Вълчицата се огледа. Стоеше на това място от доста дълго време. Студът не я плашеше. Души наоколо, но усеща само миризмата на хората минали от тук преди няколко дни. Студът е сковал земята, снегът заличава всички следи. Животното леко повдига единия си крак. Сякаш чу нещо. Наостря уши и надига главата си. Не, отново нищо. Пак заваля. Козината й се покри със сняг. Посивява. В гората продължава да е все така тихо и да не се чува нито звук. Постепенно се стъмва, а тя все още не е намерила храна. Остана й само едно вълче, другите умряха от студа. Още откакто се роди то беше най-силното измежду малките й. Сега обаче то също може да умре, поради липсата на храна. Нейното мляко отдавна не му стига. Веднъж усетило вкуса на топлото месо, с прясна кръв по него, то иска още и още.
Вълчицата знае, че всички я мразят. За хората тя е просто свирепо животно, което заплашва, както тях, така и домашните им животни. Стряскат се, когато чуят воя й през някоя тъмна нощ. Ловците я проклинат, мислейки, че п ...