Архетипното и неостаряващо време завъртя колелото на бекрая и спря на моята спирка. Малка гара. В чакалнята няма никой. Лилави цветя се виждат наоколо. Тиха мелодия гали тези поля сякаш носена от вятъра, който поклаща малките лилави цветчета. Някъде там съм  и аз полегнала сред тях, загледана в небето в търсене... на мечтите. Човек не може да съществува без мечтите си. Те са опората, която го държи изправен. Без тях той би се сгромолясал обратно в пръстта, от която е произлязъл. Измислените правила ни карат да се чувстваме стойностни и сигурни, сякаш ние можем да определим хода на събитията. Надеждата е посята толкова дълбоко, че продължава да живее дори закопана в дълбините на душите ни. За да ги терзае още повече когато са на прага на отчаянието. Тогава когато стоим взирайки се в безкрайната бездна, която ни поглъща, прекършените крила на вярата не ни отлепят от земята. Разпръснати на милиони прашинки се сливаме с вятъра, с  всичко обкръжаващо ни. Виждаме животът отстрани през чужди очи, тези на неспиращото и вечно време. Всевластен господар както на нищото така и на безкрая. Единствен свидетел на съдбата, тази на природата, на отделния индивид. Ако нещо е истински красиво, то не би могло да се стопи при досега с реалността. Или може би не би могло да бъде едно цяло с нея никога. Два свята напълно несъвместими. Губейки се в очертанията на тази реалност, остава само в нашите мечти, където се е и родило. Строим въздушните си кули високо сред облаците, но така и не политаме на крилата на безкрая в пространството на необята. Живеем на границата на съня и реалността и не принадлежим на нито едното от двете.