ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА: БЕКИ

Беки Морингейл прекосяваше бързо-бързо централния площад на полиса, който сам по себе си беше забележителен. Така например дузина арханайци без пера, се рееха високо над сградите. Те бяха упоени и краката им бяха завързани със специални зеретиеви нишки, тънки като коприна и по-здрави от титан, за да не би случайно да нападнат минувачите. Тази своеобразна и меко казано ексцентрична приумица, беше разбира се плод на болните фантазии на губернатора Гордън Елмбаум, който вече пети мандат управляваше цялата агломерация, а основната му идея беше да се покаже доминиращото положение на Имградон като суперсила номер едно на цялата планета!

Момичето бе облечено в леко и свободно сако и тънка ефирна рокля, напълно подходящо за сезона, но някак ярко контрастиращо с всеобщия сив фон. Тя здраво стискаше под ръка своя персонален дейта асистант, който отдавна се считаше за нещо крайно старамодно, защото всеки използваше неоредиеви квантови чипове комбинирани с интелигентно плазмостъкло, вградено в ретината на окото. Но тя беше традиционалистка и не се поддаваше на външни вмешателства какво да използва и какво не. Дори вътрешно тайно се присмиваше на онези, които прекалено робуваха на новите технологии и не се опитваха да използват поне малко сивото си мозъчно вещество.

Пътуването й до университета беше скучно, тъй като не траеше повече от четвърт час, така че тя нямаше прекалено време да бъде заета с мисли за себе си. Във всеки случай и този ден щеше да мине като всеки друг. В крайна сметка какво толкова! Настроените й днес беше нормално и дори добро. Определено бързаше за едно важно студентско събитие, тъй като беше председател на студентски клуб и като негов ръководител нямаше как да не присъства. Поначално тя не понасяше повечето хора, поради простата причина, че смяташе, че си губеха времето за глупости вместо да се занимават със стойностни и интересни неща. Някои дори мислеха, че е прекалено ограничена и дори мързелива. Но това просто не беше вярно, тя обичаше да свърши много работа с минимални усилия, а другото название за това беше интелект. Затова и приятелския й кръг беше твърде ограничен. Тя не беше от хората, който просто щяха да заговорят първия срещнат на улицата и да го попитат за времето или колко е часът и с това целия разговор да се изчерпи. Притежаваше богата вътрешна душевност и свой собствен свят, до който не допускаше никого, а и нямаше много желаещи. Градът, в който живееше, определено и се струваше глуповат, и макар че за по-голямата част от популацията на тази планета това едва ли не беше най-готиното място, където дори само ако пребиваваш, можеше да се чувстваш истински успял, тя търсеше нови и неоткрити хоризонти. Места, където никой преди нея не беше стъпвал.

Като председател на този клуб задълженията и влючваха и организирането на сбирки с активни граждански позиции на някои от студентите. Беки вършеше тези неща главно, защото бе на мнение, че това би подобрило уменията й за работа с хора, а и така допринасяше за обществено значими каузи. Но скрият й мотив беше да използва този скромен “пост” и възможностите, които предлагаше, за да и се отвори пътят за нови приключения и предизвикателства. Не искаше да се пенсионира като всички останали, които блъскаха като идиоти в рафинерията за интероново гориво на улица “Маеркс”, на междупланетния космодрум “Урус Онкс”, който беше извън цялата агломерация, или мините за плексониаркс на около тридесет и пет зегандариански мили североизточно от Имградон. Търсеше всякакъв възможен начин да се “измъкне”, беше умно момиче и като такова беше напълно във възможностите й да го направи. Просто нямаше време за губене. Всяка секунда беше скъпа и прескъпа.

След като мина по площада, се вмъкна в една от страничните пресечки на основния булевард, свързващ централната градска част и кулата, осеяна с рианданови терафлайтери, които денонощно подслушваха цялата агломареция в името на демократичните ценности на полиса. Подслушването дори се препоръчваше на самите граждани, като имаше специален ценоразпис с дребни парични награди, за всеки, наклеветил своя съсед за това, че например, си изхвърляше боклука не където трябва. По този начин редът оставаше непокътнат. И обикновено никой не си и помисляше да го нарушава.

След като повървя известно време, от дясната й страна се открои една сграда, която сякаш никак не се вписваше в цялата обстановка наоколо. От една страна беше в централната градска част, но всъщност беше в добре изолирано и забутано място, а от друга беше някак особена и старомодна, излязла сякаш като от приказките. Това беше небезизвестната “Клиника Сейнт Джоузеф”, в която се настаняваха отритнатите от обществото, парализираните, душевноболните, а също и хора, оставени да умрат сами, тъй като бяха обявени за “безперспективни”. Определено това беше обител на страданието и безнадеждността, което съвсем разбираемо гражданите на Имградон избягваха. Тя, както се изразяваха те, “не правеше добра реклама” на града им. А и в собствените си очи те имаха право, тъй като това беше в съзвучие с егоистично-индивидуалистичните ценности на Имградон, където личният успех бе издигнат на пиедестал.

Преди да влезе в сградата, Беки вдигна поглед към табелата и светкавица сякаш прониза небето. Беше заръмял ситен дъжд, но той беше по-скоро имитация, тъй като губернатор Елмбаум държеше на фасадата и реализма на всяко нещо, без да се интересува от вътрешната му същност. В крайна сметка всичко беше “реклама”. И бизнес.

Макар и вече да закъсняваше за лекциите в университета, тя все пак реши да се отбие. Тук щеше да изкара двуседмичен стаж, който се изразяваше в това да сменя болничните електронни досиета на пациентите. Нещо доста банално. Но до по-добро на практика не се беше добрала, тъй като безработицата в града беше значително висока. Благодарение на високия си успех от университета, собствената си съобразителност, а и не малка доза късмет, тя беше тук.

Имаше обаче и друга причина за усърдието й, а именно фактът, че визовата политика на Имградон не позволяваше на никой гражданин, който и да бил той, да напуска пределите на полиса, без да е положил задължителните минимални петнадесет дни общественополезен труд. Напълно безвъзмездно. А това беше в идеалния случай. При по-нормални обстоятелства, периодът нарастваше до цели шест месеца, а в най-лошия възможен сценарий можеше да достигне до цяла година. “Полисното Интенданство” не гледаше с добро око на лентяите и инвалидите, които смяташе на напълно безполезни за обществото. С други думи, дори и напълно здрав и добре образован човек, пропуснал да положи задължителните две седмици до двадесет и пет годишна възраст, влизаше в специален черен списък и губеше какъвто и да било реален шанс да бъде нает от когото и да е. Завинаги. А това значеше гладна смърт!

Немалко от пациентите на въпросното болнично заведение бяха тук именно по тази причина. Тъй като техните мозъци не можеха да поберат причината, поради която се бяха озовали тук. Не че тук им беше мястото. Просто нямаше къде другаде да ги настанят и скрият от очите на другите.

Беки влезе през доста старомодната двукрила готическа врата. Но преди да го направи, сякаш тръпка на вълнение преряза стомаха й. Усещаш, че залогът е много по-голям, така че тя нямаше право на грешки.

“Човек би казал, че съм бременна” – помисли си тя на шега.

На рецепцията я посрещна с много неопределена усмивка една стара дама.

Беки Морингейл – представи се момичето със леко заекване.

Жената с видима досада вдигна поглед от вестниците, който четеше. Очевидно това място беше единственото, където подобни неща можеха да се видят.

- А-а-а, ти ли си новото попълнение? – допълни тя с провлачен и леко раздразнен глас. – Нямаше нужда да идваш днес. Да се правиш на изрядна. Но … щом си дошла, няма да те връщам. – простреля я тя с изпитателен поглед. – Желанието ти за оцеляване явно е силно, тъй като абсолютно никой друг не искаше да стажува при нас. Каква ирония, след няколко години се оказват на горния етаж на психиатричното отделение.

Беки слушаше страшните думи на жената с доста неопределен, а физиономия, скрита зад очила с рогови рамки и доста добре поддържани, макар и изкуствени зъби.

- Няма да имате никакви проблеми с мен – каза Беки, която не искаше да се вкарва в излишни неприятности още преди да е започнала.

- Не се и съмнявам – поклати глава жената. – Младостта е като “синя пролет”. Пред нас има толкова много пътища и всеки от тях ни изглежда верен. Проблемът е – тя направи кратка пауза, - че не водят до никъде. Е, поне повечето …

Беки не продума, но си даде вид, че слуша най-внимателно. Знаеше, че не бива да се разсейва, а още по-малко това да и личи.

Започваш от вдругиден – в болничното отделение на втория етаж.

- Как? – едва продума тя. – Нали щях да подреждам елекронни болнични картони.

Ако беше всеки друг, старата жена би възразила и дори изпаднала в ярост. Но тогава видя пред себе си едно чисто и добро двадесет и три годишно момиче. Умно и готово да се бори. Дори и борбата му да беше напълно безсмислена.

- Виж какво, моето момиче, нали разбираш, че този град има две лица…

- Знам – побърза да отговори Беки.

- Не, не знаеш – добави жената тъжно. – Аз съм тук и всеки ден чувам писъците им, стоновете им, хриповете им. Завчера например един се обеси на един от синтералианите люкове на сградата.

- Но нали тя е готическа? Защо са ви синтераниални люкове? – едва не скри възмущението си тя.

- Защото те предоставят по-добра изолация – отговори спокойно жената. – Обществото предпочита да се прави, че не чува някои неща.

^^^

Когато вече беше пред университета, останалите които я бяха разпознали, започнаха да вдигат пара. Беше се забавила с повече от четвърт час, заради своето отбиване в клиниката.

- Къде се губиш? - беше въпросът, отправен от всички страни.

- Звъняхме ти по ултрафона много пъти. – укорително я погледна Мийор – младеж с една глава по-висок от нея и единственият от целият випуск, който я превъзхождаше по знания.

- Нямам ултрафон. Персоналният ми дейта асистант се счупи. – излъга тя.

- Няма значение, време е вече да изразим нашия лозунг за чиста околна среда – допълни Реона. 

- Да не забравя, подготви ли си речта? – леко припряно и вдъхновено я попита Мийор.

Беки беше готова с речта си много по отрано, но всичко това и изглеждаше леко безсмислено. Не защото каузата им не си струваше, а защото тя знаеше как Елмбаум се справяше с такива като тях. Той ги наричаше “напрапници” и определяше специфични мерки с цел неутрализирането им.

- Рискът си заслужава. – обади се и едно момиче с рижа коза, което се казваше Реона. – Да вървим.

Тъкмо понечиха да стъпят на антиграфитационните стъпала пред ректората на кампуса и чуха рева на орониеви звукови сигнализатори. Воят им значеше “Тревога”.

- Едва ли Елмбаум е разбрал за намеренията ни просто от риандановите терафлайтери. Това са доста екзабайти аудиофайлове. Дори и на изкуственията интелект му трябва време да ги прочете и анализира измежду стотиците хиляди записи, за да открие някои от “опасните” кодови думи. – промърмори Беки разочаровано.

Внезапно, като отникъде започнаха да бягат хора, викайки, “Обявява се моментно военно положение!” Тълпата идваше от североизточната част на града. Помиташе всичко като вълна. Приличаше на стадо побеснели говеда, които просто искаха да оцелеят. След по-малко от минута щяха вече да са при тях и да ги прегазят.

Групата “приключенци” моментално се спогледа и започнаха трескаво да търсят някое по-безопасно кътче, където да се скрият. Но такова нямаше.

- Можем да използваме извивките на някоя от сградите, за да се покатерим и да гледаме отгоре. – предложи Реона.

Започнаха да се катерят и свряха в една странична “тераса” на около два метра от земята. Това просто беше така наричаният “дишащ преход” между сградата на университета и една помощна пристройка за студентска практика.

Вълната от хора ставаше все по-голяма и едва ли не можеше да залее половината полис. Всички крещяха и се биеха, в опитите си да избягат по-далеч от опасността. Внезапно полицейски кордон се зададе от срещуположната страна на площада. Между двете големи човешки маси се завърза неописуемо меле, което прерасна в кървава сеч.

- Не можете да влизате в карантинната зона. Западната част на града е отцепена. Отстъпете или ще открием огън. – нареди някакъв лейтенант с дрезгав глас и шлем от подсилен кевларит.

Тълпата не го и чуваше и продължаваше хаотичният си устрем в забраненото направление.

- Приготви се. Едно-две-три. Смъкнете предпазителите. – издаде бързи нареждания въпросният лейтенант. – Огъъън!

Откъслечни откоси на неврошоковите пушки покосиха част от хората. Дори и при военно положение срещу цивилни не се използваха истински плазмени оръжия, които бяха смъртоносни. Някои от задните редици се спъваха във вече падналите. Настана един неописуем търкал.

- Не можем да се приберем обратно вкъщи – отсече Мийор.

- Имам една идея за безопасно място. – отсече Беки. – “Клиника Сейнт Джоузеф”. Никой няма да се насочи натам. Поне не веднага. Всички искат да избягат към по-централната западна градска част. Остава да изчакаме тълпата да разкъса кордона и да бягаме.

- Няма да успеят. Полицията ще ги задържи – изказа опасенията си Реона.

- Дали? – обади се Хису, ниско и набито, топчесто момче с очила.

Сякаш в подкрепа на съмненията му, потокът започна да залива далеч по-малобройните полицейски части.

- Сър, зарядите на неврошоковите оръжия се изчерпват! – изписка някакво войниче.

- Товага използвайте плазмените автомати! – изпелтечи лейтенантът.

- Но това е против заповедите! – опита се да възрази войничето.

- Да вървят по дяволите! Действай! Поемам всичко върху себе си… – промърмори лейтенантът.

- Не мога да гледам. – Реона закри очи, но Беки не трепна. Тя беше само като застинала в шок.

- Да тръгваме – подсети ги Мийор и те заотстъпваха в тясната пролука към другата улица. - Клиниката е само на десет минути от тук! Ако пропуснем да я достигнем, сме мъртви!