Въжеиграчът
Тишината се стичаше по стените, лепкаво натежала и безцветна. Прииждаше еднообразно и разтегливо плъзгаше сгъстената си пяна в ръждивия следобед. После глухо потъваше в гънките на мозъка му и нахъсано задълбаваше в тях. Идеше му да изкрещи. Да я срути в краката си и да натисне досадната ѝ физиономия към пода.
След миг я „видя” – провлачи се и хъркащо угасна в тихото гласче на Мила в съседната стая.
Теодоси приглади косиците на детето, въздъхна тежко и внимателно притвори вратата. Погледна към недопитата си чаша на масата. За миг мъглите в съзнанието му се утаиха и вдигна взор към портрета на стената…Ако знаеше Наталия как минават дните на дъщеря им…Само ако знаеше!… Би прекрачила границата на неземното, би се втурнала… Така, както единствено майката може.
Присегна се и взе папката с документи от лавицата. И този път Мила не бе получила одобрение за операцията, а в благотворителната ѝ сметка имаше нищожно малко. Очите му зашариха по редовете. Залютя му. После се върна и започна от начало. Сякаш търсеше някаква скрита надежда в думите.
Подпря главата си с ръце и притвори очи.
Угасващият ден застърга назъбените ровове на паметта му… Не знаеше колко мига стоя така. Притиснатият до стената губи представа за времето, а животът се свива в една единствена мисъл- кой е верният изход от лабиринта на невъзможното… Животът! Проклетник е той. Тъкми човешката съдба, хили се лукаво и бързо премята бримките между пръстите си. Човек лесно може да пъхне главата си в една от тях и да изпадне в безтегловност, да се предаде, да приключи с всичко. Елементарно е, свикналият с търкането по шията усеща въжето като част от себе си.
Но…, когато няма завъртулки, когато блести опънато в нозете ти... Тогава…Ех, тогава тръгваш машинално. Трябва само да знаеш как да запазиш равновесие над бездната. Чувстваш се като птица. Почти.
Погледна отново към портрета на стената. „Не можеш да полетиш…С едно крило си…”- „говореха” му от невидимото очите на Наталия.
„С едно!...С едно, без теб любима…”- въздъхна Теодоси….Сакатите птици не летят. Лутат се нейде между небето и земята, но с душа във висините. Живот! Не пита проклетникът колко да ти вземе, просто си го прибира.
Времето се изгуби между минутите на отмиращия ден. „Видя се”… - гледаше от високото, от девет метра над арената. В един от тези мигове я съзря. Седеше бъдещата му любима на първия ред- като точица между зрителите, прехапала устните си от вълнение.
Усети как нервно стисна чашата в ръцете си.
Неминуемо идва този ден, този миг… Миг след стотиците нощи и дни, в които дълго и самотно си молил за помощ и имаш нуждата да бъдеш чут, да бъдеш „прочетен”, разбран…Раздираш се от болка и знаеш- нейде отвън си, на коневръза зад конюшнята… Проумял си- не можеш да изтриеш написаното свише, „начертан си” още от раждането си. Дори денят, когато ще си отидеш е известен някому, който няма как да игнорираш- той дърпа конците. Част от „представлението” на живота си и твоето участие в повечето случаи не е специално. Идва ти да изкрещиш, пред целия свят искаш да извикаш неистово - сякаш като за последно да разпръснеш енергията си. Да трошиш,…ако трябва и главата си, но да пробудиш света от летаргията и безразличието му към раната ти. Да го накараш да те погледне с други очи, разбирайки, че си между живите и ужасно те боли- от мъката по най- милото ти, защото страда. Боли те от несправедливостите, от жребия ти, от безизходицата. Разкъсваш се от желание да се раздробиш на парчета, да извадиш на показ всичките си вътрешности. Не криеш нищо. Болката е твоята голяма голота… В този ужасен миг се присламчва тишината- празната натрапница, която пробива сетивата ти и съсирва мозъка ти на парцали. Толкова е жестока, че искаш да я прегризеш със зъби, после да я изплюеш. Да я метнеш, храчейки върху проклетията на живота. Само върху нея. Защото той може да бъде и друг- влюбен, цветен и красив. Да те обича може. Трябва единствено да му напомниш за себе си….Да го подсетиш- с най- доброто, което носиш.
С най- доброто!...Лъч фосфоресцираща светлина сякаш разсече блуждаещия му разсъдък. После разсейките ѝ упорито завибрираха в мозъка му. Тишината се сви като напъдено псе, приклещена в ъглите на гаснещия ден.
„Човекът не е птица.”- задълба незнайно от къде гласът на Наталия.
Не, не е…Освен, ако…Боже! Някои неща не се забравят никога. Нали, нали, Господи?! Ах, този живот! Взема, граби омразника, но и дава…От всичко дава на човек- да търси, да не прегъва лесно колене, да се предизвиква, да наднича в себе си, да любопитства до къде се простират границите на човешките му възможности. Какво е, когато предизвикваш себе си в името на живота? Не, не на своя- за него в един момент спира да ти пука….А на най, най- свидния - този на детето ти…Какво е- интерес, породен от безизходицата?! Не е шега работа такова любопитство!- предизвикателство към самия живот е. Към онзи същият, който виси над пропастта от безнадеждност на която си се преситил…Над бездната, която може да те прегърне завинаги, но и над която можеш да преминеш, побеждавайки себе си. Трябва само да опиташ…
Изправи се. Усети как нищо в него не трепна. После едва доловимо прошепна:
- Майната ѝ на смъртта. Пет пари не давам за нея!
След седмица…
Почти се разсъмваше, когато на входната врата се позвъни.
Трима мургави мъже стояха на прага и като, че ли му се усмихваха.
- Шефе- подѐ най- възрастният- Готово е. Както ни каза…Ама…Много зор видяхме.
- Стоманено и…- поклати глава другият.
- Пък и високо…Ако някой се обадеше в полицията. Риск и страх, братче- прекъсна го първият.
- Колко?- попита Теодоси.
- Поне по двеста. На всеки, братле. Бая бачкане беше- обади се най- младият от тримата.
Теодоси им подаде плика с парите и сниши глас:
-Оценям риска. И!… Не се познаваме, момчета. Благодаря ви. Със здраве.
Слънцето лениво надникна над хоризонта.
В морските градчета животът през лятото не спи. Всякакви хора вглъбено бързат в ранината. После се шмугват в ресторантчета, магазини и кафенета, „накацали” по пътя към плажната ивица. Други диплят колоритните си сергии. Продават мечти- цветни и достъпни… Окачват ги пред тезгяха, над главите на купувачите. Полюшва ги с лекота морският бриз, играе си закачливо с тях. „Мечти”…Само на един дъх разстояние…
Теодоси хвърли бегъл поглед в страни. Топло бе на гърдите му в разпъпилото се септемврийско утро. Още чувстваше телцето на Мила до себе си. Гушнал я бе за кратко, преди да излезе. После я целуна по косиците и като даде наставления на майка си, побърза да затвори входната врата.
Забѝ поглед в земята и ускори ход. Стана му болно. Нямаше как! - трябваше да излъже възрастната жена, не би могъл да ѝ каже какво бе в ума му.
Стигна между блоковете в източния край на града и вдигна поглед. Слънчевите лъчи се отразиха върху сребристото тяло на въжето. После се шмугна в един от входовете и бавно заизкачва стъпалата. Между високите етажи влезе в килерчето за стари вещи. Опипа „възлите” и стяжките на стоманеното влакно и поклати одобрително глава. След минута слезе и незабелязано хлътна във входа отсреща. На същата височина хвърли бърз поглед през открехнатия прозорец. Протегна ръка и разклати въжето. „Добра работа. Заслужиха си парите момчетата.”…
Обърна се и влезе в тесния килер. После смъкна всичко от себе си и нахлузи клинът. Дрехата прилепна по стегнатите му бедра. Незнайно защо в този миг се сети за първия си учител. Щедър бе с него навремето старият хер Дитрих.
„При птиците си, въжеиграчо!”- сякаш му се усмихваше от някъде възрастният мъж… Както някога, когато го прегръщаше бащински, оценил таланта и лоялността му.
Глъчката от вън се усили. Слънцето свенливо пускаше уморените си есенни пипала върху натежалата от летния зной земя.
Теодоси отиде до прозореца и стъпи на перваза. Протегна крак и отново „опипа” въжето.
„Въжеиграчът е музикант- му бе казал германецът- Виртуоз, който твори върху една- единствена струна.”
„Струна… Струна за моята рожба... За моята песен.”- въздъхна Теодоси.
Някакъв човек го бе забелязал и го наблюдаваше в ниското.
Хвърли му бегъл поглед и стъпи върху въжето. Есенната хладина на септември полепна по кожата му.
„Стъпването върху стоманеното влакно не търпи празни пространства.” Залюля се леко и направи първата крачка.
„Не съм, не съм забравил!”- парна го съзнанието. В този миг се почувства млад и същевременно уморен от живота. От този същият живот, който сутрин се взираше в лицето му с подпухнали от безсъние очи…Когато клепачите тежат, а тунелът на деня се е свива в една единствена мисъл- спасение, спасение за моята Мила.
Вторачи се пред себе си. С периферното си зрение забеляза как движещите се точици в ниското замръзваха по местата си една по една.
„Да върви по дяволите смъртта…Трябват ми само няколко мига надлъгване с нея. Заради моето малко слънчице, озовало се между твърдите корици на човешкото безразличие.” -заблъска един глас в мозъка му.
Направи няколко крачки върху сребристия гръб на въжето.
„Сам съм! Сам.”- опита се да си поеме дъх. „Няма никой под мен. Само Бог бди отгоре ми…И аз знам, знам -обича ме и ме движи напред.”
Глухо бе станало всичко около него. За секунда долови шепотът на тълпата под себе си. Смесиха се речите- българска, руска, немска…
Нейде в ниското бяха спрели, накупили, „мечтите” си от сергиите и отиваха към плажа. Брояха крачките му във висините, снемаха го с телефоните си и поемаха поредната си доза любопитство за деня.
Слънцето над него упорито зажари и отблясъците на стоманените влакна сякаш пробиха ретината му. Олюля се леко, после усети влагата в очите си. „Трябва да виждаш с кожата си и да чувстваш с нозете си.” му бе казал някога хер Дитрих.
Още една крачка. В далечината дочý воят на полицейската сирена. Знаеше, че идват за него- за един луд. И вероятно щяха да го арестуват. После щяха да се приберат в нормалните си клетки, наречени домове, да прегърнат децата си и да забравят за лудия върху въжето.
Беше почти по средата. Под него багрите на тълпата се сляха. Сирената заглъхна нейде в ниското.
Колко прекрасно е усещането за свобода в онова, което можеш да правиш най- добре!
„Мила, Мила! Моята Мила. Татко е тук, татко винаги ще се бори за теб!”- зашепна гласът в него.
Застъпва смело върху въжето. За части от секундата мерна камерата под себе си, нашареният автомобил със знаците на някаква телевизия. А може би грешеше…Каква телевизия?! …Ами, ако…Не, това нямаше никакво значение в този момент. Дори да го предаваха на живо, дори целия свят да следеше стъпките му- нямаше значение. Майка му щеше да стиска в прегръдката си Мила, да бърше сълзите си и да се моли премаляла от ужас. Боже! За тях двете би скочил в хиляди пропасти, но никога в тази.
Още една крачка над цветното множество от хора…Цветно. За някои щеше да е луд- никога нямаше да го разберат. Други го гледаха така, както го бяха гледали до сега- през мръсните стъкла на душите си, не измити от хиляди сълзи. Те щяха да го забравят. Но трети… Те…Те щяха да разберат и разкажат болката му. Щяха да преоткрият колко голямо може да бъде човешкото сърце, не признаващо препятствия и поражения, макар, че всички имаме само по едно. И вероятно щяха да дарят частица от себе си в името на един живот.
Направи уверена крачка напред…Сърцето, сърцето! Само по едно носим. Колкото по- високо стои добрината в него, толкова по- кратък е пътят на любовта, лъхаща от Всемира…От там, където всичко е хармония…Като стъпката върху въжето- не търпи празни пространства, няма нищо излишно. Кой, кой за Бога е човекът, та да си позволи да бъде различен, да стои по- високо от нея, да я руши?! Въздъхна. После усети как дъхът му замръзна. Стоманеното влакно в нозете му се разлюля и времето сякаш спря да съществува- в един- единствен миг, идващ да напомни за смисъла да не изгубим равновесие. Заради живота…Ах, проклетник е понякога- не забравя да ти хлопне прангите. Дори преди да си приключил с последната си крачка в края на пътя, широк само няколко милиметра.
Дочу ръкоплясканията в ниското, после белезниците щракнаха и го поведоха по тясното стълбище.
Някакъв микрофон изникна отнякъде и въпросите заваляха.
Гледаше с безразличие. Една млада журналистка вървеше редом с униформените и не спираше да го следва.
Досами полицейския автомобил спря. Погледна я, после едва чуто изхриптя в протегнатия микрофон:
-Всички сме въжеиграчи. Повечето от нас не достигат края на пътя…Защото никога не тръгват по него…От страх и липса на любопитство за границите на собствените си възможности…Човек е длъжен да се предизвиква- в името на живота…
- Заради него ли днес…?!- не довърши младата жена.
- Да! В негово име, когато го губим…
Една камера блесна пред лицето му.
- Мила! Слънчице мое…Татко…
Натикаха го в автомобила. После го обвиниха в „нарушаване на обществения ред.”
Килията в ареста бе тясна и сенчеста. Стоеше в сумрака ѝ, а сякаш още бе върху въжето. В този миг нямаше значение нито в какво го бяха обвинили, нито какво мислеха другите за него, нито как щяха да го запомнят. За повечето щеше да бъде просто един нормално луд, погазващ „обществения ред”. Същият онзи ред, който за болшинството хора бе правилен и приемлив, защото живееха бързо и рядко се интересуваха от реда над главите си, който не зависеше от тях.
На следващата сутрин един униформен отвори вратата и го подкани.
Някой бе платил гаранцията му и бе пожелал анонимност.
Следващите месеци изминаха бързо. Почти милион пъти изгледа видеото, което мнозина бяха качили в интернет и сякаш преживяваше всичко отначало. За някои бе герой, за други- поредния луд. Въздишаше дълбоко и като, че ли всеки път нещо в него се усмихваше незабележимо. Бе предизвикал себе си, воден от любопитство и безнадеждност и бе успял да разбере, че най- доброто във всеки може и трябва да бъде съхранено, въпреки трагедиите на живота.
Междувременно в сметката на Мила постъпиха достатъчно средства и двете ѝ операции минаха успешно. Едно от последните дарения бе колосална сума от Германия.
След година…
Мила играеше на пода и старателно подреждаше куклите си. Вече говореше нормално и свободно хващаше кубчетата и играчките си. Оперираното ѝ краче се възстановяваше бързо и с всеки изминал ден стъпваше все по- спокойно и уверено.
Теодоси се присегна за дистанционното и пусна новините. Емисията бе към края си и почти не се заслуша, наблюдавайки детето на пода.
В един миг погледът му се закова на монитора. После усети как очите му се замрежиха. Едно ангелче гледаше тъжно от екрана и сякаш молеше за помощ. Някой…
Сълзите му рукнаха и на вади замокриха лицето му. Не бе плакал от години. Усети как въздухът в гърдите му се сгъстява. Пресегна се и затърси молива в чекмеджето. После записа номера на дарителската сметка.
Имаше ли, имаше ли някой, който щеше да мине по измамния гръб на някое друго въже в името на това дете? Някой въжеиграч…. Или такъв, който щеше да напише роман и после да забрави за безсънните си търсения и да дари от сърце спечеленото. Или пък друг, който щеше да предпочете да се лиши от гевезелъците на живота за ден и в един миг да претегли пръстта, която накрая винаги тежи по равно над главите ни.
Някой, щеше ли някой да откърти от себе си и да върне светлината в тези нещастни детски очи?
Мила вдигна поглед към него и сякаш Бог се усмихна в погледа ѝ.
„Предай нататък”- имаше такъв филм навремето. В дарителската сметка на Мила бе останало достатъчно. Затърси отново нещо в чекмеджето до себе си.
- Тук, тук някъде оставих телефонните номера на тримата мъже преди година - промърмори Теодоси.
- Тате, какво търсиш?- попита го детето.
- Едно нещо, слънчице… За всеки случай.
© Ивита All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти за хубавите думи, Боряна!
-
Силна и прекрасна история, със заслужено първо място! 🌹
-
С удоволствие ще го прочета, докторе!
-
Като Чърчил
Смятам да напиша разказ "Някой" -
Изобщо не си заядлив! Просто си запомнящ се!
-
Само, дето тежа 72 кг, но сме сходни по заядливост с него.
-
"Огнена вода", отлежала! С по- тъмен етикет, харесва ли ти? Ще си като Чърчил, докторе!
-
Нали си чела разказите ми, там винаги присъства.
Пояснителна записка- ирландско Pugues -
Докторе, не знам кое е любимото ти питие, но с удоволствие бих те почерпила!
-
Ивита, на мен ми е в инсерциума и не го чета, защото го запомних
Ко ша черпиш, като победител? -
Роска🌹, благодаря ти!
-
Честито, Иви! Този разказ ми влезе под кожата! Ще си го препрочитам често!
-
Благодаря ви Роси, Нинче!
-
Поздравления и от мен!
-
Поздравления за първото място, Ивита!
-
Благодаря ти, Доче!
Твоите думи означават много за мен. -
Поздравления! Заслужено първо място! Браво разказвачке!
-
Иржи, Наде, благодаря ви.
Иржи, благодаря за честта, която ми оказваш и хубавите пожелания.
Наде!❤
Бъдете здрави и вдъхновени, момичета! -
Радвам се за теб, талантливке! С ограничения ми нет чета на ден по лъжичка, но ще наваксам.
-
Честита първа награда и от мен, Ивита! Бях сигурна, че ще е така и съжалявам, че някак ми се е изплъзнал разказът ти, "за после" съм го оставила и съм го забравила...Но, и без петли се е съмнало! Имаш време за още победи и ти ги пожелавам!
-
Благодаря ти, Безжичен! Винаги ми е било много ценно твоето мнение. Специална благодарност и за уместната забележка.
Желая ти вдъхновение!☺ -
Браво и честито!
-
Сърдечно благодаря за топлите думи Таничка, Тони и Дейка.
Таничка, благодаря за интересната тема!
Севделин, благодаря ти! Ще ти пиша по-късничко!
Хубав следобед, приятели! -
Честито на победителя. Очаквам да зададе новата тема
-
Иви, прекрасен разказ! Съжалявам, че не съм о прочела по-рано...Честито ти първо място - заслужено!🌹
-
Честита победа, Иви.
Напълно заслужена, огромен е талантът ти! -
Иви!
Честита победа!!!
Пиши все така интересни и хубави разкази!
Радвам се, че писа по темата, която изпратих! -
Благодаря за вниманието, оценката и топлите думи, Мини. Бъди здрава и силна.
Благодарност и към всички подкрепили скромния ми труд над този разказ, който в интерес на истината се появи в един много труден от живота ми момент. Благодаря ви, приятели! Бъдете вдъхновени и позитивни! -
Ивита, честито първо място, миличка, бях сигурна, че ще си ти. Бъди благословена и все така вдъхновена!
-
Чудесен коментар си ми оставила, Роска!
Благодаря ти за подкрепата.
Ведър, пълноценен и красив да е денят ти!💗 -
Да успееш да надиграеш съдбата, да тръгнеш по късият път към нищото, за да се срещнеш очи в очи със смъртта и да се измъкнеш от ноктите ѝ. Дали е любопитство, смелост или безрасъдство!? А може би просто Любов! Много ми хареса, Иви! Имаш моя глас!
-
Благодаря ти, Роси!
-
Поздравления за хубавия разказ!
-
Вальо! Разбрах те!
-
Нали знаеш на турнири по "интелект" се ползват копия без връх, за да не нараниш противника. Останало е от времето на рицарите.
-
Жабчо, като гледам копията, не ми се мисли за камъните.
-
Свободата Ивита е на върха на копието и на него е белият флаг, но от глупостта се спасяваш с острието. Права си, че е прекрасно да си свободен.
-
Пиша това, което мисля. Чувствам се свободен човек, Жабчо!
Усещането е прекрасно.☺ -
При тая хвалба бих ти написал един сърцераздирателен коментар, но ще се въздържа)
-
Ей сега вече ме поставяш в неудобно положение, Жабчо!
Това са ми думите, приятелю. Но написано от интелигентен човек като теб- за мен е повече от урок! Благодаря ти. -
Дойдох, видях и ти праснах един глас.
А сега ма блокирай
Мое виждане, ако искаш го приеми. Опитай се с по-малко думи да напишеш това, като идея е много хубаво.
Всъщност четох го преди това, но не исках да ти напиша, какво мисля. -
Добре дошла на страничката ми, Антоанета! Благодаря ти!☺
-
Много ми хареса начинът, по който описваш състоянието на героя, Ивита. Възхищавам ти се. Снощи го четох и харесах, днес отново го прочетох. Поздравления. За съжаление нямам глас. Нищо, друг път...
-
Благодаря ти, Безжичен.
В разговорна форма, все пак не е официално общуване, въпреки, че "оценявам" е правилно.
Всъщност...Прав си. От недоглеждане е. -
И на мен много ми хареса!
Но... защо "оценям" - много грешно. -
Васе, Вики и Лидка, благодаря ви от сърце, момичета!
И на всички, добавили разказа в "любими". -
Вълнуваща тема. Смел вариант за доброта. Оригинален подход към проблем, с който често се сблъскваме, но не винаги можем да откликнем. Поздравления за умението да ни направиш съпричастни.
-
Отново си чудесна!
-
Много добър разказ! Браво!
-
Мини, Таничка, благодаря ви от сърце, момичета!
Прекрасен ден ви желая. -
Гласувах с удоволствие!
Така се пише!!!
Браво, Иви! -
Покъртителен разказ, направо ми прикова мозъка, гласувам и пожелавам от сърце успех!
-
Вале! Благодаря ти!🌹
-
Много хубав разказ, поздравявам те, успех.
-
Благодаря ти от сърце, Георги! Зарадва ме.
Дари, чудесен коментар си ми оставила! Благодаря ти!☺
Маестро! Благодаря ти за подкрепата и за „любими”.
Дани! Винаги ми е било приятно, когато ме посетиш. Благодаря ти, приятелю!
Нели, благодаря ти за топлите думи!
Желая ви прекрасна вечер, приятели! -
Много е хубав разказът. Чудесен стил , красива история. Благодаря за удоволствието да го прочета.
-
И от мен глас Ивита. Излишните звуци ще са в тежест. Благодаря за удоволствието!
-
Успех в конкурса, Иви!
Имаш гласа ми. -
Много силно! Вълнуващо! Смислено и с дълбочина. Много далеч от евтиния трик, така широко вихрещ се, целящ да манипулира тълпата на принципа "хляб и зрелища" Браво!
-
Стройно и хубаво.
Мелодично гласче пропя...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
