/ПРОДЪЛЖЕНИЕ/
...
Обичам пролетта. След нея обиквам и лятото с гиздавите дантелени премени на дърветата, шумолящи като копринени фусти под лекия повей на вятъра. Не съм си мислила, че мога да обичам и късната есен – студена, сива и мрачна. Винаги ми е приличала на стара сърдита вещица. Може би затова очаквах там, където беше моят дом, да е вечно топло и зелено. И все пак есента дойде, а аз не я намразих, дори когато гората изгуби и последното си листо. Толи ме научи да обичам студения вятър и голите дървета. И наистина – дърветата бяха красиви в своята голота и строгост. Това бяха истинските им души – жилести и начупени от възли, които ги разклоняват. Когато дърветата свалят труфилата си, по дългия и труден път на клоните, нагоре ги води тяхната любов към слънцето. Оголяват и гъстите сенки, крили гнездата на птиците и отдалеч, в силуета на разсъблечената корона, тези гнезда са като сърца, събрали всичката топлина на дървото.
Лятото си беше заминало безвъзвратно със слънчевите си дни, със съзвездието лунички по нослето на Толи и сладките песни на птичето у дома. Сега то тъгуваше заедно с мен и търсеше по-често топлината на ръцете ми. През този ден беше останало мъничко забравено слънчице от лятото и ние му се радвахме като слънцелюбивите цветчета, отдавна повяхнали и посяли надълбоко семенцата си в топлото сърчице на земята. Слънцето се отразяваше в два полукръга в очите на Толи и аз виждах, че и той е щастлив и стоплен от неговите ласки. Гората беше притихнала. Вятърът си беше дал почивка. Толи ме поведе нанякъде. И понеже вече го познавах достатъчно добре, за да се надявам, че ще ми издаде накъде отиваме, вървях, изоставила назад любопитството си. Времето беше приказка. Може би това ще е просто една от нашите разходки, които си правехме често двамата. Вървим си ей-така и си бъбрим за разни неща. По земята нямаше нито цветя, нито буболечки, нито каква да е друга радост, която Тол би могъл да вземе и да ми пусне в ръката. Но аз не чувствах празнота. Знам, че дори да са празни ръцете му, в тях има достатъчно топлина, добрина и обич, която потича и преминава в мен. Тя преливаше ипрез очите му, и в чупнатите нагоре ъгълчетата на устните му. Дори да бе взел и една сламка, която да ми подари, аз щях да й се радвам като на безценен дар. Защото това, което би я направило ценна, е нещото извън нея. В шепата си Тол беше събрал малки камъчета, които ръсеше по пътя ни, подобно на Хензел. Пътят му бе познат. Забавляваше го начинът, по който те падаха, удряха се в другите камъни или потъваха в пръстта. Едно от камъчетата задържа по-дълго в ръката си, прехвърли го в другата и ми го подаде. Ето я сламката, на която толкова много се зарадвах. Бях опознала дотолкова Толи, че започвах да предвиждам част от действията му. Не всички, разбира се. Той беше цяла вселена – огромна, примамлива и необятна, а аз бях само едно малко момиченце, което искаше игри и обич. Там, където ме заведе, заровихме камъчето. То всъщност беше малко семенце, което стоплихме в ръцете си. Разровихме шумата и изкопахме малко трапче, в което го положихме. Не знам какво е то. Въображението ми вече създаваше картината, която ще намерим, когато се върнем тук напролет и то ще е поникнало. Ще се разлисти красиво и надменно ще ни погледне, без да се интерсува от спомена за нашите топли ръце, които са го държали и после положили в земята. Когато попитах какво е това цвете, Толи се засмя някак особено, погледна ме в очите, сякаш наскърбен от мен, но стремейки се да прикрие тази своя обида и ме попита:
- Знаеш ли колко семенца има в тази земя?
Не знаех. Свих рамене. Не разбирах и защо ме пита за такива неща. Още не бях разбрала въпроса, нито погледа му.
- Тук има толкова много семенца, колкото не можеш и да си представиш. Не от всяко ще поникне цвете. Тук спят и семенцата на тревата. Тя не е цвете, но и тя ще се събуди. Виждала ли си как се изправя тревата след стъпките ни? Тя не ни е обидена, макар да изпитва болка. Тя просто е силна. Цветята не винаги се изправят.
Да, всичко това беше вярно. Дадох си сметка колко много обичах цветята и колко пъти им го бях показвала. Нито веднъж обаче, не бях осъзнала какво е тревата. Представих си изведнъж как слънцето навлиза в ранобудния си период и цветчетата се разпукват по земята, оглеждат се гордо, но в нозете им няма трева, няма ги скромните непретенциозни зелени ресници. Би било ужасно! Все пак дълбоко в себе си бях обичала и тревата – тази незначителна зеленина, която нито веднъж не бях уважила с жест на обич и внимание. Толи, разперил пръстите си към земята, гледаше в мен по оня все още странен начин, който ме беше смутил преди малко. Стана ми неудобно и го помолих:
- Не ме гледай така, не бях мислила за това! – явно тонът ми е бил доста плачевен, защото това моментално го смили и той ме прегърна опрощаващо. По обратния път той внезапно спря:
„След стъпките ни тревата се изправя.
Дори когато няма слънце, дори когато няма дъжд,
тя преболява унижението си.
Земята скътва зрънцето на надеждата й
на топло в пазвите си.
То е угасвало дълго, много дълго,
но е живо!
За да позлати очите ни лете,
за да услади устата ни зиме,
за да осмисли труда на слънцето.
Зрънце...
От зрънце започва човек...”
- А после? Какво става после с човека?
Толи гледаше наникъде, в празното пространство на педя пред себе си. Гласът му, дошъл също така отникъде, беше намерил мястото си. Гонех скритото в този глас, в тези думи. Гонех смисъла. Не попитах кое защо беше казано. Сама не осъзнавах, че с Тол растях с часове, с минути. По-трудното беше едновремено с това да остана дете.
- Ами после с всеки става това, което той реши.
-Аха, значи си бил поет – усмихнах му се сърдечно. През тези минути той се беше преобразил. През мен премина някакво смущаващо усещане за повторение на същия този миг. В очите си беше мъдрец, беше и дете. Преди бях виждала такива очи. Някъде в миналото си. Къде? Надничах в тях и търсех в спомените си. В квартала имахме един луд. Никому лошо не беше направил, а всички се страхувахме от него. Дори аз. От малка мама все ми разправяше да не се спирам, когато ме заговори. И той гледаше така – уж в теб, а някъде отвъд, целият сияеше, а сякаш плачеше. Ходеше от човек на човек, опитваше да ни заприказава, често на нас, децата, подаваше разни неща – каритинки от дъвки, цветя или перца, а ние бягахме от другата страна на тротоара. Тол ми беше заприличал на лудия! Защо? Стана ми мъчно. Дълбоко някъде в мен беше живо гнездото на майчините съвети и несъзнателно подклажданите от тях страхове – ужас от лудостта. Защо Тол, който е толкова различен от този човек, ми напомни за него? Угаснах. В мен се смрачи. През целия път мълчах. Не смеех да го погледна. Сърцето ми се сви така болезнено, че цялото ми тяло се изпълни с изстисканата от него, потекла навсякъде по вените ми, тъга и тревожност. Беше невъзможно такъв натежал облак в мен да остане незабелязан от Толи. Той ме накара да му разкажа за лудия. Изслуша ме спокойно, без да се засегне, без да ме укори, без да намери нещо болезнено в тази забелязана от мен непонятна прилика. Хвана ме нежно за ръката и ме накара да обещая, че никога повече няма да се страхувам и няма да бягам от този човек.
-Не разбираш ли? Той е дете, дете завинаги. Когато едно дете заговорва хората и им дава разни неща, те му се радват, а то чувства, че е обичано. Той е едно необичано дете. Тъжно. Има нужда от обич и внимание.
Засрамих се колко жестока съм била, без да мога да разбера сродната детска душа в него, само защото носеше четирдесет и четвърти номер обувки и беше към метър и седемдесет. Толи беше такова дете. По-мъдър от възрастните, но завинаги дете. Той може би съзнаваше, че трябва да порасте. Съзнаваше го много добре, защото беше пораснал много преди мен, много преди връстниците си. Ако не беше той и аз щях да съм все още с куклите. Страшно е да ставаш голям! Не знаех, че същия ден ми предстоеше едно злощастно изпитание, което щеше да ме придвижи още една крачка напред във възрастта. Толи ме изпрати у дома и се прибра. Къщичката ме чакаше, притихнала тревожно. Не се съмнявах, че и тя ме обичаше, както и аз нея. Котето мъркаше тихичко в дрямката си до камината. Навън вече притъмняваше, а трошичките от външната страна на прозореца още стояха. Това не се беше случвало. Птичето днес не беше идвало. Повече не дойде. Чаках го дълго, напразно вперила очи в прозореца. Слухът ми се изостри и при най-малък шум сърцето ми скачаше в надежда. Тези очаквания постепенно угаснаха, преминаха в тревожно предчувствие, в безпомощност. Страхувах се да изляза навън да го потърся. Веднъж дори отворих вратата, направих няколко крачки, но се уплаших и с разтуптяно сърце веднага се вмъкнах вътре и залостих. Гората никога не ме беше плашила. Сега тя ми се видя чужда и враждебна. В голямата й сянка дебнеха неизвестни за мен страхове. Тя мърдаше, сякаш се протягаше към мен сторъка и заплашителна, с изкривени кльощави пръсти на старица. Очите ми се замъглиха от сълзите, които изплуваха в тях. Стоях пред прозорчето и напразно се взирах в тъмното петно на нощта. Тя потъна в мъгла, размазаха се сенките й, изгубвайки очертанията си. Прозорецът беше прозорец с черно, мътно стъкло. Само белите трошички по перваза святкаха в очите ми като звездни зрънца.
Събудих се от светлината на слънцето. Гората се беше преобразила, но все още ми вдъхваше страх. Не можех да разбера, че тази тежест в тялото ми е предчувствие. Сърцето ми вече знаеше това, което с мислите си не бях разбрала и се подготвяше за болката, която яснотата на деня щеше да ми причини. Понякога хората се страхуват да научат вече известни неща. Предпочитат да отлагат момента на осмисляне на вече предусетени нещастия, дори и да не намират в себе си никаква надежда. Това се случваше и с мен. Боях се да изляза навън. Денят беше много светъл. Той не можеше да скрие нищо от мен, както нощта. Тя, колкото и грозна да ми се бе видяла, поне ми бе спестила пълната безнадежност. Вратата проскърца. Зад нея се показа студеното слънце. Неколцина птички му се радваха. Те безспорно тъгуваха по топлината му, но знаеха, че скоро то съвсем ще изчезне. Радваха се на това, което все още имат. Пухчо не беше сред тях! Той беше замлъкнал. Какво ли се беше случило с него? Къде ли беше пиленцето ми? Обходих цялата гора. Не беше възможно да не ме е чул, а не се обади. Намерих го съвсем близо до къщичката, на няколко крачки встрани от прага. На излизане го бях подминала. Отпуснат по очи, с изпънати назад крачета и разперени крилца, сякаш беше паднал в полета си. Човчицата му сочеше моята врата и сигурно дълго беше чакал в тъмното да я отворя. Сърчицето му беше спряло, може би отдавна то се беше превърнало в камъче. Намразих се заради страха си. Посегнах да подредя перцата му, не толкава, защото бяха объркани, имах нужда да го погаля, колкото и болезнени да бяха тези закъснели докосвания. Взех го на ръце и го понесох към къщичката. Слънчев лъч се плъзна по стъклото и ме заслепи. В този момент се сетих какво бях сънувала през нощта. Аз стоя пред един тъмен тунел, в който зная, че е пиленцето ми. Чувствах се ужасно. Знаех, че то няма да излезе оттам никога повече. Бях го загубила. После изведнъж се видях вътре в тунела. Уж бях аз, а не бях същата. Не бях точно аз. Бях птичката. Болеше ме цялото тяло, крилете ми тежаха, крачката си усещах тънки и меки. Беше ми много трудно да вървя, а трябваше да стигна другия край на тунела. Придвижвах се трудно, бавно, но като че ли болките и умората намаляваха, колкото по-навътре отивах. Влачих се много дълго, докато пред очите ми не се появи светла бяла точица, колкото трошица. Тя започна да нараства все повече и повече. Това беше изходът. Светъл. Той ми даде сили и когато го наближих съвсем, вече не чувствах болка. Лека като перце, излетях в светлото.
Милото ми птиче отдавна не беше при мен! Аз бях останала от отсамната част на тунела, разплакана. Целия ден прекарах в стаята, без да помръдна, вперила подутите си от плач очи в студеното телце на птичето. Как ми липсваше Толи! Поне той да беше наминал. Защо ме изоставяше точно сега, когато се чувствах тъй виновна и омразна сама на себе си?
Привечер котето се сгуши в краката ми и жално замърка. Едва тогава се сепнах. Бях го държала целия ден като затворник. Сигурно беше и гладно. Потънала в скръбта си, въобще не помислих за него. Отворих му да излезе, а аз се заех да му приготвя нещо да хапне. После изнесох птичето на мястото, където го бях намерила. Изкопах му малко гробче. Отгоре наредих ситни бели камъчета под формата на елипса. На другия ден можех да потърся някакви семенца, които да поникнат напролет. Почувствах се поуспокоена, докато правех гробчето. Но с вечерта се върнаха и предишните ми мисли и настроения. Страхът и вината нарастнаха в мен. На сутринта видях, че някой бе разровил гробчето на птичето. Помислих си отново за Толи, дори с упрек, че не е до мен в най-трудните ми моменти. Отказвах да правя каквото и да е. Не исках да вляза в къщичката, макар че нощта наближаваше. Какво от това, че гората беше започнала да потъмнява. Да, изпитвах паника, но смятах, че трябва да преодолея този страх, защото той ме беше спрял в момент, когато Пухчо е имал нужда от мене. Може би докато се бях взирала през прозореца, той ме е очаквал и е бил съвсем наблизо. Бях му изменила! Бях го предала. Моят глупав страх го беше убил! Чувствах се като убийца. Обърнах се към гората. Смятах да докажа на нея, на себе си и на целия свят, че не може да ме уплаши. Побиха ме тръпки. Усетих слабия вятър, сякаш да лази с ледени пръсти по гърба ми, да ме докосва, скрит в тъмното и злорадо да ми се надсмива. „какъв смисъл, та ти вече си закъсняла?”
- И утре ще се съмне и слънцето ще стопи твоя страх! – стреснах се от думите на Толи, изречени във врата ми. Почувствах се поуспокоена от присъствието му, но и още по-слаба, по-виновна. Когато обърнах очите си към него, те трябва да са светели в тъмното. Сълзите ми потекоха изведнъж, сдържани през целия ден, те напираха с всичките ми въпроси, които не изказах, но които очите ми не скриха: „Защо, Толи, защо ме забрави точно в такъв ден? Защо толкова дълго ме остави сама? Защо съм такава страхливка?”
На глас казах само:
- Не мога да продължа...
Не можех да продължа. Нямах сили. В този момент рухнаха изведнъж и последните ми силици. Бях загубила малко от това, което имах, бях загубила само птичето, но то зейна като бездна пред мен, в която щях да се завлека сама, отказвайки се от всичко. От всичко! От мама и татко, от котето, къщурката и слънцето, от гората, тревичката, която щеше да поникне, от целия мой свят отсам малкото ми прозорче. Момчето до мен ме хвана за ръка и ме поведе в гората.
- Не е ли красива?
Да, така беше. И в тъмното беше красива. Тъмнината успокояваше. Гората ми се беше видяла страшна, защото в сърцето си бях намразила всичко, целия свят. Дори и Толи. А всъщност той не беше идвал само от един ден, цял ден, който ми се видя дълъг и безкраен. Вятърът размахваше тъмните пелени на нощта, с които като с пелерини бяха обгърнати дърветата. При своите движения те разкриваха на места контури на стебла и клони, които мислено можехме да продължим като на игра. Загадъчна, но не страшна нощ. Дори шумовете не ме стряскаха, защото Толи беше до мен и ми говореше.
- Животът не е само весел, Лени. Той идва често страшен като нощта. Утре ще се съмне. Знам, не и в сърцето ти, но има още много неща, които те чакат и ти трябват сили за тях, а силите, помни, идват с усмивките! Погледни котето - то има нужда от теб. И къщичката не иска да остава сама. А аз, мислиш ли, че аз мога без теб?
През главата ми мина една много грозна картина. Аз бях птичката, а Толи беше на моето място. Не бях се замисляла за това. Не бях поглеждала от този друг ъгъл нещата. Бях свикнала да гледам само от своето място. Беше грозно да си въобразявам,че светът се върти само около мен! Мислех си, че Толи е много силен и може да се справи с всичко. А дали беше така? Какво беше преживял и дали не беше изплакал повече сълзи от мен? Невъзможно е човек да е роден просто ей-така силен. Той трябва да премине през най-мъчното, за да стане такъв. И освен това изборът какъв да бъде си е единствено негов. Осмисляйки нещата, те ми се видяха не толкова сложни. Но едно е разумът, съвсем друго – чувствата. Те трудно позволяват да бъдат опитомени, някои от тях въобще не се поддават. Дори тогава, когато, осъзнаваш, че е безполезно да изпитваш тревога, е възможно сърцето ти да се взриви от нея. В мен все още бяха живи въглени мъртвото птиче и разровоеното гробче. Въобразявах си, че ако не бях намерила гробчето разровено, щях вече да съм започнала да лекувам раната си. И въобще на кого беше необходимо да постъпва така! Детето в мен отказваше да преме безмислените жестокости. Много по-късно осмислих случая с разваления гроб. Това стана едва през следващото лято в един уж случаен разговор с Тол, който той, не се съмнявам, започна умишлено. Разказвах му една стара история, която, без да мога да си обясня защо, все още ме притесняваше и която се оказа свързана с разпръснатите камъчета по стъпканото гробче на Пухчо и с още много, наглед съвсем отделни случки, които може би ми предстояха. Била съм пет-шест годишна, когато се случи цялата тази дреболия с пясъчния дворец. Въпреки изминалото оттогава време и незначителността си, тя упорито отказваше да премине в зоната на забравеното и дори от време на време си ме наболямаше. Бяхме на море с мама и тако. Случихме се заедно с едни познати, които живеят близо до нас. На плажа те все се лепваха за нас. В началото още не ми бяха станали неприятни. Държаха се мило с мен, каквото е задължителното отношение към чужди деца, та чак останах с впечатлението, че ме обичат повече от собствените си синове. На края на смяната организираха конкурс за деца „Най-добър пясъчен дворец”. По двойки. Аз си нямах никого, а по-старшият от синовете им се считаше за достатъчно голям, за да избягва компанията на нас „лапетата”. Ето как двамата с Антон – по-малкият - станахме комбина. Денят дойде след дълги репетиции и обсъждане на архитектурния план на нашето забележително творение. Цял час издигахме лабиринти от пясъчни кули и дворци, ограждахме ги с ровове и стени, декорирахме ги със събираните цяла седмица преди това мидички, щипки от раци и камъчета и... когато бяхме вече готови, излегнати в топлия пясък, с ужас видяхме гибелта на непристъпната ни крепост. Рухна дългоочакваното ни творение под крака на антоновия баща. Антон започна да се търкаля в пясъка и да пищи, в последствие беше наказан, задето се „инати за подбни глупости”. Едно няма нищо, но в него бяхме вложили толкова много от себе си и не стига, че бе разрушено, а бе оценено и като глупост! Мислех, че Толи ще ми се надсмее над тази глупава история. Не бях я споделяла с никого, защото се срамувах, че наистина е глупост, а аз я изживявам прекалено. На много хора би се сторило пресилено. Толи ме разбра по-добре дори от самата мен и се опита да ме поведе със своите въпроси към разбулването на цялата ситуация. Попита ме защо съм се разстроила и след като свих рамене, повтори същия въпрос като ме накара внимателно да помисля.
- Ами сигурно защото никой не можа да ни разбере... бащата на Антон не ни се извини, не показа ни най-малко, че съжалява. А майка му, вместо да ни успокои, ни наказа, а брат му вирна нос и се изсмя: „лапешки истории!”
- Добре, Лени, а какво е трябвало да разберат? Искам да кажа: как сте се чувствали, какво е било вътре във вас, в теб?
Тол ме гледаше спокойно, в никакъв случай студено. Той ме успокояваше, но държеше будно съзнанието ми. Помагаше ми да видя истината такава, каквато е и защо е такава. Опитах се да опиша с думи състоянието си тогава. Оказа се доста трудно. Обезличаваше се с думи като: „Чувствах се оскърбена... беше ми мъчно... беше ме яд...” така случилото се изглеждаше наистина нищожно, а не беше такова. То беше като взрив за мен. И понеже го бях подтиснала, продължаваше да работи скрито вътре в мен, дори тогава, когато напълно го бях загърбвала и мислех, че е мъртво.
- Не знам, Толи, как да ти обясня. То е все едно дълго, много дълго, с много грижи, търпение и надежди бях засаждала градинка и когато най-после тя разцъфтя пред очите ми, бащата на Антон я стъпка. Все едно стъпка вътре в мене, защото аз бях дала всичко от себе си и имах нужда някой да ми каже: „Разбирам как се чувстваш, не беше нарочно, нека опитаме пак заедно!” За тях не са глупости любовните им романчета, скучните новини по телевизора и събиранията вечер на карти с бира и... – бях се разплакала толкова силно, че се наложи Толи да прекъсне. Бях благодарна, че го направи толкова внимателно. Той ми каза простичко, че ме разбира колко безпомощна съм се чувствала, помоли ме да се успокоя, като отклони вниманието ми с едно младо птиче семейство и, чак когато се поуспокойх, ме върна към темата.
- Защо не опиташ да погледнеш от страната на Антоновия баща?
Не бях съгласна, възпротивих се. С какво право той ни обиждаше по този начин!
- Ей, ей, я по-спокойно! Не искам да кажа да го оправдаеш, а да погледнеш през неговите очи в него самия. Все едно ти не си ти, ти не си Лени, малко чувствително момиченце, което обича да строи пясъчни дворци, а си бащата – при тази дума той важно натърти – на Антон. Отдавна си пораснал, забравил си кога си бил дете, обичаш всички тези неща, които ти изброи: бира, новини и – какво беше още?
- Карти!
- Да, карти. Погледни и ми кажи какво виждаш?
- Ако ме интересуват такива неща, може би и на мен ще ми се сторят дреболии пясъчните дворци...
- Виждаш ли?
- Но това е глупаво, Толи! Това е скучно и празно, дори е грозно! – Толи се усмихна, сякаш най-после бях стигнала там, накъдето ме беше повел.
- Та, значи, в него виждаш една голяма, скучна и грозна празнина, така ли е? – кимнах. – Мислиш ли, че толкова празен човек би могъл да те разбере?
- Не!
- А можеш ли да го промениш? Можеш ли да го накараш да погледне от твоята страна?
- Не, той ще сметне за глупаво да говори с мен, да му обяснявам.
- Виждаш ли, Лени, безмислено е да му се гневиш. Той е много различен и е сляп за това, което става в теб. Ти можеш обаче да погледнеш в него. Това те прави по-добра от него. Можеш да разбереш защо постъпва така и също, че никога няма да се замисли. За него животът не е толкова дълбок. Много по-прост е. Защо ти да се ядосваш заради неговите грешки? Преодолей болката, излей я някъде, но не трупай гняв!
Беше прав. Тази история изведнъж отшумя от спомените ми. Тя престана да бъде едно от ранимите ми места. Ако аз можех да виждам много повече цветове от някой далтонист например, струваше ли си да се ядосвам, че той не може да ги види? Просто щях да приема, че в червеното вижда черно, колкото и болезнено да е за мен. Благодарих наум, че имах Толи, благодарих дори на мама и татко, че бяха измислили оня изкуствен прозорец, та да ме накарат да намеря своя истински, благодарих и на бащата на Антон, че беше стъпкал нашия замък, защото иначе може би някъде в бъдеще щеше да остане този миг с преболяването и преосмислянето. Сега аз се чувствах по-силна. Имах много, достатъчно много, трябваше да внимавам да не пилея сили за подобни дребни отрицателни емоции, за да имам достатъчно да вложа там, където си заслужаваше. Засмях се сама на себе си, когато се улових да си казвам „дребни емоции”. Още помнех колко много ми струваха и бях сигурна, че няма да ги забравя. Дано следващия път, когато ми се случи нещо подобно, да съм в състояние да погледна по-трезво. Сетих се и за лудия. Не ми се виждаше вече страшен, а заръките на мама ми се струваха смешни. Той беше безопасен. Дори безпомощен. Най-малко той бе в състояние да направи някому лошо. Стана ми мъчно за неговата самота. Аз може би го обичах. Може би и преди го бях обичала, така, както обичах всички деца в училище и в махалата. Мама често ме беше наказвала, че вземам от него картинки. После започнах да пораствам и, както казват възрастните, да ставам по-послушна. Каква ирония! Аз, детето, бях започнала да забравям какво дете съм била, а той - големият – никога нямаше да забрави детето, което като малък е бил и което щеше да бъде чак до смъртта си!
/ПРИКАЗКАТА ПРОДЪЛЖАВА/