Война и целулит

Нека знае! Дори и днес да е на крачка преди мен, да знае, че съм все пак първата. Да знае, че, дори това да не е вярно, съм все пак аз .
Не умееш да криеш или не искаш, или се гордееш, или пък вярваш? Какво те е прихванало, та искаш пак да ровиш из сърцето ми? Решаваш и ме търсиш, а ти дори не знаеш тук ли съм или зад теб, до лявото ти рамо, ниско в коленете ти? Усещаш ме.
Как няма да усещаш...!? Та аз съм всяка гънка, всяка бръчка, всяка бенка, всеки бял косъм. Не сме идеални, а щом го казвам, значи сме клиширани, но по-добре така, отколкото да вярвам, че е било изящно, а сме се разминали...
Да знае! Не ù разказвай, нито ме описвай, не ù показвай снимки, даже ме отричай, но знай, че тя е глупава, но все пак вижда. Тя вижда в синините ти следи от мен и вярвай знае, че не съм те била, тя знае, че си влизал в мен, а знае ли за факта, че не си излизал...? Тя вижда как трепериш нощем, как скачаш с всеки звън на телефона, как уж си вгледан в нищото, а с поглед разговаряш...
Да знае, нека знае, че съм идвала, а ако ти решиш, след сто години знаене ù разкажи, че всъщност аз не съм си тръгвала.
Натрапчива съм била... вярно е. Била съм арогантна... вярно е. Нахална, хитра, подла, пресметлива, навярно грозна, дрипава, ревнива...
Опитай се да я успокоиш.
Кажи ù, че не съм умерена, не съм спокойна, нито пък уверена, кажи ù, че приказвам много, че нямам мярка, че крещя без повод...
Тя е жена, все пак, тъкмо това копнее да дочуе...
Че нямам кожа от коприна, нито коси от злато и даже имам целулит...
Ще се усмихне, вярвай ми, ще го направи и в точно този миг стани и я попитай, защо, щом нямам нейните достойнства, умира в страх, че утре ще си тръгнеш...?
Тя гледа сериали и обича драми, научила се е да се гримира, да пуши тънички цигари и даже да работи на компютър.
А ти? Заспивай. Беше дълъг ден и се моли, щом засънуваш, да не забълнуваш, а ако все пак стане... остави,  кажи ù просто, че е много хубава. Не се насилвай да ме обясняваш. Не ù досаждай, нека те обича.