Хиенката Върджил беше гладен, много гладен. Коремчето му подскачаше като бейзболна топка и изобщо не го свърташе на едно място. От часове обикаляше около лъвския прайд, който доволно обядваше. Менюто беше млада газела, една от лъвиците доста се постара докато я подсигури. Първи хапна както се полага старият лъв. Хранеше се бавно, личеше умората от дългия му лъвски живот, личеше дори и в ръмженето му. Налагаше се да извиси глас защото малките лъвчета прекаляваха със статуса си на малолетни и късаха твърде големи парчета месо, а трябваше да има за всички. После дойде редът на лъвиците. Те пък се направиха на дами и започнаха да подбират по-крехките месца. И това продължаваше часове наред.
Върджил се изнерви. Криеше се зад храстите, но не успяваше да задържи гласеца си, подобен на кучешки лай. Един, два пъти, три, четири... Лъвиците се правеха, че не го забелязват, само една леко погледна по посоката на крясъците и... продължи да се храни.
Всъщност хиенката беше доволен, радваше се, че попадна точно на това лъвско семейство. При тях всичко беше тихо и кротко и дори в дългите месеци на сушата, винаги се намираше храна и вода. Какво друго му трябваше на Върджил? Лъвският прайд осигуряваше и необходимото спокойствие, никой от другите зверове не смееше да се доближи до местобитуването му. Спокойствие, уют, храна и вода, достатъчно дори и за онези двукраки същества, които Върджил виждаше от време на време из саваната и техните бързи ръмжащи возила, които разнасяха грозния си мирис.
Докато мислеше всичко това, хиенката не забеляза, че лъвиците една по една с достойнство напускаха трапезата. Последната се позабави малко, но махна с опашка и се отдалечи.
Върджил изписка пронизително. Беше дошъл неговият ред.