Гледах в тези две очи, които за част от секундата, изпълваща нищожното ми съществуване, ми се сториха като център на малкото, което имах. Тези две очи бяха обсебили съзнанието ми. Не чувствах, не мислех, не дишах. Не, че не исках, просто не можех. В този миг нямаше нищо по-важно от очите, в които намирах успокоението, намирах това, което очаквах, намирах спасението, от което се нуждаех. Беше ми позволил да го направя. Беше ми позволил да видя това, което дълго бе крил дълбоко в себе си. Това, което не показваше, от страх да загуби света, който сам си бе изградил.
  От това се нуждаех. От него. От тези очи, от тази усмивка, която караше и мен да се усмихвам, от тези ръце, от този човек. В този момент той бе всичко за мен. Глътката живот, искрите в очите ми, смисълът на съществуването ми.
  Като мен и той ми бе дал всичко, което има. Живота си, душата си и любовта си.