Мечовете проблясваха и се удряха със звън. Въпреки че времето беше хладно, те бяха с половин брони, които прикриваха само торса и главата им. Но въпреки всичко те се потяха и пуфтяха.
- Кажи ми, Хенри, още ли се занимаваш с онези глупави магии? Честно да ти кажа, хората почват да те смятат за луд, а дамите не си падат по хора, които са особени. Направо се чудя как лейди Джейн и лейди Мейв все още търпят твоята компания - каза единият рицар и се опита да удари другия в ребрата със своя меч. Стори му се, че това е най-добрата стратегия, защото лорд Хенри се беше задъхал и се препъваше. Но това беше хитро измислена шега. В последната секунда лорд Хенри се измъкна и в следващия миг противникът му беше на земята, с меч, опрян в гърлото. Лорд Хенри свали шлема си. Лицето му беше младо и изглеждаше леко отвеяно. По принцип имаше благ нрав и винаги беше весел. Но точно в този момент, ако някой го погледнеше в очите, щеше да види как в тях гори огън. Той отряза ремъците на противниковия шлем и повдигна забралото му с меча си. Целия шлем се изтърколи и под него се показа лице, което спокойно можеше да се ползва за лице на древния бог Аполон. Младежът имаше сини очи и дълга руса коса. Не беше чудно, че беше любимец на всички дами в двора.
- Сър Ричард, да не съм те чул да говориш повече за лейди Мейв с лошо. А относно магията... Аз поне се занимавам с нещо, вместо, като теб, да търча след жените по цял ден. Поне вземи пример от Джон и почни да пишеш стихове и песни, или поне да рисуваш!
- Успокой се, Хенри! Никога нямаше да накърня достойнството на лейди Мейв. И няма да е зле да пуснеш една сълза да потуши този пламък в очите, защото Мейв и Джон се задават.
И наистина. Изведнъж гората се изпълни с невинен смях и звуците на китара. От близката пътечка се подаде едно от най-красивите момичета в света. И ако Ричард можеше да се оприличи на Аполон, то лейди Мейв, дъщерята на лорд Уилям, можеше да се сравни само с богинята на любовта - Афродита. Тя имаше дълга коса с цвят на кестен, каквито бяха и очите й. Само като я видя лорд Хенри се стегна и опъна като тетива, а огъня в очите му утихна. За негова радост никой не видя това. Веднага след това се подаде Джон. Но за нещастие, преди да успее да го поздрави, лорд Хенри припадна.

* * *

Хенри се събуди в мекото си легло. То беше цялото черно и всичко беше от коприна. По стените висяха няколко щита и меча. На щитовете бяха изобразени няколко герба. Но един от тях беше по-особен. Изобразяваше черен гарван, кацнал върху череп. Над главата на гарвана имаше руни, изобразяващи заклинание, което никога не трябваше да бъде произнасяно.
- А, значи се събуди, най-накрая! Лейди Мейв се поболя от притеснение! - беше Ричард.
- Какво? Какво стана? - едва промълви Хенри.
- Явно при дуела ни съм те ранил по-сериозно и си загубил много кръв. За щастие Джон носеше превръзки. Успяхме да те позакърпим. Я ми кажи, приятелю, какъв е този щит с гарвана. Опитах се да прочета какво пише, но не разбрах какво значат някои неща.
- Глупако! Това е един от артефактите ми. Намерих го в земите на арабите. Представа си нямаш какво щеше да стане, ако го беше прочел. Това е една магия, която няма противодействие. Магия за смърт. Който я произнесе или само я прочете, на мига ще умре. Но ако е прочетена отзад напред, отваря портал към друго измерение. Но като гледам - друго те мъчи, приятелю. Какво е то?
- Лейди Мейв.
- Какво! Нещо е станало с нея ли? Мога ли да помогна с нещо?
- Пести си енергията, приятелю. Ще ти потрябва. Ти беше в несвяст почти една седмица. През това време аз бях неотлъчно до теб. И лейди Мейв - между другото. Та преди близо два дена... Двамата бяхме до леглото ти. И тогава се случи нещо, което няма да ти хареса. Тя ми призна, че има чувства към мен. И винаги е искала да те попита дали можеш да й помогнеш да остане с мен насаме. Добре, че не е успяла!
- Какво искаш да кажеш с това "добре, че не е успяла"? - Хенри, пребледнял, се опита да скрие отчаянието и притеснението в гласа си.
- Не се прави, че не разбираш за какво говоря. Направи ми впечатление, че говориш насън. И, честно да ти кажа, тогава си много по-приказлив, отколкото докато си буден. Но да се върнем на темата. Ти постоянно повтаряше нещо. А това, което повтаряше не беше изненада за мен. Повтаряше "Мейв, обичам те!".
- Как така не се изненада?
- Хенри, та ние с теб се знаем още от деца. Не мислиш ли, че няма да забележа как се умълчаваш повече от обикновено, когато си около лейди Мейв. Или че всеки път, когато кажат името й, изтърваш нещо. А най-явен пример са твоите действия. Всеки път, когато някой каже нещо за Мейв, ти си готов да го предизвикаш на бой, само за да защитиш честта й. Затова, ако не сте брат и сестра, в което много се съмнявам, всичко, което изброих са признаци на любов.
- Прав си, Ричард. Аз наистина обичам Мейв. Обичам я още откакто я видях за първи път.
- Тогава защо не й признаеш за чувствата си.
- Мислиш ли, че не съм опитвал. Но почти е невъзможно да останем насаме. А най-лошото е, че колкото пъти сме оставали, толкова пъти ме е хващал страх. Страх от отказа. А и какво да кажа. "Мейв, аз те обичам". Та това е толкова ба...
- Значи ти си бил!!!
Лейди Мейв се показа иззад една завеса. Беше влязла докато Хенри и Ричард говореха, Имаше намерение да остави храната за Хенри и да излезе, но тогава чу своето име. Двамата приятели бяха толкова улисани в разговора си, че не бяха я забелязали,затова тя реши да се скрие зад завесата. До този момент.
- Значи заради теб сър Ричард ме отхвърли от себе си. Нещастнико! С право се страхуваш от моя отговор. Защото аз не те харесвам, Хенри. И никога няма да те харесам, защото ти се занимаваш с неща, неподходящи за благородник.
- Но, Мейв, дай ми шанс. Мога да се променя. Покажи ми как да докажа своята любов.
- Ако наистина ме обичаш, ще ме оставиш и ще забравиш за мен.
С тези думи тя изхвърча като стрела от покоите на Хенри. Ричард тръгна след нея, за да се опита да я вразуми.

* * *
Навън се разразяваше страшна буря. Дърветата се огъваха под силния вятър. В сравнение с този дъжд, библейският потоп изглеждаше като ръмеж. А мълниите се надпреварваха коя да падне по-напред. Човек би си помислил, че Бог излива всичката си болка и гняв. И ще е близко до истината. Защото тази буря наистина беше причинена от чувства. Чувствата на Хенри. Той беше в своите покои. Или поне това, което беше останало от тях. Завесите бяха на земята, леглото беше разхвърляно. А всички шишенца и книги от рафтовете бяха разпилени по пода. Хенри беше застанал до прозореца и четеше нещо от една стара книга.
- Не е достатъчно. Трябва ми по-силна магия. Никой не трябва да види, че напускам замъка.
- Хенри, Хенри! Вътре ли си? Аз съм - Мейв. Моля те, пусни ме да вляза.
- Не, недей. Моля те, остави ме на мира.
- Но искам да поговорим. Държах се отвратително. Искам да поговорим за... Но какво е станало тук? Каква е тази книга?
- Една от моите. Нищо особено.
- Ти ли причиняваш тази буря. Аз бях готова да ти дам шанс. Как можа! Стража! Стража!
- Отвън се чуха звуците от ботушите на стражите. Те щяха да влязат всеки момент. Още разбра това, Хенри се качи на перваза на прозореца и измъкна нещо от джоба на черното си наметало. Беше някакъв свитък. Хенри се обърна към Мейв и каза:
- Съжалявам, че всичко трябва да свърши така. Моля те, запомни ме с добро.
В този момент Мейв видя как в окото на най-студения човек в замъка проблясна една сълза и разбра какво щеше да направи Хенри. Но беше твърде късно. Той прочете нещо на неразбираем за нея език и скочи. В промеждутъка между две мълнии тя чу как той извика нещо на същия език. В следващия миг времето навън се беше успокоило сякаш допреди малко не е бушувала буря. Тогава тя видя листа, от който Хенри прочете последната магия. Взе го и го сложи в пояса на туниката си. Когато слезе долу под прозореца на Хенри, там вече беше Ричард. Двамата огледаха мястото, но нямаше следи нито от тялото на Хенри, нито от какъвто и да е начин за бягство. Тогава Мейв даде листа на Ричард. Там беше написано:

еинесапс антсащен вобюл то
мат иреман ещ ит аташуд
оневтсвучзеб е отецръс отедък

Когато разбра смисъла на тези думи, Ричард се разплака. Плачеше, защото беше разбрал каква саможертва бе направил неговия приятел в името на любовта си към Мейв.