ГЛАВА ПЪРВА: ПОХОДЪТ

 

Този човек беше различен. Макар че на пръв поглед той приличаше на другите, той не бе като тях. Той не можеше да плаче. Нито веднъж през живота си не бе го правил. Дори когато държа в ръцете си изстиващото тяло на своя командир генерал Джейкъб Уолъс. Това бе станало при прочутата битка при Ксандерар, където се бяха сблъскали войските на човешкия Алианс. “Чудо голямо” - би казал някой предубеден, но чудо или не - то си оставаше факт. Никой не бе способен да обясни тази отличителна черта на странния мъж – дали тя бе вродена, придобита, дали бе болест, признак на безчувствие или нещо друго. Може би бе всяко едно от тези неща по отделно, а може би представляваше някаква странна смесица между гореописаните. Все пак трябваше да има някакво обяснение или поне подобие на обяснение, а може би не? В крайна сметка кой се нуждаеше от него?

Може би всички! Затова неслучайно генералът го беше изпратил с тайна мисия въпреки ниския му чин, тъй като на него му беше направило впечатление изключителното му хладнокръвие и концентрация върху изпълнението на поставените задачи още от първите дни. А това в крайна сметка бе най-важното на бойното поле, където някой заблуден куршум можеше да ти пръсне черепа. Почти всичките му бойни другари бяха избити, но въпреки това той не проля нито една сълза. Не защото не бяха делили всичко през последните години, а защото заповедта си бе заповед. Заповед – ясна и категорична. И жизненоважна. Заповед, която не можеш да не изпълниш. И той знаеше много добре това.

В момента този човек минаваше като безплътен през тълпата, която се роеше край предполагаемите подстъпи на Ултра Сити - последният бастион, който поддържаше човешката цивилизация жива. Земята отдавна беше превърната в пустиня или по-точно в нещо средно между напълно опустошени области и полупустинни райони, където тук-там се срещаха оазиси, в които все още тлееха последните искрици на разумен живот. Хората отдавна бяха забравили коя година точно е, пък и това вече не бе от чак толкова голямо значение. По-важното бе, че почти всички суровини на планетата бяха изчерпани, чистата питейна вода беше оскъдна, а храната, истинската храна, за някои бе просто като мираж, пред който безсилно облизваха устни, крачейки безпътно в пустошта.

Всъщност Ултра Сити бе огромен комплекс, чийто входове или може би по-точно подстъпи бяха разположени насред Зегарайските планини, източно от Убундер. Място, което практически бе почти непристъпно дори само като точка за достигане, а още повече, че необученото око едва ли би съзряло някакви признаци на живот тук. На практика никой от прииждащите не бе запознат с точните размери на този град-държава, който все още даваше някаква надежда за оцеляване на човечеството. Убундер, така наричаха източната част на планетата Зегандариа, която хората бяха колонизирали в не чак толкова далечното минало, но която, поради прекомерната човешка алчност и безразсъдство, беше почти напълно съсипана и опустошена за сравнително кратък период от време.

По измъчените лица на пришълците се четеше само и единствено умора и някакво чувство, наподобяващо досада от “нуждата” да живеят, те приличаха на стадо от измъчени животни, тръгнали да търсят спасение от тежкото зегандарианско слънце, което при по-продължително излагане нанасяше леки изгаряния върху повърхността на кожата, които не зарастваха с дни. Но както се казва – “Надеждата умира последна”. Те бяха движени не толкова от инстинкт за живот, колкото от стадното чувство за принадлежност към останалите. И все пак тук-там сред тълпата проблясваха отделни по-ясни силуети, които се открояваха по-ярко на общия безличен и сив фон. Единият бе на млад бивш военен, който носеше униформа, която макар и леко износена, бе все още здрава и му стоеше достатъчно добре, за да не изглежда гротескно като голяма част от множеството, което бе облечено по-скоро в дрипи, отколкото в нормални дрехи. Нормалност?! На практика тази дума бе загубила своето значение толкова отдавна, че трудно можеше да се определи значението на нейната същност. Животът бе сведен в мисъл ден за ден, а понякога и за много по-малко. Никой не знаеше дали, крачката която прави във всеки един момент, няма да му бъде последна. Парадоксално или може би съвсем закономерно, светът бе отвърнал на “удара” на човешката раса и щом тя го съсипваше, я съсипваше и той.

Марк Ленър, така бе истинското име на военния, крачеше съвсем уверено, макар че би било честно да се признае, че общият нестроен хор от човешки стенания, мрънкания и прочие, неизбежно му оказваше известно въздействие. Леко парадоксално, но бившия редник сега бе в ролята на водач, нещо като своеобразен “генерал” на цялата тази “войска”, както би било доста куртоазно да бъдат наречени крачещите по сухата повърхност на планетата дрипльовци. Но военното обучение и дисциплина все пак си казваха думата и той поддържаше сравнително бавен, но твърд и умерен ритъм на своя ход, подобно на професионален катерач, който би желал да запази дъха си по-дълго, в случай че му бъде нужен на някакъв по-късен, но жизненоважен етап.

За да имат все пак някаква защита от парещите зегандариански лъчи, над бойните си шлемове те бяха увили специална материя , наречена кисон, използвана главно за направа на походни палатки за пехотата, поради нейната здравина, влагоуйсточивост и топлонепроводимост. Но основната причина, поради която не разчитаха на вградената система за охлаждане на скафандрите си, беше недостатъчното количество енергия, която бе крайно необходима за поддържане на дихателните им функции, тъй като съдържанието на кислород на планетата бе сравнително ниско. Не че човек, останал без скафандър, обезателно щеше да умре веднага, но дишането му значително би се затруднило и ако до няколко часа все пак не се снабдеше поне с респиратор, щеше да започне малко по малко да се задушава. Впрочем температурата на планетата през деня можеше да достигне до около 60 градуса, но през нощта ставаше доста студено и температурите можеха да паднат до – 30. Причината за това се криеше в леко ексцентричния наклон на планетата, както и на отдалечеността на нейното слънце.

Освен оскъдицата на храна и чиста питейна вода, опасността за хората идваше не само резките климатични колебания, но и наличието на същества, наречени гуарони, които бяха едри хуманоидни гущери със сравнително развит интелект, но значително по-добре адаптирани от хората към екстремната околна среда. Никой не знаеше откъде бяха дошли. За тях се носеха какви ли не легенди, още от времето когато цар на човешкия Алианс бе Мидриел. Но според някои слухове те всъщност бяха много по-древни. Така или иначе нямаше кой да потвърди тези слухове, тъй като крал Мидриел бе властвал преди повече от 1000 зегандариански години, затова всякакви приказки от подобно естество на практика си оставаха в сферата на догадките.

Походът или преходът, както би било по-удачно да бъде наречен, заради придвижването от точка до точка, като във всеки момент нещо можеше да се обърка и керванът да загинеше, вече продължаваше десети ден. Бяха принудени да се влачат буквално като кучета, защото спидерите ставаха безполезни без гориво. А горивото трябваше да бъде пестено за далеч по-неотложни нужди, като например държането настрани на гуароните, които кой знае защо бяха станали значително по-агресивни от преди. Явно подушваха, че човешката раса бавно, но сигурно угасваше, а техният час да властват еднолично над тази планета, както преди, беше ударил.

Но дори и гуароните не бяха основната причина за изнурителното пътешествие, което Марк заедно с Пол Золски, бе принуден да предприеме. Двамата бяха служили в елитните кралски бойни части. Единият като пехотинец, а другият като снайперист. Истинската причина за бързото изчерпване на суровините бяха конфликтите между източната част на планетата – Убундер и западната, наречена Елохиа. Стълкновенията естествено бяха породени от жажда за власт на съответните ръководители на източната и западната част, умело гримирани под сложна плетеница от идеологически измишльотини, в които обаче на първо време масите сляпо вярваха, понеже нямаше в какво друго. С времето ситуацията се изостри и планетата бе потопена в състояние на тотална война, в която мнозина загинаха безсмислено.

Ултра Сити беше на практика освен последният бастион на човечеството и неутрален град. Мнозина дори изобщо се съмняваха в съществуването му, но предвид липсата на други перспективи се бяха решили да повярват в него.

Надяваха се, че тъй като полисът не се бе намесвал в тоталната война между Изтока и Запада, би могъл да бъде сцена на мирни преговори между бившите врагове, а в една по-дългосрочна перспектива евентуалните останки от човешката цивилизация да бъдат събрани и организирани за битка с гуароните, които като цяло бяха много потайни и подмолни създания, за чиято организация и йерархия се знаеше малко.

- Марк, вярваш ли, че наистина ще ни отворят? Ами ако там просто няма нищо? – изказа Пол опасенията си.

- Трябва да отворят – отвърна Марк, като изсумтя с леко презрение. – Информацията и заповедта ми беше дадена лично от генерал Джейкъб Уолъс.

- Не мислиш ли, че е могъл да се заблуждава? В крайна сметка досега все отнякъде щеше да се чуе за съществуването му. – продължи да упорства Пол.

- Генералът ми даде дори тайните пароли за достъп. Дано не са ги променили междувременно. – изрече с леко раздразнение Марк.

Докато се водеше този съвсем кратък разговор някой от тълпата изохка и каза с толкова измъчен глас, излизащ сякаш като от дълбините на ада:

- Дано да си прав, Марк, защото вече десет дни ни размотаваш из проклетата пустиня. Доста от хората са на ръба на силите си и вече започват да недоволстват. Ами ако наистина там няма нищо и цялото това лутане е било напразно? – тази забележка идваше от един човек с миша физиономия, чието истинско име знаеха малцина, и беше известен сред колегите си като Плъха, заради хищническото изражение, което придобиваше, когато влизаше в битка с неприятел. Другите войници не го обичаха особено, но изпитваха към него нещо от рода на страхопочитание.

Междувременно някои от останалите наостриха уши и се позаслушаха в разговора, а оттук-оттам се чуха един-два гласа в полза на казаното от Плъха. Групата вече навлизаше във Ветровития Каньон, известен още и като Дяволското гърло, защото отново според легендите немалко хора бяха изчезнали безследно по тези места. Разбира се нямаше живи очевидци, които да го потвърдят, така че мястото беше обвито в тайнственост. Оттук нататък според инструкциите, които беше получил Марк, започваха истинските подстъпи към тайния град. Той позабави ход и каза:

- Момчета, бъдете внимателни – с тези думи, той свали ремъка на плазмения си автомат и го приведе в готовност за стрелба.

- Според мен е по-добре да направим по-стегната формация – добави Пол. – Като нищо може да ни изскочи от някъде някой гуарон…

Той не довърши когато се внезапно се чу свистящ звук и едно остро перо с огромни размери, се стовари само на сантиметри от него.

- Арханайците – едва смутолеви Плъха и се мушна под един голям издаден плосък камък, който образуваше нещо подобно на малка ниша насред иначе пустинната област, за да се предпази от целия порой от смъртоносни пера-стрели, който ненадейно се изсипа отгоре.

Навсякъде из тълпата настъпи суматоха, понеже не всички бяха военни, а имаше и немалко цивилни, като цялата група наброяваше не повече от тридесет-четиридесет души. Малцина бяха онези, които бяха чували за страшните хора-птици, появили се вследствие на радиоактивна мутация, след повреда в полигонния реактор на тайнствената военна база “Девети квадрант”. Говореше се, че там се извършвали тайни генетични експерименти с хора, нещо което никога не бе официално потвърдено пред широката общественост. Но тези любопитни подробности едва ли биха били от полза за спасяването на собствените им кожи в момента.

Още чувайки свистенето, Марк приклекна и опря гърба си о един близък, стърчащ нагоре подобно на фалически символ, камък и взе на прицел едно от съществата. Те се рееха и техните огромни криле с размах от няколко метра ту закриваха слънцето, ту неговата пареща светлина издайническа преминаваше през краищата на перата им.

Марк задържа за секунда дъха си и произнесе няколко откъслечни изстрела, но съществата бяха прекалено пъргави и той успя да свали само едно. Голямото му туловище изписа неправилна спирала във въздуха и смешно тупна долу в праха подобно на немирни детски крачета в пясъчник. Останалите създания нанадоха грозен рев, но започнаха да падат едно по едно. Явно нещо ги унищожаваше със системна и хладнокръвна методичност.

Марк забеляза, че верният му приятел Пол бе обърнал снайперът си под изключително нестандартен ъгъл поради естеството на битката, като се беше покрил между малка купчинка от ниски камъни, която макар да му осигуряваше известно прикритие, не представляваше достатъчно сигурно убежище. А перата все още продължаваха да се сипят, макар и малко по-малко от преди. Въпреки напрегнатостта си Марк успя да забележи, че освен него, Пол и Плъха, който отвреме-навреме пускаше по някой кратък откос от своето прикритие в нишата, битката със съществата се водеше само от още 3-ма войни. Единият беше неговият бивш ротен командир, по прякор Дългия Джак, защото поради някаква причина понякога произнасяше удължено последната дума на изречението си. Иначе Дългият Джак съвсем не беше висок на ръст, по-скоро среден, но беше изключително жилав воин, който никога не отстъпваше, въпреки че наближаваше четиридесетата си година и някои от по-младите войници шеговито го наричаха помежду си “Дядо Джак”. Другият бе Сам Уолъс – син на генерал Джейкъб Уолъс, който бе млад и сравнително неопитен, но носеше сърцето и бойния дух на покойния си баща и разбира се Отеца. Отеца бе друга странна фигура. Макар очевидно да бе атеист, когато застреляше противников боец, той промърморваше под носа си “Бог да го прости”. Някои от войниците го смятаха за леко чалнат, за други бе пример за подражание, защото макар да не беше особено словоохотлив, си падаше купонджия и сваляч, което между впрочем ни най-малко не се отразяваше на неговата воинска дисциплина. Всичко това мина като на филмова лента през съзнанието на Марк за частица от секундата.

Междувременно след неочаквания за съществата отпор, който им бе оказан отдолу, те като че ли се отказаха да водят битката и с бързи плясъци на крилете си отлетяха, докато огромните им силуети не се скриха зад хоризонта.

Пръв се обади синът на генерал Уолъс:

- Какво беше това, Марк? Никога преди дори не съм чувал за подобни създания!

- Това са арханайци – компетентно и със задоволство отвърна, без да го питат Плъха, който междувременно се беше измъкнал изпод нишата и поизтупваше прах и пясък от жалките си дрипи. – Говори се че тези създания са били плод на изкуствена разработка, за да противодействат на гуароните, за сметка на хората.

- И аз съм я чувал тази история – намеси се Пол, който превързваше ръката си, по която имаше лека рана от едно случайно пернало го перо. – Но доколко е така, може само да гадаем?

- Знаете ли – приближи се към групата Марк, презареждайки автомата си, - според мен това само би могло да бъде поредното доказателство, че се движим в правилната посока? Каквито и да са тези същества, явно леговището им е наблизо и те се явяват идеално препятствие за всеки любопитен, попаднал из тези места. Имам чувството, че градът е доста близо до нас.

- И къде сред всички тези къманаци би могъл да се намира? – попита в типичния си заядлив стил Плъха. – Освен пясък и камъни друго не виждам, а запасите ни от вода са почти на изчерпване.

- Според генерал Уолъс – започна уверено Марк, - би трябвало да ни остава по-малко от половин ден път.

Изричайки това той спря за момент и погледна към Пол, търсейки в погледа му подкрепа, пренебрегвайки мърморенията и презрителното сумтене на Плъха.

Другите от групата също се бяха скупчили около тях, като някои държаха все още автоматите си в готовност заради опасенията си от завръщането на кошмарните пернати воини.

- Ако нищо не ни забави дотогава – намеси се за първи път Отеца.

Насред групата мина вълна от шушукания, тъй като той доста рядко приказваше, но думата му винаги бе на място.

- Не вярвам генералът да не ти е споделил за охраната на херметичните врати от зендориански кевларит, която има заповед да застрелва всичко живо в радиус от половин километър – продължи Отеца.

Сред тълпата отново се разнесоха шушукания.

- Не че искам да ви плаша – поде проповедта си Отеца, - но пътят неизбежно минава през Лендорианския проход, а какво ни чака там един бог знае. Така че може и да ни отнеме доста повече от половин ден път, Марк.

- А ти откъде знаеш? – сопна му се Марк. – Генералът…

- Генералът, генералът – заяде се Отеца. – При цялото ми уважение към Джейкъб, а също и към теб, аз съм минавал оттук доста по-рано. Позволи ми да съм по-наясно от теб.

- И какво толкова си търсил при тези хищни гадини? – обади се Плъха.

Отеца само се усмихна кисело и отвърна:

- Много ми се беше прияло печено пиле и затова реших да отстрелям едно-две…

 

^^^

Думите на Отеца явно не бяха съвсем лишени от основание, защото въпреки че групата ускори хода си, доколкото бе възможно, до вечерта още не бяха стигнали до крайната си дестинация. Каньонът, който Марк предполагаше, че ще могат да прекосят за няколко часа, се оказа доста по-голям от очакваното или може би всичко около тях бе един измамен мираж и те просто се въртяха в кръг? В кръг, възможно ли бе това? А инструкциите на генерала или странните и дори брутални брътвежи на онзи откачалник Отеца? Хората на Марк все повече се изморяваха, а питейна вода бе останала само в две манерки. А след като свършеха и те? Тогава…Марк знаеше колко негови бойни другари бяха загивали поради тази проста и банална причина, но…какво можеше да направи срещу природата?!

- Ако скоро не намерим някакъв извор, Марк, сме безвъзвратно загубени – прошепна му Пол, който се беше изравнил с него и крачеше уморено. – Цивилните няма да издържат и те, пък и каквото и да си говорим, струва ми се, че и ти не си сигурен дали там ще намерим нещо изобщо.

Марк спря за момент, хвърляйки бегъл поглед на останалите си спътници освен него, Пол, Сам Уолъс, Дългия Джак, Отеца и Плъха, бяха останали само няколко млади наборници, които едва можеха да държат плазмен автомат. И десетина цивилни.

Без да забележат по пътя бяха измрели няколко от болните и ранените и керванът бе намалял с около една трета. Дори не ги бяха чули как тупват в прахта? Възможно ли бе това. Бяха загубили близо дузина от хората, основно цивилни, без дори да се усетят?

- Марк, зарежи ги! Из тези места понякога стават странни неща – с леко тайнствен тон изрече Отеца. – Но ние можем да ги обърнем в своя полза, само ако…

- Само ако? Какво? – сепна се Марк.

- Виж, единственият начин да намерим вода из тези сухи места, е да изровим някой човекояден кактус ендуаро.

- Моля? – едва се сдържа да не извика Марк.

- Няма какво да се лъжем – додаде и Плъха с ехидна усмивка, след като се доближи до “съзаклятниците”. Тези цивилните отзад ги отпиши. Дори и да издържат без вода, което е невъзможно, са напълно непригодни за битка. Само ги влачим подобно на осъден своя клуп. Ако питате мен, директно да ги разстреляме и толкова!

- Те са важни пленници – възрази Пол. – Нали така, Марк?

Марк кимна.

- Пленници-мленници – подхвърли към тях Отеца, - ако искате ние да не станем пленници на тези скали и пясъци, е по-добре да си поразмърдаме задниците. Вече започва наистина да се стъмва и скоро ще бъде пълен мрак. Имаме по-малко от час.

- Добре де, щом си толкова наясно с тези кактуси, кажи ни какво да направим? – тросна му се Марк.

Отеца само това и чакаше. Изведнъж стана направо приказлив, колкото и несвойнствено да бе това за него. Той подробно им описа как тези хищни растения се хранели основно с човешка мърша, както и с живи хора, от чиято кръв и секрети си набавяли необходимата вода. Всъщност те прекарвали целия ден под земята, където температурите бяха по-ниски от тези на повърхността, за да не изпаряват преработената вода, а вечер, когато температурите се понижавали, излизали, за да дишат.

- Точно тогава ние ще ги ударим – изрази със леко задоволство Отеца. – Дори само един да убием, ще си осигурим необходимата вода за поне още два дни.

- А ти откъде знаеш, че са яли нещо, за да съдържат в себе си достатъчно вода? – намеси се Сам Уолъс. – Ами ако само си изхабим напразно последните ни останали сили?

- Имаме ли друг избор? – за първи път се обади Дългия Джак, силно удължавайки последната дума. – Каквото и да става, ще ми бъде приятно да умра сред вас, момчета.

- Ти, Дядо Джак, си си поживял, но аз има още какво да видя от живота – изтърси ни в клин, ни в ръкав Плъха.

Въпреки зловещата обстановка наоколо, всички прихнаха да се смеят. Просто нервите им бяха опънати до крайност и смехът беше единственият възможен “отдушник” в този момент. Пък и Плъха ги ръсеше едни…

- Марк, какво решаваш? – попита го съвсем сериозно Отеца.

- По-добре да предприемем нещо. – рече леко навъсено Марк. – И щом си сигурен, че…

- С вас съм – рече ентусиазирано Сам Уолъс.

- И аз – добави Дядо Джак.

- Е щом е така, пишете ме и мен – дяволито им намигна Плъха.

- Е, Пол, какво мислиш? – подхвърли Марк.

За първи път забеляза той, че снайперистът се беше поотдръпнал настрани и леко бе приклекнал, проверявайки оръжието си и привеждайки го в готовност.

- Марк, само се чудя дали същите тези кактуси не са изяли нашите цивилни за обяд.

- Възможно е – каза напълно безстрастно Отеца.

- Ти видя ли ги? – строго запита Марк.

- Марк те нападат много бързо. Земята под краката на жертвата се разтваря и те го завличат в пясъка.

- Видя ли ги? – повтори Марк.

- И да съм, те бяха излишен товар, Марк.

- Искаш да знаеш, че си подозирал, че може нещата да се развият така и нарочно си ги оставил да загинат.

- Марк, те бяха болни и бяха обречени.

Марк остана за миг като вцепенен, но внезапно нанесе светкавично ляво кроше по носа на Отеца, добре че носеше шлема на своя скафандър, иначе можеше направо да му разбие главата. От удара Отеца просто седна на пясъка. Другите ахнаха от изненада.

Отеца стана отърсвайки прахта от себе си, без видимо желание да отвръща на провокацията.

- Повече никога не върши нищо зад гърба ми – тихо изсъска Марк. – Или се държим заедно, или умираме.

- Марк, няма нужда да реагираш толкова емоционално. Щяхме да умрем, ако не бях постъпил по този начин.

С видимо по-трезво изражение Марк едва чуто произнесе:

- Може и да си прав, но все пак не го прави.

- Хайде, побойници, дайте да хванем един от онези човекоядни израстъци – опита се да разведри атмосферата Плъха.

- А с тези какво да правим? – посочи Отеца към останалите цивилни, които стояха на десетина метра встрани и гледаха, мъчейки се да доловят какво се крои от “шефовете”.

- Какво да правим? Ако оцелеят, оцелеят, но аз няма да ги избивам умишлено, пренебрегвайки заповедта на генерал Уолъс – отвърна вече напълно спокойно Марк.

- Така те искам – кимна му Отеца.

Марк се направи сякаш, че не го е чул.

Докато се водеше този предълъг диалог, беше изминал близо половин час и групата трескаво се подготви, защото времето, през което кактусите излизаха на повърхността, беше ограничено и ако го пропуснеха, кой знае кога отново щяха да се покажат. Пол нагласи снайперовата си пушка “Миелит Зетканг 240” и заяви:

- Аз ще ви прикривам.

Останалите заеха различни по-високи точки от Каньона, стараейки се да избягват да имат пряк досег с пясък под краката си. Измина повече от час, но нито един кактус не се беше показал. Някой от тях започнаха леко да се изнервят, още повече че студеният вятър духаше силно и вдигаше облаци прах и дребни камъчета, запокитвайки ги небрежно само няколко метра встрани.

- Пол, чуваш ли ме? – прошепна по циклотронния синтезатор Марк. Устройството изменяше гласа му, карайки го да звучи мъртвешки.

- Нямам достатъчно добра видимост заради този вятър, но дано все пак проклетите кактуси да се покажат. Вие в готовност ли сте?

- Да – чу той по предавателя последователно гласовете на Марк, Уолъс, Дългия Джак, Отеца и накрая Плъха.

След няколко минути вятърът като че ли поутихна за кратко и пясъкът леко се раздвижи. Пот се стичаше по лицата на войниците, но те напрягаха сетивата си, за да използват рефлексите си светкавично при нужда. След миг няколко кактуса се показаха над повърхността. Определено не бяха приятни на вид. Бяха високи около три метра. Имаха къси и твърди сиви бодли, остри като пирони. Лигавите им туловища изглеждаха сякаш карикатури, излезли от някой комикс. Неправилната им форма бе уродлива, но излъчваше скрита заплаха. А близо под върха имаха някакъв отвор, подобен на…

- О, боже! – промълви Марк – Оттам сигурно се хранят…

- Огън – промълви Отеца в предавателя.

Внезапно зловещата тишина наоколо се разцепи от автоматична стрелба и от отсеченото и приглушено свистене на снайперова пушка.

 

^^^

Лагерният огън весело припукваше. Бяха го запалили в една ниша, откъдето бе доста трудно да се забележи. Цивилните бяха останали по-встрани, охранявани от няколкото младоци, докато старите кучета се бяха разположили в непосредствена близост до огъня, който бяха запалили от събрани боклуци, поляти обилно с интероново гориво.

- Добър улов, нали, Марк – обади се Дългия Джак. – Пол определено свърши добра работа. Но и Сами вече се учи – додаде той и приятелски тупна Сам Уолъс по рамото. – Славно момче ще стане той, помни ми думата.

- Направо ги разпукахме – захили се Плъха, излагайки мишата си физиономия на светлината на лагерния огън. – Цели 3 парчета. Не очаквах толкова, честно. Другите мигновено се скриха в пясъка и едва ли ще мръднат скоро.

- Те не са разумни същества – додаде Отеца. – Просто чиста физиологична реакция.

- Физиологична реакция, а? – направи неприличен жест с ръка и устни Плъха. – Много точно казано – и започна сам да се хили на остроумията си.

Марк бе потънал в своите собствени нерадостни мисли, а Пол който зорко следеше приятеля си, нямаше куража да го откъсне от тях. Всъщност редник Ленър бе изпаднал в някакъв странен унес, при който ясно чуваше думите на скупчените край него бойни другари, но сякаш бе и на друго място, отдалечено на хиляди километри, място далеч по-свидно за него от заобикалящия го пущинак. Припомни си първите дни като млад кадет в Кралската академия в столицата на Убундер – Енсариан. Красив, ултрамодерен град, чието население бе огромно. Футуристичните жилища, които населяваха хората, бяха с формата на бобови шушулки, наполовина забити в земята и носеха наименованието ксентар. В този град цареше може би най-голямото равенство, което можеше да съществува в едно човешко общество. Единственото неравенство идваше от вътрешните заложби. Нямаше никакво разделение по богатство, произход или социално положение. Значение имаха само братската дума, честността, доблестта, мъжеството, мъдростта. Градът бе опасан от три вида защитни стени. Главно заради гуароните, както и заради различните недружелюбни към хората създания, населяващи планетата. Естествено хората постоянно откриваха нови и нови от тях, опознавайки неоткривани досега места.

Марк бе отличник на випуска в гимназията и под влиянието на баща си, се насочи към кадетската школа. Майка му не беше съвсем съгласна с това, но нямаше намерение да намесва в отношенията баща-син. Тя много добре знаеше, че мъжете имат друга, по-различна гледна точка за живота, а пък и напоследък се носеха слухове за назряваща война. Всъщност подобни брътвежи не бяха някаква новост, но бяха по-скоро като шега, отколкото като нещо наистина сериозно. На практика всеки леко се подсмиваше, защото ги смяташе меко казано за нереалистични. От друга страна вътрешно някои по-далновидни хора се опасяваха, че ще се сбъднат, но не смееха да изкажат съмненията си на глас.

Една вечер Марк се прибра у дома. Истината беше, че той отдавна беше отлагал този момент, но ето че в крайна сметка той настъпваше. Завари родителите си в хола, където огънят от камината весело припукваше. Настъпваше зимата и снежната вихрушка виеше свирепо навън.

- Мамо, татко тук съм, за да ви съобщя за едно свое решение.

Родителите му го изгледаха с известно любопитство, но изчакаха той да им съобщи за намеренията си.

- Реших да постъпя в Кралската академия като кадет, даже вече подадох документи.

И двамата се спогледаха. Баща му кимна одобрително, но по лицето на майка му пролича известно безпокойство, което тя се опита да прикрие. Това не убягна от погледа на Марк.

- Какво има мамо, нима не ти харесва това поприще? Помисли, че скоро ще ме видиш облечен в лъскава кадетска униформа. Пък и някой ден ще защитавам Енсариан.

- Напротив, майка ти се радва, момчето ми – отвърна баща му Джордж Ленър. – Нали, скъпа? Военната кариера винаги е била достойна за уважение.

- Разбира се – опита се да се усмихне майка му, но колкото и да се стараеше, тревогата си личеше. – Просто напоследък витаят слухове, че ще се случи нещо лошо. Че Елохия иска да ни нападне и че в скоро време всички младежи ще бъдат свикани на всеобща мобилизация.

- Това са само празни приказки, скъпа – опита се да я успокои съпругът й. – В крайна сметка хората могат да си говорят, каквото си искат – допълни той, макар и да не изглеждаше съвсем уверен в това, което казваше.

Марк виждаше раздвоението на родителите си, макар че беше видно одобрението на баща му и прикритото несъгласие на майка му. Реши да опита своето последно средство, за да бъде разбран правилно. Преди да започне, направи кратка пауза, за да подреди мислите си. И главно за да бъде по-убедителен.

- Всички в тази стая знаем, че през целия ми съзнателен живот сте искали да възпитате от мен съвестен и отговорен човек, който да приеме последствията от постъпките си, независимо дали са добри или лоши. Приятелят ми Кийт, чийто баща работи в Министерството на вътрешните работи на Енсариан, видимо е бил притеснен напоследък. Той е длъжен да спазва пълна конфиденциалност, но…

Родителите му се бяха заслушали внимателно в думите му, като дори полутъмната стая бе добила някакъв тържествен вид.

- Според това, което Кийт е чул от разни други места, който не пожела да назове – продължи Марк все по-уверено, - причината да ни нападнат изобщо не е свързана с разни идеологии или разбирания, а с богатите ни залежи на интероново гориво и зендориански кевларит, които са им крайно необходими, за да поддържат военната си мощ, ако искат да “мерят” мускули с нас, а също и за да оцелеят от набезите на гуароните. Проблемът е, че…

- Проблемът е, че? – полугласно изрече майка му, като очите й, потопени в мрака на стаята, отразяваха пламъците от камината подобно гладка огледална повърхност.

- Проблемът е, че – не са успели да се договорят, за преразпределянето на влиянието в автономната област Синтрос, където има доста неизследвани участъци, за някои от които се предполага че съдържат огромни залежи от жизненоважните за тях суровини, които ние имаме в изобилие.

- Тоест въпросът е по-скоро икономически – заяви със съвсем лека ирония баща му. – Явно докато светът се върти, нещата няма да се променят особено.

Тръпки полазиха по гърба на майка му, тя предчувстваше, че и предстои да чуе най-важното.

- Както казах без жизненоважните за тях суровини, те няма да оцелеят. Столичният им град Имградон, макар и добре укрепен се нуждае от свежи ресурси, за да поддържа своята боеспособност.

- Може би пък положението все пак не е съвсем безнадеждно - въздъхна баща му който вече бе станал напълно сериозен.

- Татко, боя се, че нещата са дори и по-зле. Ако нашите два противникови лагера не се споразумеят и се хвърлим в тази безсмислена война, цялата човешка популация на планетата може да бъде заличена. След това, ще сме твърде изтощени, за да отбиваме гуаронските атаки.

- Тоест ти си съгласен да отидеш на заколение? – попита съвсем тъжно майка му, вперила поглед в нищото.

Нещо жегна Марк отвътре, но той се овладя и отвърна:

- Погледни го от тази страна, мамо, днес или утре войната неминуемо ще избухне. Предпочиташ ли да стоя безучастно и да загина под отломките на нашия дом вместо да умра в битка, защитавайки го. Така поне ще имам надеждата нещо все пак би могло да се промени и увереността, че постъпвам правилно, защото самият аз ще взема участие в тази промяна.

- Изглежда си възмъжал по-бързо, отколкото съм предполагала – произнесе майка му с леко задавен глас.

- Гордея се, че съм баща на един истински мъж – стана баща му и го прегърна.

Марк забеляза, че в очите му блестяха сълзи. Той не си правеше никакви илюзии, че ако бъде въведена всеобща мобилизация новобранците ще бъдат изпратени в предните редици като пушечно месо, но колкото и да бе странно жадуваше за този миг.

Изведнъж картината в съзнанието му се смени и той се пренесе на съвсем друго място. Място – доста по-зловещо от идиличната вечер пред семейната им камина.

 

^^^

- Редник Ленър, какво става по дяволите? – извика плътен басов глас вдясно от него.

Той се обърна и видя своя командир Дългия Джак, които бе с омазан с прах и кал скафандър и лазеше по земята като червей, криейки се зад труповете на вече убити войници.

- Не знам сър, но са прекалено много. Мисля, че няма да успеем. – изкрещя в предавателя Марк.

- Каквото и да ни струва, трябва да успеем. Много наши загинаха, за да ни осигурят шанс да се измъкнем. Размърдай си задника, Ленър. Това е заповед!

- Мамка му! – изруга Дядо Джак, когато плазмен автоматичен откос разцепи пръстта само на няколко сантиметра от него.

- Жив ли сте, сър? – попита като в унес Марк между дивашките откоси, които пращаше по противника. Той се бе скрил зад ниска купчина камъни и дебнеше удобния миг да се претърколи до следващото си укритие с риск да му пръснат черепа.

- Сър? – опита се отново да се свърже Марк, понеже радиоефирът беше заглъхнал, а наоколо се стелеше дебела мъгла, образувана от вдигналия се прах.

- Сър, там ли сте? – повтори той отново с нотка на отчаяние в гласа си.

- По дяволите, Ленър, на косъм беше. – изпъшка тежко Дългия Джак. – Продължавай по план.

Хаотично тичане. Лутане. Световъртеж. Размазани трупове на другари. Кръв! Много кръв! Трупове на елохиански воини. Или по-скоро техни части! Разпръснати като небрежно нареден пъзел, реден от безчувствена ръка, която не се интересува от нищо. Разбити бойни кораби, излезли напълно от строя. Кратери от експлозии. Шум в ушите. Приспивната песен на смъртта. Дали наистина е толкова близо? Коя е границата между реалността и лудостта? Или изобщо нищо не съществува? Възможно ли е това?

“Трябва да успееш, Марк, на всяка цена. Само ти имаш нужните качества да издържиш докрая.” – чу в ушите си гласа на генерал Уолъс. – “На бойното поле чинът няма никакво значение, защото пред смъртта всички са равни, а ти не се боиш от нея.”

Изведнъж някой го разтърси по рамото. Той се сепна. Беше Плъха. Бяха го оставили да дежури, докато другите поспят, но скоро щеше да го смени друг.

- Марк – чу той загриженият му глас и леко се изненада от тона му – каквото и да си видял, трябва да поспиш. Не можеш да оставиш групата без водач. До съмване остават само четири часа.

След това умората надделя и той затвори очи. И поне за миг се потопи в съвършената празнота, в пълната забрава, където никой и нищо не съществуваше!

Рано сутринта бойците се поразмърдаха. Всички без изключение бяха в по-бодро настроение от предишния ден, понеже вече разполагаха с вода за около седмица, а това, поне на теория, увеличаване живота им с още толкова. Слънцето печеше като че ли по-безмилостно от предишния ден, явно с намерението да компенсира радостта от всяка капка вода, която бяха налели в манерките си.

Все още не бяха успели да прекосят целия каньон, но според думите на Отеца едва ли имаше още много път до прочутият Лендориански проход. Лендорианския проход. Това място беше обгърнато в тайнственост, дори в пълна мистерия. На практика освен Отеца никой друг в групата не бе чувал за него.

- Хайде момчета – подвикна им ухилен Сам Уолъс. – Плажът свърши.

Групата се позасмя, разбрала шегата му.

- Време е наистина – потвърди и Пол. – Отецът ще ни бъде екскурзовод, щом е бил тук и преди.

- Не казвам, че съм бил точно тук, а само че съм минавал из тези места – подхвърли уж небрежно Отеца, но си личеше, че се чувства поласкан от думите му.

- Стига приказки – сряза ги заядливо Плъха. – Да не искате онези птици пак да се появят отнякъде и да ни налетят? Тук на открито сме лесна мишена.

Останалите няколко часа преминаха в почти безмълвен ход. Всички бяха поставили автоматите си в готовност и се движеха в стегната редица, като цивилните пъплеха зад тях. Колкото и странно да бе, не се случи нещо необичайно, което да ги спре по пътя им.

Докато се движеха, Марк оглеждаше околните възвишения от червен пясъчник и варовикови скали. “Тук сигурно е текла река, макар и преди хиляди години. Сега обаче е пресъхнала, подобно бъдещето на човешкия род.”

Пол, Плъха, Сам, Дългия Джак и Отеца крачеха, а ронливия пясък скърцаше под краката им. Всички те знаеха, че колкото по-бързо се измъкнеха от каньона, шансовете им се увеличаваха, но неизвестността, която ги очакваше в мистериозния проход не ги въодушевляваше особено.

Изминаха близо пет часа на отмерена войнишка походка.

- Ето, това там, в далечината – извика внезапно Отеца.

Всички впериха погледи напред, дори и цивилните, които бяха тотално забравени от групата. Въздухът трепереше от тежката мараня, подобно на разтопено олово. На не повече от двеста метра пред тях зад една малка пясъчна дюна се съзираха смътните очертания на високи отвесни скали. Явно каньонът свършваше с тях. По-внимателният поглед обаче откриваше сравнително голяма дупка, подобна на пещера, която зееше тъмна и безплътна. Марк си спомни уроците за черните дупки в часовете по астрономия. Сравнението беше доста удачно. Според твърденията на учителя му там понятия като време и пространство просто не съществуваха. Доста трудно беше обаче да си представиш едно голямо нищо, защото подсъзнателно човешкият мозък се опитваше да го преобразува в нещо, да го облече в някакви човешки представи, които явно не отговаряха на реалността. Или там реалност просто нямаше?

- Какво ще правим? – пръв се обади Дядо Джак.

- Нека двама-трима от нас тръгнат напред, а останалите да ги прикриват – предложи Плъха. – Пол е добър снайперист, нека остане да ни пази тила, не се знае дали досегашното ни спокойствие не е било затишие пред буря.

Останалите одобриха идеята и Пол, заедно с Дядо Джак и Сам Уолъс заеха върху дюната удобна позиция за евентуално откриване на огън. Напред тръгнаха Марк, Плъха и Отеца. Нали все пак Отеца бе в свои води? Но едва бяха направили няколко крачки, когато Отеца каза:

- Знаете ли, бас ловя че това тук е минно поле? Навремето бях чувал, че тези от Ултра Сити са доста особени, макар и миролюбиви, обичали да са съвсем защитени. Ако това което съм чувал е вярно, Лендорианския проход ще ни отведе близо до херметичните врати на града.

- Хубаво се насадихме, няма що! – измърмори в типичния си стил Плъха. – Сега как ще открием мините?

- Има начин – заяви не особено уверено Отеца. – Въпреки че няма гаранции все пак.

- И какъв е той? – леко изнервен попита Марк.

- Ами просто да жертваме някои от цивилните – изказа хрумването си Отеца.

Дори и Плъха го загледа леко учудено и запита:

- Ами как ще накараме останалите да ни следват, да не се наложи после да убием и тях? Може здраво да се паникьосат и да откажат да мръднат.

- Ще ни следват, къде ще отидат, връщане назад не може да има, много добре видяха какво оставихме зад нас – аргументира се съвсем спокойно Отеца.

Думите му определено имаха въздействие върху останалите. Наистина беше чиста лудост цивилните да поемат сами по обратния път, след като видяха със собствените си очи как групата едва се отърва от опасностите с цената на толкова жертви. Просто това беше немислимо!

- Искаш значи да ги поставим в пълна безизходица? – попита Марк.

- Точно така. Те всъщност са. Нито могат да отстъпят назад, камо ли да се върнат при техните. Знаеш, че Военният трибунал на Имградон директно ще им издаде смъртни присъди. Помисли само, ако дори един успее да премине, без да активира нито един заряд, тогава ние много внимателно ще тръгнем, стъпвайки точно в неговите стъпки. Мините са сензорни, трябва да се молим някой да не навлезе с ръка или крак над въздушното пространство на някоя от тях.

- Ако имаме късмет, може да ударим джакпота още с първия – ухили се в типичния си стил Плъха. – В крайна сметка досега не ни бяха особено от полза.

- Трябва да изберем все пак кой да бъде – додаде Марк. – Ще ги степенуваме по важност.

- Кажи на новобранците да ги докарат тук. – обърна се Отеца към Плъха.

Плъха се завтече обратно, давайки знак на Пол и останалите които бяха на дюната, че засега всичко е наред.

След няколко минути новобранците домъкнаха измъчените пленници. Това всъщност бяха десетина елохиански воини, но от дребните чинове, практически не струваха нищо. Причината генерал Джейкъб Уолъс да нареди на Марк да ги остави живи бе повече от практична. Работата бе там, че когато лазейки заедно с Дядо Джак из Ксандерар, превърнат в истинско бойно поле заради конфликта на двете армии, двамата бяха издебнали въпросните юнаци, които отбраняваха едно малко укрепление с лазерна установка, и им бяха взели плазмените автомати, защото неистово се нуждаеха от тях. Разбира се, трябваше да убият някои от тях. Но останалите по съвет на генерал Джейкъб, бяха използвани за прикритие, за да могат да минат през строгоохраняваната от войските на Елохия граница със Синтрос, която поне на теория се водеше автономна. Марк и Дългия Джак бяха взели поименните значки на няколко убити воини, като разчитаха че в суматохата граничарите няма да са толкова внимателни. Номерът в крайна сметка се бе оказал сполучлив. Раздрънканият спидер, в който се бяха натъпкали нашите “елохианци” заедно с истинските, прелетя през тройната лазерна защитна стена, която беше деактивирана за кратко от наивните патрулиращи, които след бърза проверка на няколко от значките на истинските елохиански бойци, не си направиха труд да проверяват и останалите. За това много спомогна обяснението, което Марк беше пробутал и което им се стори доста достоверно. Той твърдеше, че лично Генерал Джин Пейли, главнокомандващият на елохианските сили, ги е изпратил на специална мисия, за да осъществят свръзка с частите от втора елохианска армия, разположени на Южния фронт в областта Синтрос и че всяка минута е от изключително важно значение за изпълнението на това важно поръчение.

Сега Марк си припомни всички тези подробности, като видя изправени пред себе си противниковите войници. Видът им бе по-жалък дори от този на собствените му хора, тъй като елохианците не получаваха редовно дажбата си вода. Бяха мрачни, очите им гледаха безизразно в нищото.

- И така, юнаци – започна Отеца, - кой от вас ще мине първи по трасето?

В първият момент те дори не разбраха какво им говори, но след няколко секунди единия от тях измъчено каза:

- Какво всъщност искате от нас? Накъде ни водите, по дяволите?

- Как ти е името, момче? – запита Марк.

- Уестнър – вяло и апатично отговори онзи.

- Добре, Уестнър, ето как точно стоят нещата – продължи Марк. – Много добре знаете, че няма връщане назад за вас, затова ти предлагам следната сделка, на която не можеш да откажеш. Искам внимателно да минеш през тези двеста метра чак до онази дупка в скалите, като старателно оставяш по-дълбоки стъпки в пясъка, разбра ли ме?

- А ако откажа? – опъна се Уестнър.

- Тогава ще ти пръснем мозъка още тук като на куче! – озъби се Отеца, леко изнервен от цялото това протакане.

- Но ако преминеш успешно – додаде Марк, - ще ви увеличим дневната дажба вода.

Войникът облиза напуканите си устни, погледна назад към другарите си, която бяха вперили въпросително погледи в него и след няколко секунди на вътрешна борба каза:

- Добре, приемам.

- Отдръпнете се, момчета – подвикна им Отеца, - защото може да има едно голямо “Бум!”

Групата отстъпи обратно на дюната и се притаи в очакване на резултата.

Уестнър закрачи полека напред, подбирайки най-добрия път. Вече бе почти стигнал до отвора в скалите, когато мощна експлозия го разкъса на части. Парчета от тялото му се разлетяха в различни посоки и където тупваха последваха нови експлозии.

Марк, Пол и останалите едва успяха да залегнат, преди ударната вълна да ги достигне.

- Мамка му – изруга Отеца, - птиците и кактусите бяха детска игра в сравнение с тези мини.

- Да се надяваме, че поне повечето са избухнали – с ядосан тон изрече Плъха. – Какво мислиш, Дядо Джак? – добави той внезапно.

- Мисля, че е добре да рискуваме още един, който да стигне до самия край по съвсем същия маршрут – изказа предложението си Дядо Джак.

- Пуснете ни, проклети да сте – развикаха се елохианците. – По-добре да умрем от онези гнусни кактуси, отколкото да служим на мръсните ви експерименти.

- Тогава да приключваме още сега, а? – със заплащителен жест Отеца смъкна предпазителя на автомата. – Вече загубихме повече от два часа за глупости.

Изправени пред възможността за мигновена смърт, пленените воини се отрезвиха. Чуха се шушукания от рода на “Какво да правим, така и така ще се мре!”, “Нека им покажем, че не ни е страх от смъртта” и прочие. Това продължи няколко минути, докато внезапно излезе един желаещ и каза:

- По дяволите, аз ще го направя, поне ще знам, че съм умрял като мъж.

- Ти само го направи, оттам насетне ще ни се издигнеш в очите – иронично се присмя Плъха.

- Дава ти се възможност да се докажеш – разреши му Марк. – Предложението за дажбите вода остава.

Човекът се спусна по дюната и внимателно се приземи на долу. От стъпките му се вдигна малко облаче прах. Той се огледа наоколо. Пространството определено бе заприличало на бойно поле заради множеството детонации. Тук-там заради мощта на експлозиите се бяха отворили плитки кратери от по 1-2 метра. Войникът съзнаваше, че ако закачи дори една мина, това ще е последното нещо в живота му, но все пак нямаше друг избор. “Служиш на родината!” бе казал някога баща му. “Един мъж никога не плаче и продължава напред, каквото и да става” – спомни си как го беше насърчавал той, когато се обаждаше веднъж седмично по ултрафона до вкъщи през първите и най-тежки седмици в казармата. Сега определено трябваше да покаже на практика, че е почерпил от мъдростта на родителя си. Пък и така можеше да помогне на другарите си да оцелеят. В крайна сметка чрез постъпката си в момента, той щеше да им вдъхне надежда. Осъзнаваше парадоксалността на сегашното положение, биейки се за своята родина, те щяха да бъдат обявени за страхливци и дезертьори, ако успеха да се завърнат. От друга страна самото завръщане също бе невъзможно.

- Хайде, момчето ми, нямаме цял ден – чу зад гърба си той глас от височината на дюната, но не успя да определи на кого точно принадлежеше, понеже напрежението в него си казваше думата. Усещаше стичащите се капки пот по челото си и бученето в главата му, което се засилваше. Сякаш всичко пред очите му започна да се случва на забавен кадър и картината премигваше, подобно на кадрите на стара видеокамера.

Бавно, но уверено той започна да следва същия маршрут като злополучния Уестнър, когато изведнъж забеляза пред себе си полуизровена мина, която едва се забелязваше поради буците песъчлива пръст около нея.

Той се спря и се провикна назад:

- Тук има нещо. Прилича на мина “Спаундлер” модел 392. Мисля, че мога да я обезвредя, ако имам нужните инструменти.

- Хей, Ръсел, ти не беше ли сапьор? – обърна се Плъха към един от новобранците.

- Не съм много опитен, сър – изпелтечи онзи, къде от изненада, къде от страх, че може да бъде взривен от мината, ако приеме.

- Зарежи – махна презрително с ръка Отеца. – Дайте му сапьорски клещи и клема за щифта на детонатора.

Дядо Джак пое нещата, омота ги в парче плат, спусна се по дюната и внимателно ги хвърли на елохианеца, после се върна обратно. Колкото и изнервяща да бе цялата ситуация, известна доза любопитство бе завладяла всички.

Те ясно виждаха как войникът бе обърнат с гръб към тях и човъркаше нещо пред себе си. Не можеха да различат ясно мината заради купчинките пръст около нея.

Изминаха няколко мъчителни и напрегнати минути. За всеобща радост не последва детонация.

Войникът им направи знак, че е безопасно да слязат. От съображения за предпазливост Марк реши да провери дали онзи не се опитва да ги вкара в капан и в отчаянието си да взриви всички, включително и самия себе си. Затова изпрати Дядо Джак и Ръсел, който все пак официално се водеше сапьор, да огледат дали наистина мината е обезвредена.

- Наистина всичко е наред – провикна се Ръсел. – Колегата е свършил отлична работа.

- Да, за разлика от теб – измърмори Отеца, крачейки заедно с Марк и останалите към тях.

Ръсел се направи, че не го е чул.

Марк се приближи и огледа мината. Тя представляваше обло парче от странна металообразна сплав с прикрепен дигитален детонатор. Отеца забеляза изкусно прерязаните оптични влакна, свързващи детонатора с експлозива и попита:

- Как разбра каква точно е мината, никога не съм виждал подобна?

- Бях сапьор в девета рота, преди да ме плените – отговори войникът.

- Явно си ценен кадър – отбеляза с явно уважение Отеца.

- Заслужихте си дажбата вода, момчета – потвърди и Марк. – А аз държа на думата си.

- А да не забравя, как каза че се казваш? – намеси се внезапно Пол, който бе мълчал през цялото това време.

- Дърниам – отвърна онзи леко изненадан.

Пол не отговори, само замислено поклати глава. “Дърниам” Това име, макар и далечно, му звучеше познато, но не можеше да си спомни къде го беше чувал?...

Погледната отблизо, дупката не приличаше особено на пещера. Имаше нещо в нея, което караше сърцето да се разтупти и да ти се завие свят. Отворът бе тъмен като смола или катран и колкото и да се взираха очите, не можеха да различат нищо в дълбочина. Сякаш плътна преграда пречеше това да се случи. Марк и останалите се бяха скупчили на безопасно разстояние от нея на няколко метра встрани.

- Дали наистина води към полиса? – изказа опасенията си Плъха.

Дядо Джак се приближи, за да я разгледа по-отблизо, но беше вдигнал автомата в готовност. Определено дупката си беше странна, това никой не го оспорваше, така че той се върна към групата, отчитайки очевидността на този факт.

- Дали пък не е портал към друго измерение? – намеси се Сам Уолъс.

Останалите го изгледаха изумено, но след всички премеждия можеха да повярват на всичко.

- Според легендите – започна Отецът – това е Портата на сънищата. Който мине през нея, вижда най-страшните си кошмари. Естествено те не са реални, а само симулация, която ултраситианците са измислили за някой наистина настоятелен натрапник. Както виждате преодоляхме вече три препятствия и никой не може да ме убеди, че те бяха случайност. Прекалено много съвпадения се навъдиха.

- И какво толкова ще видим вътре? – промърмори новобранецът Ръсел. Той беше красив и строен младеж, с добродушно изражение, което говореше от километри, че не е роден за войник, но обстоятелствата го бяха превърнали в такъв.

- Отеца вече каза – намеси се в разговора Пол. – Но според мен е възможно това изобщо да не отговаря на истината. Може да е порта към…

- Не ставай суеверен, Пол – заядливо измрънка Плъха. – Каквото и да е, това е пътят.

Но всички бяха обезпокоени. Досега се бяха били с материални неща, а сега щяха да се изправят срещу нещо коренно различно – срещу самите си страхове.

- Аз ще съм пръв – заяви Марк и се вмъкна в дупката, тъмнината го погълна.

- Идвам, приятелю – каза Пол и го последва.

След него Плъха, Отеца, Ръсел, Дядо Джак, Сам Уолъс и останалите…