13 янв. 2019 г., 23:55  

За принципите, пътя и любовта 

  Проза » Рассказы
2243 7 28
13 мин за четене

 

 

 

Да тръгнеш от Крапец за село Бъдеще през горещия август си е чиста авантюра, но нямах избор – оставаха ми само три дни в България, трябваше да се видя със сестра си. Подкарах рано сутринта „Деси” – чернокосата мерцедес хубавица и лениви мисли от миналото започнаха сънена разходка из главата ми. Защо Кинчето се ожени за този мъж и замина на другия край на България като си имахме голяма къща във Варна, защо аз заминах за Англия, какво ми липсваше тук, щастие дирех, а дали намерих, знае ли някой. Но все ме боде под лъжичката гледката на бакъреномедните морски залези, оная сладка целувка на Тити, там на пясъка, последното му „обичам те, бъди поне ти” преди да затвори очи, новороденият ни син, който той не можа да види... Тръснах глава – все пак знаех вече, че животът е горчив сироп за кашлица и не може да се движиш напред само с вкус на ягоди.

Карах си спокойно по магистралата Варна – Бургас и после по „Тракия”, тъй де, нали си плащам винетка, застраховка и пр., поне да ползвам мизерните благинки. Не си пуснах музика – намирах се в тих период – имах нужда от тишина. На стоп не взимам никога и никого – принцип! Мислех къде все пак да отбия да хапна нещо за обяд. Във Варна не влязох – нямам сили да стъпвам по спомените си и от сърцето ми да капе кръв и после сълзи, хълцания – не! В Лондон съм си добре! Имам хубава работа, синът ми е в колеж, какво повече мога да искам.

Малко след Бургас отбих на непознато за мен ресторантче – хапнах една салата набързо и с потеглянето забелязах момче и момиче, които се суетяха край кола с вдигнат капак. Момчето махаше на всички хвърчащи возила. Отминах ги безразлично, принципите са затова – да се спазват. В последния миг – кое ли дяволче си пусна стреличката в окото ми, забелязах, че момичето е бременно. Спрях „Деси”. Загледах се – ха, май скоро ще бъде събитието! Тя най-спокойно си гризеше кожичките на ноктите подпряна отегчено на колата. Августовското слънце прижуряше, но това явно не я притесняваше. В това време до мен тичешком дойде хлапакът :

–Извинете, за къде сте? – гледах как пот шурти по челото и врата му, черната му коса беше мокра, избелели дънки и тениска с неустановен цвят бяха неговата визитка.

–Защо питате? – отговорих му хладно с въпрос.

–Търся човек, който пътува към Казанлък или поне към София, не към Черноморието. Това момиче трябва веднага да се прибере.

–Защо? – лениво провлачвам аз думата мислейки трескаво дали да погазя принципа си.

–Нали виждате в какво състояние е?! Клара, Клара! – развика се той – Ела тук веднага!

Момичето се закандилка с провисналата си издута от корема къса рокличка с презрамки, а на краката ѝ се мъдреха каубойски ботуши с ток. Застана апатично до момчето. Той ме гледаше въпросително.

–Къде трябва да слезе жена ти? – попитах тихо.

–Абе остави я в Казанлък, тя нататък ще се оправя.

–Аз не съм за Казанлък, в село Бъдеще отивам – отвърнах му малко троснато.

–Наистина ли? – изписка радостно момичето, беше излязлo от дрямката на бъдеща майка – Точно там отивам, по-точно Чефо ме изпраща ... – с угаснал ентусиазъм добавя тя под гневния му поглед.

Аз го питах с очи какво да правя, той обаче я натика в колата на предната седалка, благодари ми набързо и тупна с ръка по колата да тръгваме.

Пътувахме вече половин час. Оглеждах скришно малката. Лявата ѝ ръка беше цялата ошарена – John, Johnny, Джон, Джони, I love John, сърчица, пеперудки и пр. Имаше и различни цветове на татуировките. Другата ѝ ръка беше с изрисувани замъци – наистина бяха красиви, но да бодат кожата на човека до кръв, за да добие някакви несвойствени красоти, не ми е по вкуса. Момичето подрънкваше с около десетина гривни на дясната си ръка, почесваше се и гледаше втренчено пътя. Приличаше ми на хипарка от 60 – те години. Подадох ѝ една ябълка от градината ни в Крапец и опитах да я заговоря. Тя сякаш само това беше чакала цял живот.

–Да, от село Бъдеще съм. Сестра ми е омъжена за Чефо. Имат две деца.

–Две деца? – възкликвам искрено – Той не е ли много млад?

–Кой, Чефо ли? Емиии вече е на 35, не го гледайте , че е слаб, той си е такъв.

–А сестра ти на колко е?

–На 25 – тук тя млъкна като малко дете, на което са му забранили да говори с непознати.

Не нахалствах, но тя определено пробуди любопитството ми. Къде е това казанлъшко село, къде е Черноморието, какво прави тя с бебе на път със зет си? Помоли ме да спрем – отбих. С изненадваща енергичност изтича в редкия храсталак. Върна се и победоносно с усмивка заяви:

–Да пишкам, затова исках да спрем. Този малкия футболист в мен ме препира на 15 мин. … е, сигурно знаете как е.

Поклатих глава в знак на разбиране и съчувствие. И тогава тя разказа историята си, знаеш ли на бременните кое им действа – явно на нея мълчанието ми.

–Аз съм Клара както вече чухте, на 21 години съм. Завърших английска гимназия в Бургас и следвам английска филология, но срещнах Джон.

–Кой? – подскочих аз.

–Джон – нали  прочетохте по ръцете ми – преподава ни по английска граматика. От Манчестър е. Аз съм негова и той е мой. Но те не ми вярват – сестра ми, Чефо, майка ми, баща ми, и баба ми. Никой в село не ми вярва. Англичаните имали руси коси, мигли и вежди и не били красиви – а аз точно затова го харесах толкова много, защото е златокос и ако знаеш как свири на китара и пее – ммм, мечта, по-добър от всякакви Битълси, Меркюрита и т.н.

Тя се засмя. Усмивката ѝ разкри малки перленобели зъби и устните ѝ разпръснаха странната сладост на любовна ласка. Беше хубава.

–И къде е сега този Джони? – попитах я нарочно, не исках да се размеквам.

–В Англия. Но ще дойде. Когато се роди детето, той ще дойде и ще ни прибере – каза го с категоричен тон, явно това е болен за нея въпрос.

–Защо не те взе веднага?

–Майка му почина. Получи телеграма и хукна към летището. Бяхме в лекция. Но и ние не знаехме, че ще имаме бебе. Когато разбрах му се обадих.

Замълчах изчаквателно. Тя продължи сама без подканяния:

–Той се зарадва и каза, че ще дойде да ни прибере, но в него момент не можеше. Когато Чефо и сестра ми разбраха за бебето се развикаха, голям скандал стана, казаха, че съм невнятна.

–Каква?

–Невнятна – луда! И казаха на майка и татко, че са ме изнасилили и съм бременна. Сега има две версии за мен в село – едната е, че нося дете на гамени, а другата, че детето е на някакъв откачен англичанин, който си е направил кефа с мен и ме е зарязал. И двете версии са неверни. E, вярно, че минаха толкова месеци, но ние си говорехме по телефона и по скайп. А оня ден Джон ми се обади, че пристига, аз избягах от къщи и отидох да го чакам на летището в Бургас, но Чефо хукнал с колата – то не е и кола неговото, нали видяхте, най-обикновена трошка, намери ме. Сега ми е интересно дали бебето ще е златокосо като Джони или тъмнокосо като мен.

Отново се разсмя. Пак спирам до поредните храстчета. Когато седна в колата се одряма. Усетих се напрегната с тази непозната за мен Клара, но видях, че наближаваме и се успокоих. Оставаха стотина километра. Каквото и да се случи, до селото все ще изтрае.

Да, ама – не! Клара изведнъж се размърда неспокойно и в просъница промърмори :

–Май се напишках? Извинявайте, наистина не съм искала!

Погледнах и изтръпнах – в краката ѝ имаше локвичка. Спрях. Разтърсих я :
–Клара, Клара, събуди се, има ли ти нещо? Боли ли те някъде?

–Не, само много ми се спи, оставете ме!

–Клара, раждането започва, събуди се, моля те, чуваш ли?

Тя се размърда, затърка очи и ме загледа недоумяващо. Започнах да си търся телефона. Никога не мога да намеря това, което ми трябва в момента, на толкова години станах и все така – в критични моменти настъпва хаос в главата ми, що за човек съм не разбрах. Къде да звъня – на Пътна помощ, какво да кажа – една стопаджийка ражда в колата ми, не става, на Бърза помощ – да, но в кой град.

–Ти от къде знаеш, че бебето е тръгнало да се ражда? – малко се беше поизплашила. Опитах да я успокоя. Звънях на 112 – никой не се обаждаше там поне половин час. Ядосах се! Що за хора са това! Край мен хвърчаха джипове и тирове и на никой не му пукаше защо сме спрели на пътя. Когато Клара изохка, вече ми се доплака. Започнах да звъня хаотично – препращаха ме по други телефони, по други градове, трябваше да обяснявам на кой точно километър се намирам, а Клара вече започна да вика. Чудех се – възможно ли е първо раждане да се случва толкова бързо?! Накрая се обадих на сестра си – тя помогна. Всички други помощи се оказаха безпомощни. Разбра къде съм и избърбори задъхано :
–Идвам!

Започнах да мокря с вода челото на Клара, ръцете ѝ, беше станало много топло, този август изобщо не се шегува с горещините си. Преместих я на задната седалка да легне. Тя се поуспокои малко, но после започна да вика още по-силно, бях в ужас. Имах чувството, че са ме сменили с някаква друга жена, това не можеше да ми се случи! Как си раждат по филмите – притесненият баща задължително се налива с уиски и пуши нервно, в следващия кадър е щастливата майка с младенеца в ръце. А аз – насред пътя, с непознатата Клара, която е влюбена в Джон, сам-самичка съм, нищо не разбирам от раждане, лекар няма, помощ няма. Когато чух набиването на спирачки отскочих инстинктивно. От колата слязоха сестра ми и някаква друга жена, която по-късно разбрах, че била майката на Клара. Наизваждаха чаршафи, кърпи, туби с вода, дори не ми обърнаха внимание. А аз вече плачех от ужас. Не знам колко време мина, бях се отдалечила от колата, само с поглед следях суетнята, но чух – чух бойния рев на новия син на село Бъдеще. Когато приближих пристигна и линейка. Клара беше зачервена и изпотена и стискаше увитото в пелена бебе. Погледна ме уморено и се усмихна с нейната сладост:

–Благодаря Ви!Нали прилича на Джон, златокоско е!

Направих опит да я прегърна, но лекарят ме избута, качиха я в линейката и тръгнаха. Треперех и не можех да се успокоя. Сестра ми ме питаше нещо, а аз нищо не чувах. Помолих я да кара колата.

Прибрахме се в село, разбрах, че Клара е добре, бебето Джон също е добре. Най-интересната новина беше, че Чефо за всеки случай се върнал на летището и решил да изчака следващия полет, а бащата Джон наистина кацнал. Така го посрещнал и тръгнали да ни догонват, но нали кара трошка, както се изрази Клара, пропусна върховния миг. Когато се успокоих си казах, че човек не трябва да погазва принципите си никога и за нищо на света!

На другия ден се запознах с Джон - баща, поговорихме, той ми благодари за грижите към Клара, беше щастлив, пърхаше с неговите руси мигли и вежди и ми обясни как малкия Джон приличал абсолютно на него! Каза, че тук много му харесва и ще замени Манчестър за село Бъдеще, пък нали и тук се родил първият му син. Засмях се, после се замислих как аз замених Варна за Лондон и ми се доплака…

 

© Нина Стоянова Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

По пътя »

1 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Увлекателен и истински разказ.
  • Страхотен разказ. Честито!
  • Благодаря за подкрепата на всички!
  • Честито!
  • Браво, Нина! Заслужена награда!
  • Честито!
  • Честито!
  • Честито с пожелания за ново вдъхновение!
  • Видях, че си поправила Доверие в началото. А село Бъдеще го намерих на картата
  • Мерси! Селото е Бъдеще - и е съществуващо, не е измислено
  • Не разбрах селото Бъдеще или Доверие е, ама не е толкова важно. Хубав разказ.
  • Чудесен разказ, Нина! Поздравления и успех не само в конкурса!
  • Благодаря на всички за добрите думи!
  • Определено това е разказът, който е най по темата и заслужава глас.
    Ще видя след като прочета всички, може да се наложи разместване на двата гласа, които дадох.
    Истината е че при толкова много участници само два гласа са крайно недостатъчни, може да помислим в тази посока, примерно да можеш да гласуваш за колкото си искаш, но за колкото повече е гласувано спрямо тези, които си чел, гласа ти да важи по-малко. Нещо не ми се е доизкристализирало, ако го измислите, пишете във форума или на лични.
  • "в него момент" - типично по варненски, много добро!
  • Хубав разказ! Поздравления!
  • Страхотно! Гласувах
  • Най-страхотният ти разказ! Историята е красива, разказано е простичко и правдоподобно!
  • Един човешки и много истински разказ! Провокира Поздравления и глас от мен!
  • Великолепен разказ, всичко звучи така правдоподобно , като самия живот.
    Нямам повече гласове, но може някой да прочете коментара ми и да реши да ми услужи със своя глас. Благодаря!
  • Поздравление за хубавия разказ, esenna! Успех!
  • Благодаря на всички за хубавите думи! И да знаете, че село Бъдеще си е съвсем истинско - ако се слиза от Шипка е преди Казанлък! Благодаря, Пери, за добрия коментар и за показаната грешка - sorry! То аз щях да получа инфаркт като погледнах Винаги си проверявам текстовете, този път не успях, музата връхлетя и... благодарско!
  • Ето това е истинският разказ On the road! Супер e! Само оправи, моля те, правописа на онези татуировки с Джонитата, че директорът на Бургаската английска гимназия ще получи инфаркт!
  • История наистина през смях и сълзи. Да, реалността и живота, наистина са като " сироп" за кашлица.Прочетох с удоволствие! Успех!
  • Плачем когато загубим това, което не сме оценили...
    Успех,Нина!
  • Мерси, Младене! Малко смях през сълзи
  • Това раждане на пътя беше много изненадващо за мен, Нина. Разказът ти плаче за екранизация от Емир Кустурица и ако му имах координатите, щях да го светна. Поздравление и у спех в конкурса. Дадох гласа си!
Предложения
: ??:??