Поредна юлска нощ..
От тези, в началото, чийто хлад приятно гъделичка тялото ти. Навън е спокойно, едва доловими са само нестихващите монотонни  песни на хиляди щурчета и заглъхващите викове на нощните птици.
Тази вечер небето не е осеяно  с безбройните блещукащи светлосини мъниста, сякаш някой зъл маг е откраднал красивото звездно наметало и е разкрил бездната, огромна и  черна, в която се взираме аз и ти, мили приятелю... 

 Взираме се на хиляди километри един от друг, разделени не само от разстоянието, но и от тъмната ни страна, която толкова много напомня на онази бездна, в която всяка безсънна вечер се взираме и аз, и ти.
А тя е огромна и тъмна колкото безкрайността. Толкова статична и спокойно на пръв поглед, но след това плашеща със своята мистериозност и безграничност. Нали знаеш, приятелю, тя живее във всеки един от нас. Онзи тъмен  и нестихващ хаос, който никога не би бил подреден, онзи хаос, който първоначално гори като огън и те примамва със закачливото си движение и топлина, но след това ненадейно секва и се превръща в огромен, статичен къс лед. Онзи хаос, който те отблъсква, а след това те настига и поглъща.
Срива те, разрушава те на хиляди малки парчета, биваш разпръснат, защото не можеш да го понесеш.
 А ти... разпръскваш се като счупено огледало на хиляди блещукащи парченца, които носят огненият хаос в себе си, а ти  заприличваш на нощното небе, облечено в черното си наметало, поръсено с праха от счупено огледало.