Така се случи. Не само, че не го исках, но и се заричах, че НИКОГА няма да  стане. Не заради моето удобство или нежелание да се грижа или да се съобразявам, а заради свободата. Намирам я за много красива и жизнено необходима и затова не смятам, че е редно да се затваря между четири стени същество, имащо право по природа и рождение на свободен живот.

Но... то щеше да умре. Помислих си „законите на природата са сурови” и с болка реших да не се намесвам. Обаче други се намесиха и промениха естествения ход на събитията. После започнаха да се вайкат: ”Ама ние имаме куче, то се плаши и страда, не смее да се храни и да пие вода...”

Е, това вече беше гадно. Едно е да се родиш свободен и да платиш с живота си за това, друго е да те „спасят”, но всъщност да си лишен, не само от свобода, но и от всички останали жизнено важни условия за... живот?

... Така се случи – сдобих се с коте. Не се радвах много, направо бях сърдита, че ми се случва. Начумерена отидох в елитен Зоомагазин да пазарувам оборудване за затвор. Избрах тоалетна (естествена и природосъобразна – ХА!) Храна - също. Там имаше голям избор: агнешко, телешко, говеждо, овнешко... усмихнах се иронично.

-         Никога не съм виждала котка да си улови овен и да го изяде.

Консултантката ме погледна много сериозно, изпод недоволните от ежедневието си вежди, но аз още по-ухилено продължих:

-         В смисъл - всичко тук е толкова природосъобразно, че си помислих, че ще има храна „мишешко”.

Тя премина един левъл нагоре в раздразнението си и заговори с глас, колебаещ се между задължителната любезност и първичното желание да ме разфасова и консервира с етикет „кучешко”.

-         Предлагаме живи и замразени мишки. По принцип ги взимат, за храна на змии, но и за котки сме давали.

Размаза ме, честно! Така не ме бяха затапвали никога! Мълчах и бавно преглъщах буцата сол, образувала се в гърлото ми, а тя живна, ободри се от победата и продължи:

-         ... Но гледах едно предаване, че те всъщност ядат скакалци, а не мишки.

-         Сигурно и това можете да ми предложите, но да ви кажа, моите котки, които живеят на свобода, само си играят със скакалци понякога, а мишки си хапват.

-         Но това е много опасно!  - Направо замръзва от ужас.

-         Кое?!?!?! – не без емоция питам аз – играта, или яденето?

-         Да живеят свободно, разбира се – погнусена от тъпотията ми, пояснява.

-         Аз пък много им завиждам – смея се.

-         Има някои преимущества, но наистина е много опасно. Препоръчвам ви да вземете мерки.

Не мога повече, силно ме напушва смях, но тя е толкова невъзмутимо сериозна и възмутимо възмутена от мен, че се сдържам. Питам с тревога, вътрешно решена да закъснея за работа, само и само да абсорбирам (като природосъобразна СИЛИКОНОВА!!! котешка тоалетна) още знания от загрижената и всеотдайна откъм компетенти съвети  събеседничка.

-         Какво имате предвид? – оставям покупките на земята и заемам поза на непресторено заинтригуван слушател.

-         Списъкът е много дълъг – започва тя със задоволството на човек, който ясно съзнава, че му предстоят минути на блясък и триумф – първо, не знам какво е мястото, на което живеят, но може да ги сгазят.

-         Такова е, че не може – отдъхвам си, след като преценявам риска.

-         Може да ги отровят съседи...

-         Ох, слава Богу  - и това не може!

-         Може да ги разкъса куче – незадоволено повишава глас.

-         Хм, те съжителстват с каракачанка, която ги обича, но не обича други кучета или диви животни да се мотаят наоколо, така че мисля, че и това – по-скоро – не!

-         Ваксини, обезпаразитяване, храна, подслон – изброява, вече открито нападателно.

-         Е, и таз добра! За това се грижа редовно! Даже и много, много обич им осигурявам, защото пропуснахте да споменете, а според мен е важно...

-         Браво, браво – казва с леко ехиднееща усмивка, готвейки последния удар. Най-силния коз, който си е запазила за FINALE  GRANDE  и ето го и него – обаче, безразборният секс с произволни партньори може да им докара котешки спин!

Еееее, признах я! Нокаутира ме!

-         Уау, ама те... – щях да кажа „са кастрирани”, което си е истина, но се изкуших, да си доставя малко удоволствие – ами, тогава, ако може ми добавете към покупките и стотина котешки презерватива, природосъобразни, разбира се...

Идиотщината ми помрачи за миг блясъка на иначе така силно блестящата ù изява, но бързо се съвзе и с каменно лице (на което сигурно, мускулите отговорни за осъществяването на усмивка, отдавна са атрофирали) продължи:

-         Това е много сериозно, как не ви е срам да се шегувате, явно не сте запозната, но от това заболяване страдат все повече котки, всяка година...

-          Добре, добре... съжалявам, в никакъв случай не искам да се подигравам с нечие страдание...

Като се прибрах, Максуел ме посрещна с нервно мяукане, не знам дали, за да се похвали с всички бели и глупости, които беше натворил в апартамента, или от радост, че ме вижда...

Вече много го обичам. И разбира се, пука ми, дали е щастлив. Той е изключително самотен. По цял ден е сам. Ще прекара целия си живот между четири стени. Няма да се покатери на истинско дърво, няма да има случайна партньорка, няма да играе със скакалци и да лови мишки. Аз ще се грижа за него и ще го обичам...

Преди си мислех, че заради многото работа и ангажименти не разполагам с времето си, че съм загубила свободата си, но след случката в зоомагазина осъзнах, че има много по-страшни затвори – този на собственото ти  мислене и ограничение например.

Много тежка, доживотна присъда...