Взирам се в небето и разсъждавам върху всички тези вселенски теми, които останалите хора или презират, или просто отбягват по неведоми и необясними в моите очи причини. У мен се заражда въпроса кой всъщност е лудият? Дали това съм аз, двадесет годишния младеж, когото всички оприличават на шестнадесетгодишен, и който води полуаскетичен живот, прекарвайки близо една трета от времето си в четене на история, или лудите са тия люде, които вършат безброй небогоугодни дела и които нито за миг не поглеждат към небесните селения, за да намерят отговорите на тия въпроси, които са стари колкото човешкия вид... Наистина ми се иска стремежът към самоусъвършенстване да не бъде гледан с толкова мрачен поглед... Наистина ми се иска да намеря някоя словесна твар, на която да споделя всички свои мъки, които междупрочем навярно са неизброимо множество, подобно на пясъка в морето и на звездите нощното ясно небе. Наистина ми се иска животът да беше различен... Колко жалко, че мечтите не се осъществяват просто с едно щракане на пръстите... колко жалко... Винаги лудите са тия, които търсят. Никой не гледа с недоумение тия, които мислят единствено и само за своето физическо оцеляване. Ето Ви една човешка драма... Ето Ви един проблем, наличен във всеки един отрязък от време, от сътворението до ден днешен... Бездуховността... пустата бездуховност... Тя одира човешките съзнания така, както хищник одира своята жертва. Тя е най-страшният враг, срещу когото се е изправяло човечеството. Струва ми, се че пламъците на тая битка ще бушуват още дълго... Как ми се иска да повярвам, че крайният резултат ще бъде положителен... как ми се иска... и как същевременно съмненията в мене надделяват...
© Андрей Андреев Все права защищены