. Бях на прословутия му рожден ден в „Камината“ на времето. Ако не се бяхме хвърлили на земята, щеше да ни избие всички. Просто хвана проклетия автомат и започна да стреля в кръг над главите на хората. Изпотроши всички лампи, бара, прозорците. После най-спокойно си презареди и продължи. Ако накрая неговите хора не бяха успели да го спрат, сигурно щеше да си кара така докато не ни изпозастреля. Не е най-уравновесения човек, който познавам. Нито е човек, с когото можеш да се оправиш с приказки. Доста хора ги е страх от него и с основание. Когато не познаваш някого лесно можеш да се подведеш по лустрото и когато разбереш какъв е наистина, вече да нямаш избор и да си принудена да останеш с него. Ако нещата стоят така, мога да ти помогна да си тръгнеш. Няма да го оставя да ти създава проблеми или да те изнудва с детето. Ще се постарая и да получиш част от бизнеса. Ако не успея, ще ти помогна да си започнеш свой. Няма от какво да се плашиш, аз ще съм зад теб и ще се оправя с него.

Усмихнах се и го целунах лекичко по устата:

– Нещата не са така Ванка, напразно се притесняваш. Борил по-скоро ще си пререже гърлото, отколкото да ми посегне или да ме накара да направя нещо, което не искам. Родих му дете на 45, нали не мислиш че щях да го направя, ако не живеех добре с него. Отношенията ни и насаме са точно такива, каквито ги видя. Брака ни е напълно нормален, също като вашия. Тръгнах си веднъж от него и се върнах, защото ми липсваше. Може да е лош за чуждите, но за семейството си е добър. Като изключим ходенето му, не ме е ядосал за нищо друго през тези години и ме гледа като писано яйце. А за изневерите не върви да му намирам много кусури вече, сега и аз правя същото.

– А какво ще стане, ако разбере че го правиш, Алекс? Пребил е момичето, защото е отишла с друг, нали? Откъде знаеш, че няма да ти се случи същото? Той те ревнува само да погледнеш мъж, никак не ми се вярва да остане кротък, ако разбере за нас.

Свих рамене:

– Да, но никога няма да налети да ме бие, виж тебе със сигурност ще иска. На мен ще ми вдигне скандал, ще ми се сърди, ще ме обвинява и ще е наранен, както всеки в това положение. След това ще се примири и ще преглътне, защото и той го е правил и защото имаме дете. Брака ни е точно като вашия, Ванка. Все пак се надявам да не разбере, защото не искам да му причинявам всичко това, нито на Марта. Но искам теб, така че просто ще се моля никога да не научат.

– Ако разбере веднага ми се обаждаш и аз ще се разправям с него.

Засмях се:

– Стига, Ванка. Аз съм голямо момиче, мога да се оправям сама.

Той ме целуна по врата:

– Не, ти си моето момиче и е моя работа да се грижа за теб.

Усмихнах се:

– Осъзнаваш ли колко странно е всичко? Реално се познаваме едва от няколко месеца и това ни е първият път заедно.

– За мен това няма значение, за теб има ли? Аз мисля, че и за теб няма. Не съм тинейджър, знам какво чувствам. Влюбихме се, това лошо ли е?

– На нашите години и в нашето положение? Лошо е.

Той ме притегли на гърдите си:

– Аз пък мисля, че е много хубаво. Нали помниш какво казвахме на времето „Решавай смело, люби се бавно, живей по свойте правила.“ Това са нашите правила, Алекс. Няма да прегазваме ничий живот, но не искам моя да мине без тебе. Ще внимаваме, ще се пазим, ще направим всичко възможно никой да не разбере, но няма да те оставя. Ти си моето момиче, а аз съм твоето момче, нали?

Взирах се в очите на този мъж, когото Бог ми беше изпратил толкова късно. Ако само се бях съгласила да се срещнем, когато се запознахме... Ако... Но в живота няма „ако“, нали... Странно как думите винаги са едни и същи, но понякога не значат нищо, а друг път... Мъжете в живота ми ме бяха превърнали в цинична кучка и изведнъж срещнах едно побеляло момче, то ми се усмихна и аз забравих всички предателства и изстрели в гърба и му повярвах, че още има рицари и той е моя. Наивно ли беше...

– Да, ти си моето момче.

После замълчах и Иван ме погледна:

– Какво?

– Марта какво ще направи, ако научи?

Той направи физиономия:

– Не най-умното. Ще дойде при тебе, за да те накара да ме оставиш. Но няма да каже на мъжа ти, ще говори само с тебе. Ако не дай боже се случи такова нещо, веднага ми се обаждаш и аз ще се оправя.

Усмихнах се:

– Май си го гледал филма вече?

– Преди няколко години. Но нямаше нищо такова, в смисъл имах връзка, но не с жената с която тя реши. Щом разбрах, че подозира, приключих с всичко. Тя така и не ми каза нищо директно на мен. Тя не прави като другите, вместо да вика почва да ме глези. Ти викаш ли?

– Единствения път, когато беше сериозно, не. Направих както Марта с теб, глезих го, но не помогна. Накрая той се върна сам, но аз вече не го исках и се разделихме.

– А ти защо се върна при него, Алекс?

Свих рамене:

– Не знам, липсваше ми. Имахме и много хубави моменти заедно. Сложно е, знаеш.

Той ме погали по лицето:

– Наистина ли не те тормози?

– Стига, Ванка. Наех мутри, за да получа развод от първия си мъж. Мислиш ли че след това щях да седя при Борил, ако ме млатеше?

Иван ме изгледа:

– Наела си мутри?

Свих рамене:

– Правеше ми скандали в офиса. Не можех да си позволя панаири. Парите ми трябваха, Кристиан учеше в Англия и трябваше да го издържам. А и никой не може да ми вдига гири само защото тежи 50 кила повече от мен и ми се наема. В нашия случай беше „всеки си намира майстора“.

– Защо Николов не се е оправил с това, не се ли познавахте по това време?

– Познавахме се, но не беше негова работа да ми решава проблемите. Не съм малка, мога да се оправям и сама.

Иван ме погледна тъжно:

– Най-лошото нещо, което може да се случи на една жена е да срещне мъж, който да я принуди да стане силна. Такива мъже са боклуци.

Усмихнах се:

– Живеем във века на еманципацията, Ванка. Ерата на припадащите жени мина отдавна. За мое щастие, нямаше да ми хареса да завися от мъж за всичко.

Той ме целуна:

– Да зависиш от мъж и мъж да се грижи за теб са различни неща.

Намигнах му:

– За човек с такова мислене си се оженил за доста еманципирана жена.

– Марта не е еманципирана, не и в смисъла „влачи целия товар сама“. Тя просто прави каквото и харесва, а когато се появи проблем вдига телефона и ми звъни и знае, че аз ще се погрижа. И така трябва да е, аз съм мъжа. Ти си еманципирана в лошия смисъл, свикнала си да се оправяш сама и последното за което се сещаш е да поискаш помощ от мъж. Но е поправимо.

Засмях се:

– Искаш да ме разглезиш?

– Определено. Знаеш ли, никога не съм мислил, че от интернет може да излезе нещо свястно. Хубаво е човек да греши така.

Целунах го по гърдите:

– Да живеят технологиите, а?

– Дамм.

– Как е детето?

Иван сви рамене:

– Чист, да видим до кога. Накупих повече тестове за наркотици от полициите на три държави и сега го карам да ги прави пред мен. И на двамата не ни харесва, ама какво да правя... Слушай, ще има изложба на млади художници другата седмица в София, искаш ли покани?

– Да, две. - Сложих ръка на корема му - Легни по гръб върху ръцете си и не мърдай.

– Какво ще ми правиш...

– Ще видиш.

Издърпах се и седнах на коленете му. Приведох се напред и той ме погледна:

– Сериозно?!

Изгледах го учудено:

– Не харесваш ли?

Той се разсмя:

– А, не, не, много харесвам, просто не мислех, че ще ме огрее.

– Е, явно е щастливият ти ден. Няма да мърдаш...

 

Тормозих го цяла нощ. На разсъмване той се претърколи изтощен на леглото с разперени настрани ръце:

– Боже жена, разказа ми играта. Винаги ли си такава?

Усмихнах се невинно:

– Понякога.

– Боже, и на млади години не съм правил такъв маратон. Нищо чудно, че на Николов все не му се работи, то след това...

Засмях се и се сгуших в него, а той дръпна завивката и ни покри. Завъртях се с гръб към него, той се намести на плътна лъжичка зад мен, прегърна ме и след няколко минути вече спеше дълбоко. Наистина хъркаше здраво. Усмихнах се в сумрака на утрото, бях правила любов, любов в оня, истинския смисъл на думата. Бях правила любов за пръв път от страшно много години и бях невероятно щастлива. Може Борил да знаеше какво да прави с тялото ми, но Иван знаеше какво да прави с ума и сърцето ми и това ми беше далеч по-важно. Бях правила любов, yes, yes, yes!!! I`m very, very happy.

Сутринта, когато се събудих той още спеше все така дълбоко в същата поза, не беше мръднал цяла нощ. Станах и отидох в кухнята. Който отдаваше апартамента се беше постарал с обслужването, имаше няколко вида кафета и чай, мляко, сокове и дори замразени кифлички в камерата. Метнах няколко в тостера и се заех да правя кафето и да си преглеждам пощата.

– Ти си сбъдната мечта, миличко, дама в обществото, домакиня в кухнята и...

Обърнах се, Иван се беше подпрял на вратата и аз му намигнах:

– И курва в леглото.

Той се приближи и ме прегърна:

– Мнее, и страхотна жена.

Бръкнах под халата му и той поклати глава:

– Не, не, не, не барай там, той си почива. Почива си. Алеекс...

Направих невинна физиономия:

– Май вече не почива.

Иван се засмя и ме притисна към себе си...

По някое време се обадих на Криси и му казах, че е изскочило нещо и няма да се видим, полета ми беше в шест вечерта и дотогава не ми се мърдаше от тук, харесваше ми да гледам щастливо-доволната физиономия на Иван. На обед, докато ядяхме изстиналите кифлички, той ме погледна:

– Защо сина ти не работи при вас?

Свих рамене:

– По-добре е в Германия.

Иван ме погали по крака, седях на коленете му:

– Николов не го иска ли?

Въздъхнах:

– По-добре децата да са си отделно, и мойто и неговите.

Той ме целуна по бузата:

– Искаш ли да го взема при мен на работа?

Почудих се какво да кажа и той пак ме погали:

– Ще му дам добра заплата.

– Не е това, просто...

– Николов не те оставя да го прибереш в България?

Поклатих глава:

– Не, Борил няма нищо общо. Проблема си е в Кристиан. Не му се работи въобще, Ванка. Иска само да щрака проклетите компютърни игри сякаш е на 5 и да хайманосва.

Казах го толкова ядосано, че Иван се разсмя:

– Да ти имам проблемите.

– Не е смешно, Ванка. От 3 години е в тази фирма и ще прекара и следващите 30 на същото бюро. Само купони и игри са му в главата. А сега и това с бебето...

Той ме целуна пак:

– Дай го при мен, ще го вкарам в пътя. Много съм добър, само с моето не мога да се оправя.

Допрях глава до неговата:

– Не искам Борил да разбира за историите около бебето, Ванка.

– Никой няма да разбере.

– Не трябваше да се развеждам, това нещо тръгна от там, той беше много добро дете преди това.

– Недей, Алекс. От самобичуването полза няма. Ние с Марта не сме се развеждали и реално погледнато сме добро семейство, няма скандали, побоища, пиянски истории, ние даже глас не сме си повишавали пред децата, а сме женени от 22 години. Знаеш ли колко нощи съм лежал буден и съм си блъскал главата, защо Калоян стана наркоман. Вадех виновни парите, приятелите му, нас със Марта..., добре, ама има деца с далеч повече пари и не са наркомани, има с много по-лоши приятели и пак не са. Ако вината е в нас с майка му, защо и сестра му не стана... Така е и със сина ти. Децата ни порастват и си правят изборите. Правилни, грешни, техни са си, такъв е живота.

– Уморих се, Ванка. Нямаш представа колко съм уморена от всичко.

– Знам. Сложи главичка тук.

Затворих очи и се отпуснах на рамото му. Той ме галеше и аз просто си лежах. Беше толкова хубаво... Отворих очи:

– Хайде да останем още два дни, да наемем кола и да се разходим из провинциятa.

– Наистина ли?!

Целунах го по врата:

– Не. Но много ми се иска да можеше. - Станах от него. - Хайде да излезем малко.

Той ми направи знак с ръка:

– Чакай, обещаха ми да го пуснат в 12.30.

– Кое?

– Чакай... Това.

Посочи ми телефона си, слушахме едно българско радио през интернет и вървяха поздрави.

„– Здравейте, обажда се Иван. Може ли да пуснете When You Came Into My Life на Скорпионс?

– Разбира се, Иван. Кого искате да поздравите с нея?

– Жената, която дойде в живота ми, спря дъха ми и ми даде усещането, за което винаги съм мечтал.

– О, трябва да е много специална жена. Как се казва?

– Александра. Искам да и кажа и че много я обичам и се надявам още много, много години да сме заедно.

– И аз ви го пожелавам. Къде ни слушате, Иван?

– В Берлин.

– А Александра?

– В София.

–„Когато дойде в моя живот“ и Скорпионс, специално за Александра от София и за всички други, които се обичат.“

Иван ми се усмихваше и стана и ми подаде ръка:

– Един танц?

Прегърнах го и сключих ръце на кръста му...

Караш ме да мечтая,
само с поглед.
Даваш ми усещането, за което копнея,
което жадувах толкова дълго.

Когато навлезе в живота ми,
дъхът ми секна.
Това беше любов от пръв поглед,

истинска любов.


Когато навлезе в живота ми,
светът се промени...
Защото любовта ти откри своя път,
към сърцето ми... **

 

Танцувахме така, както когато бяхме тинейджъри и също както тогава, не исках да мисля за момента, когато трябва да го пусна и да си тръгна. Боже, колко трудно ми беше да си тръгна...

 

Изгубени в целувка,

просто един миг.

Вечен миг...

Завинаги...***

 

© Elder Все права защищены

* – автор Elder ("Пробуждане")
** – "Когато нахлу в живота ми"(Скорпионс)
*** – Scorpions – When you came into my life
 (https://www.vbox7.com/play:1ec545b5)

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??