Станка тичаше с разкопчано манто върху слабичките си рамене, без да усеща мартенския студ в онази военновременна хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Прекоси подредения двор пред кирпичената къща и нахлу рошава и задъхана в топлата всекидневна, където родителите ѝ започваха обяда си.
– Майко, татко! – простена тя и възрастните стреснато се извърнаха. – Ако не ги приютим при нас, ще ги извозят към Полша и Бог знае дали ще оцелеят!
Младата жена покри лицето си с шепи и се разрида. Родителите ѝ застинаха, вторачени в дъщеря си. Кукуригането на петела в двора сякаш ги разбуди.
– Дъще, в голяма беля ще ни вкараш! – дрезгаво проговори баща ѝ.
Дълбока бръчка се вряза между посивелите му вежди, а сините му очи, обичайно тъжни и замислени, твърдо се взираха в момичето. Майка ѝ – дребна женица, облечена в черно, откак загуби по-малката си дъщеря и която се усмихваше единствено при звънкия смях на Станка, местеше загрижен поглед от мъжа към дъщеря си. Тишината тегнеше, нарушавана от куч ...