Тишината се стичаше по стените, лепкаво натежала и безцветна. Прииждаше еднообразно и разтегливо плъзгаше сгъстената си пяна в ръждивия следобед. После глухо потъваше в гънките на мозъка му и нахъсано задълбаваше в тях. Идеше му да изкрещи. Да я срути в краката си и да натисне досадната ѝ физиономия към пода.
След миг я „видя” – провлачи се и хъркащо угасна в тихото гласче на Мила в съседната стая.
Теодоси приглади косиците на детето, въздъхна тежко и внимателно притвори вратата. Погледна към недопитата си чаша на масата. За миг мъглите в съзнанието му се утаиха и вдигна взор към портрета на стената…Ако знаеше Наталия как минават дните на дъщеря им…Само ако знаеше!… Би прекрачила границата на неземното, би се втурнала… Така, както единствено майката може.
Присегна се и взе папката с документи от лавицата. И този път Мила не бе получила одобрение за операцията, а в благотворителната ѝ сметка имаше нищожно малко. Очите му зашариха по редовете. Залютя му. После се върна и започна от начал ...