Вълчицата се огледа. Стоеше на това място от доста дълго време. Студът не я плашеше. Души наоколо, но усеща само миризмата на хората минали от тук преди няколко дни. Студът е сковал земята, снегът заличава всички следи. Животното леко повдига единия си крак. Сякаш чу нещо. Наостря уши и надига главата си. Не, отново нищо. Пак заваля. Козината й се покри със сняг. Посивява. В гората продължава да е все така тихо и да не се чува нито звук. Постепенно се стъмва, а тя все още не е намерила храна. Остана й само едно вълче, другите умряха от студа. Още откакто се роди то беше най-силното измежду малките й. Сега обаче то също може да умре, поради липсата на храна. Нейното мляко отдавна не му стига. Веднъж усетило вкуса на топлото месо, с прясна кръв по него, то иска още и още.
Вълчицата знае, че всички я мразят. За хората тя е просто свирепо животно, което заплашва, както тях, така и домашните им животни. Стряскат се, когато чуят воя й през някоя тъмна нощ. Ловците я проклинат, мислейки, че пречи на лова им. Но тя също е живо същество и със своя животински разум разсъждава не по-зле от всяко обично куче. Дори е много по-умна, защото е принудена сама да се прехранва, сама да осигурява подслон за себе си и за своите малки. Да, малкото...
Тя не спира да мисли за вълчето. Знае, че е гладно и че трябва да му набави необходимата храна. Ето, надушва нещо. От дългото напрягане, обонянието и е изострено, но и объркано. Вече толкова пъти се заблуждаваше, че надушва нещо, а се оказваше, че това са стари миризми, оставени от горските обитатели и случайно минаващите хора. Но не, този път е нещо реално, истинско. Чува как снегът скърца само на няколко метра от нея. Да, ето и причината за безпокойството й. Заек, даже два. По-точно майка с малкото си. Как са се заблудили така? В момента обаче това няма никакво значение. Вълчицата веднага скача върху плячката си, страхувайки се да не изпусне своя шанс. Хвърля се върху по-едрия заек и веднага го захапва за гърлото. Заекът ритва няколко пъти с крачетата си, но не може да се отърве от здравата захапка. Кръвта му капе по снега, вълчицата усеща пулсиращото телце в устата си. Как само й се иска да го изяде, да утоли глада си... майчиният инстинкт обаче надделява. Поглежда встрани и вижда малкото зайче. То просто стои и гледа към нея. Отдавна би трябвало да се е уплашило и да е избягало, но не е. Вълчицата също го гледа, продължавайки да стиска майка му между зъбите си. Може би се чуди какво да прави със зайчето?! Явно реши. Внимателно оставя трупът на снега и отново поглежда малкото. То усеща какво ще стане и тръгва да бяга, но хищното животно е много по-едро и по-бързо. Стрелка се към зайчето и го улавя по-същия начин, както стори и с майка му. Без да се замисля набързо изгълтва жертвата си. Не успява да се засити напълно, но все пак е нещо. Обръща се, взема едрия заек и се запътва към дупката си. На няколко метра от нея обаче се спира. Души из въздуха, нещо не е наред. Усеща непозната миризма. Човешка миризма. Оставя заека и предпазливо се доближава до дупката. Издава лек, приканващ звук. Обаче никой не й отговаря. Пъха се в дупката, но там няма никой. Вълчицата веднага свързва човешката миризма с липсата на малкото й. Отново оглежда дупката, но без резултат. Излиза навън. Вече е тъмно. Заекът продължава да лежи на снега и да го обагря с кръвта си, но за нея той вече е без значение. Вълчицата поглежда към луната, скрита зад облаците. Спомня си как си играеше с малкото вълче на лунна светлина.
Нощ след нощ тя се връща при дупката и търси малкото си. Подсъзнателно знае, че няма да го намери, но продължава да опитва. Влиза в дупката, търси, не намира нищо, излиза и започва да вие. Вятърът разнася нейният вой из цялата гора. Вълчицата вика своето малко, но никой не й отвръща, а тя продължава да вие все така - жално и същевременно свирепо.