9 окт. 2008 г., 20:26

Времената сигурно са полудели - 13 и 14 глава 

  Проза » Фантастика и фэнтези
755 0 0
22 мин за четене

13.

 

            Прибрах се без гръм и трясък. Тихо и кротко. Първо отидох да видя Хесусита, после всички останали. Чувствах се до голяма степен виновна, че съм си направила непредвидена отпуска, докато всички тук се занимаваха с нещо. От друга страна осъзнавах, че имам право на повече почивка от останалите след всеотдайната ми ангажираност по основаване на Центъра. Междувременно осъзнах, че хората тук са започнали да ми липсват, когато не съм до тях.  И видях, че и аз им липсвам. Навик? Семейство? Сигурно му оставаше още малко време, за да се превърне в такова. Йохан го оставих за накрая. Знаех, че ще има да ми говори дълго и подробно и да ми споделя житейски истини. Затова преди да го посетя се отбих в стаята си за едно релаксиращо душче  и баааавно преобличане, съчетано с пушене на цигара. Така поне си представях нещата. Отлагането е най-развитият ми талант.

            Когато влязох в стаята си, мислите ми се впуснаха трескаво да се прегрупират по нов начин. Ей на това му се вика „подарък-изненада”. До прозореца стоеше статив за рисуване, в ъгъла няколко платна А3-формат, грунд за маслени бои. На пода до статива – перфектен комплект маслени бои и приличен асортимент четки.  Това ми се натрапи в очите на пръв поглед, просто защото прозорецът беше срещу вратата. Връхлетях в стаята с бойна крачка, затова видях останалото чак след като се обърнах. Вдясно от вратата – приличен топ амбалажен картон метър на метър и пълен комплект темперни бои. Вдясно – бюро с включен лаптоп на него и подпряна на стената акустична китара. Просто онемях. Стоях си и се чувствах като малката принцеса от романа на Бърнет. После видях бележката до лаптопа.

            „Имай всичко, разхвърляй се, колкото си искаш. Но си помни приоритетите”. Нямаше подпис, а и нямаше нужда от подпис. Никой, който не е прегледал цялата ми биография, не би направил всичко това и не би написал същата бележка. Никой не би се сетил, че най-много обичам да рисувам на амбалажен картон, а не на бял фон. И на никой друг не би му хрумнало да положи толкова усилия, за да се концентрирам аз върху приоритетите си. Представата ми за Йохан като човек и като мой приятел се ъпдейтна за пореден път. Хвана ме срам, че го бях оставила предпазливо за финал на посещенията. В крайна сметка, той ми беше най-близкият човек тук. Виждах това много ясно, само като се оглеждах из стаята. Моят яд от това, че той е надничал в миналото ми, се дължеше основно на мисълта, че той ми няма доверие. Че ме проверява. Всъщност се радвах, че знае повече за мен. Никога не съм имала нищо против хората да ми знаят всички кирливи ризи, дори много често бях фрапирала нови познати с ненужна информация за себе си, без задръжки. Принципите ми гласяха, и все още гласят: „който ме харесва, каквато съм - добре, ако не – да се разберем отрано”. Обичах и целях хората да ме познават.

            Преоблякох се припряно-бързо и се замъкнах с гузна стъпка към „офиса” на Йохан – просторна стая с доста голямо бюро, на което се разполагаха компютърът му и купчината хартии, които просто вървяха в комплект с Йохан. Заварих го подпрян на същото това бюро, със съсредоточен израз на лицето. Занимаваше се с педагогическата си дейност, т.е. попълваше и групираше данни за напредъка на хората в Центъра из различните папки на компютъра си и си подготвяше лекциите за следващия ден. Този тип дейност ми беше позната – да адаптирам курса на обучение към различните типажи, замисляйки се кого какво го привлича и кой в какво точно изостава с материала. И как да стимулираш мисълта на някого в нужната посока.  Бас ловях, че има отворени още няколко файла – счетоводни, задължително-разпределящи и т.н. Общо взето – Йохан беше потънал в монитора изцяло. Толкова по-показателен е фактът, че буквално грейна в усмивка, когато му привлякох вниманието с репликата:

            - Ето ме.

            - Радвам се да те видя пак на линия. – заяви той доволно, след като вдигна завеян поглед от монитора.

            - Благодаря за всичко. – отговорих му аз ни в клин, ни в ръкав. – Знаеш, за какво говоря. Или може би не се сещаш за всичко. Но все пак – благодаря.  

            - Как беше при двойничката ти? – прекъсна той сантименталните ми откровения и се зае да цъка с мишката.

            Замислих се, как точно беше. Интересно – със сигурност. Забавно също.  Интимно. До степен много споделено. Носталгично – да. Болезнено – в малка, потискана и контролирана степен. Поучително – много. Градивно? Ще видим. Релаксиращо – донякъде. Трудно – не достатъчно, за да не ми е по силите. Освежаващо – доста. В груба равносметка - общо взето хубаво. Групирах всички тези усещания в едно мътно определение:

            - Различно.

            - А какво точно търсеше там? – запита той любопитно.

            - Разбиране. – отговорих веднага. Този въпрос беше от лесните.

            Йохан се подсмихна и вдигна вежди въпросително, докато продължаваше да бърника из разните файлове.

            - Намери ли го?

            - Определено. – той пресрещна погледа ми с мъгляво-мъдро изражение на лицето си. Изпреварих поучителната му реч. – Знам, време е да потърся разбиране другаде, освен в себе си. Просто имах нужда от това в момента.

            - Почина ли си? Че има доста работа за вършене. – Йохан отбиваше непродуктивните теми със злободневни въпроси, също както го правех и аз някога.

            - Само ми кажи, какво да правя, шефе. – застанах в поза „мирно” и се ухилих.

            - Първо – Петер има нужда от помощ за администриране на всичките си сайтове. – вече се бях видяла с Петер, беше задвижил цялата работа покрай изхранването на Центъра чрез интернет-услуги и се въртеше като луд. – Ти имаш опит с тези неща. Най-належащи са порно-сайтовете. Вярвам, че нямаш морални дилеми да се заемеш с тях.

            - Никакви. – отсякох аз категорично.

            - Второ – искам да дойдеш поне за една-две лекции, да обясниш твоя подход към Мрежата. Със сигурност е различен от моя, на някои може да им бъде по-близък до сърцето.

            - Там съм. – съгласих се аз.

            - И трето... – добави той, почесвайки се виновно. – Имаме куп бумаги за оправяне, от сметки за тока, до нотариални права върху имота. Ясно ми е, че не владееш немски, но бих се радвал да организираш цялата бумащина и да подбереш нужните хора, които да се заемат с това.

            Кимнах сговорчиво. Бях готова да направя всичко на света, от една страна заради новото си „семейство” с бащичко в лицето на Йохан и от друга страна – за да прикрия това, което се канех да направя. Все още не знаех, какво точно ще е то. Ако искате едно малко експериментче, затворете сега за малко тази развлекателна книжка и си помислете, какво бихте направили. Какво точно ще се случи из Мрежата, ако направите нещо? Кога и какви потоци ще бъдат създадени? Кой ще пострада от това? На пръв поглед може да изглежда много просто, но всъщност е една голяма мешавица. Коя комбинация от милионите ще даде нещо достатъчно стойностно, за да се бъркаш във Вселената заради нея? Какви рискове е уместно да поемеш? Какво точно ще причиниш на хората в потоците? Чисто субективно...

            Оставих тези въпроси за по-нататъшно преосмисляне, за което явно се искаше повечко време, и се заех с изграждането на своя „отговорен” образ в Центъра. Нали се очакваше да си поставя приоритети? Ей ги нà, честито. Отбих се първо при Петер, който ми се зарадва като на златна мина, като чу, че ще му помагам за сайтовете. Разбрахме се, какво точно имам да върша като оператор база данни и си чукнахме петица за довиждане. „Бумащината” относно Центъра беше поверена на Тим. Не знам, кой беше решил да стане така. Дядо Тим ли? Който си беше живял като медиум последния кажи-речи век? Какво разбира той от съвременна бумащина, по дяволите? Явно го бяха нагърбили с това, само защото владееше немски и беше навит да си губи времето за каузата. Пратих го да преведе документите при заклет преводач, за да мога изобщо да работя с тях. Освен това  му възложих задачата да намери местен юрист, който да се занимава компетентно с цялата работа. Проучването на цялото немско законодателство щеше да отнеме прекалено много време на мен, или на който и да било друг от нас, за да бъде ефективно. Присъствието ми на лекциите по темпорална практика беше насрочено за всяка сряда, от 19:00 до 21:00 часа. Шоуто „Как да станеш темпорален медиум за рекордно време”, водещ - Мирна. Току-виж сте си помислили, че съм претупала тези часове, просто за да ми се махнат от главата. Не сте познали. Никога не съм си позволявала да уча хората на грешни неща и продължих в същия дух. На този спектър от задълженията си сигурно отделях най-много внимание. „Студентите” започнаха видимо да дърпат напред, което направи Йохан изключително радостен. Точно пък той, който не приемаше критика и се смяташе за най-добрия педагог, ме оставяше да се „самоизявявам” без да ме прекъсне дори със сумтене. На всичкото отгоре, следеше лекциите ми с доволна усмивка на лицето. Наблюдавах го със странно чувство, все едно мутира пред очите ми, превръщайки се в някакво извънземно създание. Той пък точно да не каже нещо „на въпреки” моите подходи, изглеждаше неестествено. Даже се притесних, да не би нещо да е болен...

Виждахме се всеки ден с всички, по един или друг повод или „просто така”. Смяхме се много и правихме много сериозни физиономии по повод сериозните въпроси. Споделяхме си поредните нужни и ненужни за главния мозък данни. Изградилата се човешка машина работеше с лекота и непринуденост за гориво. Градихме планове за безкрайното бъдеще заедно. Няколко вечери се случи да се напием „колегиално", като аз лично бдително си следях границата, отвъд която ще изръся нещо ненужно на чуждите уши.  Дрънках на хората с новата си китара (евала на Йохан, тънките струни бяха метални, а не пластмасови) и превеждах текстовете си на онези, които ме питаха, какво означава това, дето го пея. Някои ме слушаха, други не, трети ме питаха, защо не съм записала албум. Каквото и да ставаше, беше весело и едно такова домашно-уютно. Чудех се, дали наистина имам нужда от нещо повече. Нещо повече от тази потенциална вечност, прекарана с тези прекрасни хора, които дори не бих срещнала, ако си бях останала в своята си Вселена. Но всеки един живот си има нужда от мотивация. Достатъчно силна, за да го осмисли. Моята „силна мотивация” се концентрираше другаде и продължаваше да ме гризе отвърте. Имах усещането за нещо недовършено в живота си, който бях изтрила. Едно такова усещане, все едно си можел да направиш нещо, но си си казал, че е твърде трудно, неудобно, рисковано и неизпълнимо, за да му проправиш път. На хората обикновено им е трудно да се навият да се заемат с нещо такова, на мен пък ми беше трудно да се откажа. Такава съм си, песимистично-ентусиазиран борец за загубени каузи. Като се замисля, разликата идва от подхода към нещата. Дали правиш нещо, защото се налага, или оставяш нещата, които са отвъд логичните доводи, да поемат водачеството. Във всички големи начинания има ентусисаст и „мозък” на операцията. При мен бяха две в едно, като „мозъкът” изоставаше. Нормално, защото съм си глупава по принцип... Но винаги бях смятала нещата, които успяват гордо да стъпчат логиката в прахта за особено ценни. Любовта, например, е такова нещо. Да захвърлиш нещо толкова силно означава, че си твърде страхлив, за да живееш истински... Бях се зарекла да изживея един истински живот заради онези, които вече ги нямаше. Оставаше само истинското да стъпче логиката в прахта...

 

14.

 

            - Правя статистическо проучване. – поясни Йохан, виждайки недоумяващия ми поглед. Бяхме седнали да вечеряме в трапезарията, Хесусита беше наготвила разни вкусотии, а аз кротко си пиех биричката.

            - Статистическо проучване ли? – сбърчих чело аз. – И само заради тази простотия ще ме вкараш на сухо-мокър режим и ще ме пращаш на изследвания по три пъти на ден?!

            - Не си единствената. – „успокои” ме той и си хапна сладко една намотка спагети.

            - Но може би съм единствената, която си има много друга работа за вършене. – възразих аз.

            - Ти си важен елемент от изследването, тъй като точно заради теб ми хрумна да го направя. – продължих да го гледам с нескрита досада и неразбиране. – Според данните, с които разполагам, досега ти си човекът с най-забавено активиране след случката-причинител.

            - А да ти е хрумвало, че проблемът е чисто психологически? – запитах го саркастично. – Мога да ти обясня много просто нещата. Всеки момент на „пречупване” на потенциален медиум се гради на осъзнаването, че този свят не е „правилен” и просто е неприемлив. Нали така?

            Йохан кимна в знак на съгласие.

            - Аз просто си изграждам крайно мнение за нещата по-бавно. Много рядко взимам решение въз основа само на един довод. Трябват ми поне два-три, за да си направя равносметката. Оставям и резерва от време, за да осмисля нещата спокойно и да поотлежат. За да изключа емоционалния фактор. – Йохан пак кимна. – Бирата няма нищо общо с това!

            - Как пък да няма нищо общо? – задълбах в чинията спагети, за да не го прекъсна с необмислени гневни реплики. - Абсолютно ми е ясно, че всичко е на психологическа основа. Но различни неща ти влияят на психиката по различен начин. Ти пиеш твърде много бира. И както твърдиш, а и както съм забелязал, не обичаш да си пияна. Просто си поддържаш едно леко градусче в кръвта. Въпросът е, дали подобен пиянски режим може да забави активирането на медиум или не. Точно затова съм разпитал вече стотина души и съм си намерил доброволци. За да не си правя заключения само от един случай.

            - Всеки, който си прави, каквото му харесва, се чувства по-спокоен. На мен ми харесва да пия бира. Друг може да бродира гоблени, да скача с бънджи или да събира пощенски марки. – свих рамене. – Всичко идва от решимостта на човека да вземе правилното решение и да овладее емоциите си. За 99 процента от медиумите това просто не важи. Моментът на пречупване идва внезапно, рязка конфронтация между това, което смяташ за правилно и това, което се случва. Момента на обмисляне изобщо го няма.

- Разбира се, интересува ме и чисто психологическото въздействие на бирата върху човешкото съзнание. – продължи той, все едно нищо не бях казала. - Но ми се иска да направя и сравнителни измервания на емисиите след консумация на бира и без консумация на бира. Което е свързано и с психологическия ефект от пиенето на бира. Интересно ми е, дали бирата има забявящ и успокояващ ефект спрямо темпоралните емисии. Обратно на „зелената мъгла”, която винаги ги засилва.

- В случай че си забравил, аз си намерих път и покрай „зелената мъгла”. Без да съм пила капка бира. Всичко е въпрос на самоконтрол и на трезво мислене, нищо повече.

- Точно тези фактори искам да изключа от проучването! – натърти Йохан. – Сомоконтрол, трезво мислене, каквото и да е. Искам да изключа от общата статистика индивидуалния фактор. Затова съм ангажирал сума хора за изследването. Търся чистата зависимост между косумацията на бира и темпоралните емисии.

- Добре де, приеми ме за изключение и просто ме изключи от тъпото си изследване! Каква е ползата от това, да изследваш въздействието на бирата върху медиум, който не се влияе дори от „зелената мъгла”?!

- Ще го направиш ли или не? – изгледа ме той предизвикателно. – Ако искаш да те „изключа”, няма да го направя. Но не мога да те накарам насила да участваш.

- Голям си кретен... – поклатих глава аз. – Много добре знаеш, че ще участвам във всичко, за което ме помолиш. Но това просто няма никакъв смисъл. Губиш си времето, а и моето, ако става на въпрос.

- Значи ще участваш. – заключи той победоносно и се концентрира отново върху чинията си. – Ще ти разпечатам графика за консумация утре.

С какво го заслужих, Господи!.. Защо всеки човек, който ме опознае по-отблизо се чувства длъжен да ме занимава с глупостите си?!

- И само да съм чула още веднъж да казваш, че съм непоправим инат. – изръмжах аз и станах от мястото си. – Лека нощ.

- Не си си дояла спагетите. – вдигна той вежди учудено.

- Изгуби ми се апетита, тате. – натъртих аз.

- А бирата къде я понесе?

- Отивам да си я изпия насаме, заедно с още много такива като нея. – троснах му се. – Т.е., ще удавя мъката си от това, че си толкова непоносимо глупав. И ако добавиш ефекта на махмурлука към вкиснатото настроение, които със сигурност ще ме обземе утре, имаш пълна гаранция за неимоверно силни емисии!..

- Ако ти е чак толкова голям проблем, недей да го правиш. – каза Йохан примирително. – Ценна си за проучването, но ако ще съсипваш настроението на целия екип с киселата си физиономия, по-добре не се захващай. Ще се оправим някак и без теб, колкото и да ни трябват тези данни...

- Казвала ли съм ти, че не мога да те понасям понякога? – запитах го аз мило.

- Десетки хиляди пъти. – измърмори той с досада. – Хайде, изчезвай. Удави се в бира, ако искаш. И клизма с бира си направи. Изкъпи се в бира, напълни си ваната с бира и плувай в бира! – той ме посочи ядно с показалец. – Невротична бирена алкохоличка такава...

- Да, добър вечер на всички, аз съм Мирна и съм алкохолик... Запази си коментарите за някого, на когото му пука. – прищя ми се да му излискам халбата в самодоволната физиономия, но се въздържах и само го напръсках в църковен стил, като със светена вода. – Амин и мир. Чао.

Отбих се в кухнята за още бира, като по пътя натам преосмислих плановете си. Не ми се пиеше с въображаемите ми приятели. Реших да проверя, какви ги върши Мирна 2 тази вечер (в нейния поток, разбира се) и да й се отбия на гости, ако е удобно. Не че по този начин нямаше пак да си пия със себе си в известен смисъл... Както и да е. Надзърнах в потока й и я видях да седи пред компютъра и да пише нещо. Стоварих се тихомълком на дивана с найлонова торба бирички в ръка.

- Пст? – нададох аз тихичко. – Удобно ли е?

Мирна 2 направо подскочи на мястото си. Почувствах се гузна, че я стряскам, но какво друго можех да направя? Всъщност, сигурно трябваше да си купя една SIM-карта и да й звънна от потока й, преди да й се натреса на главата. Точно така, следващия път така ще постъпя.

- Изкара ми ангелите... – въздъхна тя шумно.

- Извинявай. – направих виновна физиономия.

- Нищо, тъкмо ти ми трябваше. – окопити се Мирна 2. – Какъв ти беше номерът в „Диспансера”? И този на Йохан? Седя и се опитвам да си ги изсмуча от пръстите от известно време.

- М 305-67. И М 23-65. Вторият е на Йохан.

Мирна 2 се усмихна доволно и си записа номерата набързо на едно хвърчащо листче.

- „М” обозначава „медиум”, първото номерче е поредно, по завеждане в базата данни. Второто обозначава максималния интензитет на емисиите. – поясних аз, неизвестно защо. – Та, удобно ли е? Или се натрисам в неподходящ момент?

- Търсиш си компания? – отговори ми тя с въпрос. – Удобно е. Но ти черпиш.

- Разбира се. – свих рамене в знак на съгласие. Мирна 2 дойде да седне до мен.  – Как върви безсмъртната ти творба?

- Ще ти я дам на една флашка като си тръгваш, да я прегледаш за неточности. Добре върви, според мен поне.

Отворих две бири и й подадох втората. И двете си запалихме по цигара.

- Изглеждаш необичайно кисела днес. – констатира Мирна 2.

- Ти също.

- Писнало ми е от всичко и всички. Моментно състояние, сигурно. Ти?

Въздъхнах с досада.

- Йохан ме върза с поредната безсмислена занимавка. Каквото и да върша оттук нататък, ще става само нощем. Денем просто няма да имам никакво време.

- Това значи ли, че си намислила нещо конкретно вече?

Замислих се над въпроса й. Все още сериозно се колебаех, дали да предприемам каквото и да било. Само дето да се откажа май беше още по-голям проблем.

- Първо ще трябва да намеря работещ портативен зумер. Без това просто няма как да стане. Ще потърся във вече закрития „Диспансер”. Ако Йохан е пропуснал някое зумерче, това ще ми спести много главоболия.

- А иначе?

- Иначе ще трябва да открадна зумер от работещия „Диспансер”... Имат аларма за темпорални емисии, охрана и какво ли не. Не мога дори да надзърна там, без да писне алармата. И не на последно място – с това ще създам потенциален „мост” между тяхната реалност и нашето време. Това най-много ме притеснява. – дръпнах си нервно от цигарата, ръката ми трепереше. Сценарият, в който хората със зумерите изпълзяват от миналото наистина ме плашеше.

- Ако не успея да спра потока още с влизането си в него, нямам никакъв шанс. Ако някоя от десантните групи се върне в потока, докато съм още там, също нямам никакъв шанс. А ако ме сгащят и получат достъп до нашето настояще, всички ще го закъсат много сериозно. По моя вина.

- Защо не скочиш в момента, в който само ти и Йохан сте на крак там? Изглежда ми най-удобно.

- Защото този момент го няма. – изсумтях аз обречено. – Двамата вилняхме в спрян поток. Времето, през което обикаляхме из „Диспансера” и унищожавахме зумерите не съществува. Не е запазено на харда. След като потокът вече е активиран отново, остават само два момента покрай този, за който говориш. Моментът преди да замразя потока и моментът след като го размразих. Във втория зумери вече няма.

- И какво всъщност смяташ да правиш с този зумер? – запита Мирна 2 нетърпеливо.

- Ще купя един щастлив и невъзможен поток с цената на два много нещастни. – замълчах и си допих бирата на екс. Изобщо не е късно да се откажа все още. Всъщност, имам цяла вечност пред себе си, за да се откажа. Мамка му, защо тогава продължават да ми треперят ръцете?

© Ксения Соболева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??