Всички същите
Нищо ново под слънцето, все същите стари, вехти гледки, все същите изветрели и еднакви дни… всичко е толкова тривиално… отдавна и аз не съм бил различен, не и по начин , който да има значение и да се откроява.
Хващам една стара пътека, водеща ме… към нейния край или разклонение, водеща ме както слепец бива воден от кучето си водач (дано поне знам крайната си дестинация).
Вървя и се чудя: а бе, мамка му, постоянно пишат хората, пишат и описват техните гледки, изживявания, възгледи и болежки - украсяват ги, къдрят ги като къдриците на моята стара и отдавна изгубена Елена, лишават ги от цялостта им, за да изглеждат по-праведни пред себе си, дори когато не са. Всички тия излияния, тия редове, напръскани с емоции и тежки парфюми, представят едни и същи неща, до болка познати на човечеството - томове и тонове литература, за едно и също нещо.
Как сме успели ние,човеците, да изпишем, да изкажем и да изплачем толкова много и то по толкова различни начини, а в крайна сметка причина ...