12.05.2020 г., 9:35 ч.

Вълненият шал 

  Проза » Разкази
556 3 5
6 мин за четене

ВЪЛНЕНИЯТ ШАЛ

 

Станка тичаше с разкопчано манто върху слабичките си рамене, без да усеща мартенския студ в онази военновременна хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Прекоси подредения двор пред кирпичената къща и нахлу рошава и задъхана в топлата всекидневна, където родителите ѝ започваха обяда си.

– Майко, татко! – простена тя и възрастните стреснато се извърнаха. – Ако не ги приютим при нас, ще ги извозят към Полша и Бог знае дали ще оцелеят!

Младата жена покри лицето си с шепи и се разрида. Родителите ѝ застинаха, вторачени в дъщеря си. Кукуригането на петела в двора сякаш ги разбуди.

– Дъще, в голяма беля ще ни вкараш! – дрезгаво проговори баща ѝ.

Дълбока бръчка се вряза между посивелите му вежди, а сините му очи, обичайно тъжни и замислени, твърдо се взираха в момичето. Майка ѝ – дребна женица, облечена в черно, откак загуби по-малката си дъщеря и която се усмихваше единствено при звънкия смях на Станка, местеше загрижен поглед от мъжа към дъщеря си. Тишината тегнеше, нарушавана от кучешки лай или от приглушеното мучене на някоя от кравите в обширния им обор. Момичето се спусна към майка си.

– Мамо! –момичето коленичи до жената и покри с длани кокалестите ѝ пръсти – Леа е трудна и всеки момент ще роди! Мъжът ѝ и баща ѝ не са се върнали днес от работа, вероятно са арестувани… Но ние можем да спасим останалите! Нека ги укрием при нас в плевнята.

– В много голям риск ще ни поставиш, дъще! – отново се обади баща ѝ. – Ако ни хванат или издадат, нас ни чака арест, а и кой знае още какво! Не чуваш ли вестите от Европа? Нацистите упражняват жесток натиск и страните предават евреите си. Кой ще им се опълчи? Ние?

– Тате, Леа е бременна, а ние сме почтени християни и не можем да я оставим с бебето ѝ в беда… Какъв Божи грях ще сторим! – настояваше Станка.

Мъжът погледна изпод вежди иконата на Богородица с младенеца, която висеше на варосаната стена над дървения одър, покрит с шарени тъкани черги, сетне се подпря с лакти на масата и се загледа в трохите по покривката. Спомни си как, когато беше дете, една нощ гърци нападнаха селото му в Македония и избиха почти всички. Запалиха и къщите им. Само малка част успяха да се спасят. Сякаш и сега усети пръстите на баба си, която го дърпаше през черни шубраци в страховитата гора, стиснала здраво детската му ръчичка. Чуваше стъпките и на другите бегълци… Някой изхлипваше, дете се разплакваше, а мъжки глас изръмжаваше да бъдат тихи. Страхът и напрежението бяха сковали малкото му телце тия дни, в които вървяха към България през гори, полета и баири, и каква беше радостта на оцелелите, достигнали първото българско селище! Спасени!

Той се сепна от спомените си и сви юмруци.

– Довечера ще оставя портата на плевнята полуотворена. Кажи им да бъдат предпазливи… – прошушна и избърса с шепа проблеснала в окото му сълза.

Тази нощ луната бе покрита от дебели облаци, което улесняваше семейството на Яко Нисим Ефраим при бягството от къщата им към новия им дом – плевнята на семейство Стойчеви. Никой не видя сенките, които се шмугнаха в постройката. Вратата на плевнята прихлопна, вятърът покри шумоленето на сламата и всичко утихна.

Дни след това, макар и малко преждевременно, дъщерята на Яко Ефраим роди здраво момиченце, а Станка и майка ѝ помагаха. Нарекоха момиченцето Меди. Наложи се да го приемат в къщата, защото условията в плевнята не бяха подходящи за новородено, а и можеше да издаде бегълците с плача си. Двете жени поеха грижите по него, а огладнееше ли, го носеха на Леа да го кърми. Това им костваше не малко усилия, защото трябваше на всяка цена да овардят тайната от очите и ушите на съседите.

Няколко седмици по-късно се върнаха бащата и мъжът на Леа, които бяха включени в една от работните групи за строежи на пътища. Чрез този благовиден за нацистите предлог Цар Борис III бе успял, въпреки натиска им, да избегне депортацията на българските евреи в Полша. Това бе голямо събитие и огромно облекчение за семейството на Яко Ефраим. Животът им беше спасен и това беше най-важното.

Измина повече от година, в която Станка и родителите ѝ се грижиха за еврейското семейство. Имаха достатъчно добитък и ниви, с които се изхранваха всички, а заедно помагаха и на други изпаднали под същата злочеста съдба хора от еврейски и ромски произход, когато Червената армия нахлу в Царство България, беше извършен държавен преврат и на власт дойдоха комунистите. Както повечето български евреи по това време, уплашени от ужасните гонения през последните години и от страх да не би да се повторят, семейството на Яко Ефраим се стягаше да потегли с кораб по Дунава, през Австрия, а оттам към Атлантика и далечните земи отвъд него.

– Леа, ето вълнения шал, в който носих Меди като бебе! – едва сдържаше сълзите си Станка, докато изпращаше младата жена. – Когато Меди навърши пълнолетие, подари ѝ го от мен! Кажи ѝ, че ще бъда много щастлива един ден да я прегърна отново! – Двете жени плачеха, вкопчени една в друга и дълго си махаха, докато съдбата ги отдалечаваше една от друга.

Животът за семейството на Станка се върна към нормалното си всекидневие. Дните минаваха спокойно, докато в една късна и студена нощ пред кирпичената къща не изскърцаха спирачките на камион без светлини. От него изскочиха униформени мъже с каскети, върху които червенееше петолъчка. Нахлуха в къщата на спящите хора, нахвърлиха се върху им и ги повлякоха, както си бяха по нощници, към камиона.

– Какво правите, чакайте… къде ни карате? – викаше бащата на Станка сред писъците на жена си и дъщеря си.

– Имаме заповед за арестуването ви от съдията на „Народния съд“, другарят Исак Франсез, за фашистка дейност… – отговори най-младоликият от тях.

– Ама какви фашисти сме ние?! Има грешка, момчета! – кресна мъжът.

Един от тъмните силуети с каскетите се спря, извърна се и разби главата му с приклада на пушката. Бащата на Станка се срути пред ужасените и пищящи жени, опръскани от кръвта му.

– Какво направихте? Убийци! Какво направихте? Тате ….Тате…

Непознатите не обърнаха внимание на виковете им и ги набутаха в камиона, който потегли рязко. След него остана единствено облак прах, който в настъпилата гробна тишина се спускаше обратно към земята, върху която лежеше мъртвото тяло.

 

Марушка Р. Шабах

http://alef-bg.org/%d0%b2%d1%8a%d0%bb%d0%bd%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d1%88%d0%b0%d0%bb/

 

 

© Марушка Р. Шабах Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6731647 ето тук историите
  • Здравейте! Благодаря много за отзивите Ви! Много се радвам.
    Историята е базирана на истински случай и на други подобни. За повече информация: http://alef-bg.org/%d0%b2%d1%8a%d0%bb%d0%bd%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d1%88%d0%b0%d0%bb/.
  • Да, наистина много вълнуващ разказ. Не знам дали е по действителен случай, но е факт, че много евреи са били членове на наказателни състави на "народния" съд, а в редица случаи и са ги оглавявали. Например Пепо Менахем Коен, бащата на небезизвестната г-жа Леа Коен.
  • Изтръпнах от този разказ. След време много неща от историята ще си дойдат на местата. Само хората няма да ги има.
  • Дълбоко ме развълнува разказът Ви!

    През 1994 прекарах няколко месеца в Израел. Имах възможност да се запозная с български евреи. Казвам български, защото след 50 години тези хора помнеха случилото се. Израел се променя, както и целият свят, но за краткото време, прекарано там разбрах едно: евреите не забравят доброто. Знам, че и сега е така, не само в Израел, а и навсякъде, където живеят наследниците на спасените наши сънародници. Да, сънародници.
Предложения
: ??:??