За възможното и невъзможното в човешкия живот

Възможно ли е човек да е абсолютно сам, съвсем сам на целия този огромен свят? И ако е така, защо по дяволите, този човек трябва да съм аз??? Нима съм толкова ужасна??? Не, не искам да мисля така… и без това ме боли достатъчно силно! И отново тоя шибана мисъл сковава съзнанието ми! САМА! ВИНАГИ САМА…и неразбрана! Но сигурно вената е в мен? В мен ли е? а ако не е в мен, тогава в кой е? има ли изобщо виновни или всички сме случайни жертви? А Господ има ли го? И ако го има тогава защо не ми помага, когато така силно се моля за това, обляна в сълзи, събрала последните капки от без мислената си надежда? Да без мислена! Защото най-голямата ми грешка се крие в това,че си позволих да мечтая! А сега когато мечтите ми са така силни и големи, те разкъсват душата ми и искат да излязат навън…да избягат от мен и невъзможността да ги осъществя!!! Колко съм жалка! Мразя себе си повече от всичко, но още повече съжалявам горката си душа, заключена в моето уродливо тяло! Но може би все още има надежда за мен?! Дано, защото така или иначе това е единствена мисъл,която ме държи жива! Не, не бих се самоубила…прекалено много искам да живея, да се лиша дори и от най мизерния шанс за щастие не, не бих могла! Защото,нали някои си мъдър човек бил казал: Няма невъзможни неща!!! Дано е бил прав…Но според мен тоя окаяник е изживял живото си вярвайки в чудеса и е умрял осъзнавайки невъзможността им! Когато погледнете огледалото какво виждате? Себе си? Та нали уж човек не е това което изглежда, той е душа,мечти,чувства,разочерования,болка и напразни надежди?! И нима виждате всичко това в огледалото? И все пак, харесва ли ви това, което виждате…или ви отвръщава? Въобще поглеждали ли сте се в огледалото освен ,за да се гримирате?