Всички същите

Нищо ново под слънцето, все същите стари, вехти гледки, все същите изветрели и еднакви дни… всичко е толкова тривиално… отдавна и аз не съм бил различен, не и по начин , който да има значение и да се откроява.

Хващам една стара пътека, водеща ме… към нейния край или разклонение, водеща ме както слепец бива воден от кучето си водач (дано поне знам крайната си дестинация).

Вървя и се чудя: а бе, мамка му, постоянно пишат хората, пишат и описват техните гледки, изживявания, възгледи и болежки - украсяват ги, къдрят ги като къдриците на моята стара и отдавна изгубена Елена, лишават ги от цялостта им, за да изглеждат по-праведни пред себе си, дори когато не са. Всички тия излияния, тия редове, напръскани с емоции и тежки парфюми, представят едни и същи неща, до болка познати на човечеството - томове и тонове литература, за едно и също нещо.

Как сме успели ние,човеците, да изпишем, да изкажем и да изплачем толкова много и то по толкова различни начини, а в крайна сметка причината е обща за всички, като въздуха, които дишаме - ничий, но и на всички.

Възхищавам се донякъде на човешката креативност в това да нарича едно нещо с хиляди различни имена и да го описва с милиони, ако не и милиарди думи на стотици езици.

Толкова много лица ли има мъката, толкова много лица ли има смъртта, толкова много лица ли има любовта и толкова много ли мъка има по този свят, и толкова много ли ни е страх от смъртта, и толкова много ли сме влюбени в самата любов, че сме им дарили всичкото това внимание всичката тази страст, със които сме ги представили по безброй много начини, предали и накрая прегърнали като вечно свой и ничий, ничий като въздуха…

Нещата са едни и същи - все още не съм чул за новооткрито чувство… такива, които не съм изживявал - хиляди, но поне знам, че ги има.

Не сме странни, не сме различни - ние сме еднакви и можем да бъдем каквито поискаме, и пак ще сме еднакви. Изпитваме еднакви емоции и чувства, просто ги наричаме различно и си мислим, че са строго наши… да попитаме "въздуха" тогава какво мисли по въпроса!?

Мислих си, че възприятието е това, което може да ни открои, но стигнах до извода, че то е като силата на звука на радиото – по-силно или по–слабо, но го има отново при всички.

Знам, ще кажете: един биологичен вид сме и тази еднаквост е нормална. Съгласен съм със вас – нормална е, но не и осъзната на ниво, на която да бъде възприета и разбрана.