– Какво ще правя, Светле?! Какво ще правя без Алекс? Защо не ми е казала, тя винаги ми казваше такива неща, сега защо не ми е казала? Защо не е казала на никой?
Хванах свекър си за ръката:
– Тя винаги искаше да се оправя с всичко сама. Просто беше такава. Искаше да поеме целия товар, познаваш я. Хайде ела, трябва да тръгваме.
Борил огледа огромния скъпо обзаведен хол:
– Това не е истина, Светле. Не може да е истина. Тя ей сега ще се прибере и ще отвори вратата. Не е истина, че вече я няма!
Погалих го по рамото без да казвам нищо. Нямаше какво да кажа, думите не утешават болката. Не и тази болка.
– Хайде, Бори. Ела.
Поведох го навън към колата. Погледнах го докато се качваше в нея, беше се сгрохал отведнъж. Седнах зад кормилото, обърнах се към него и хванах ръката му:
– Трябва да се държиш, заради Дари.
Борил не каза нищо. Гледаше някъде напред с празен поглед.
Седяхме в колата пред моргата и видях да се задават Иван и Кристиан. Борил също ги видя:
– Тоя пък какво прави тука?! ...