Забежка

.                           Забежка

         Беше августовска жега и по изгорялата трева стърчаха само голи стръкчета на горски цветя. По това време на годината дворът на ранчото ми  обикновено прелива от жълти, зелени, червени цветни лехи и кипариси, хвърлящи вълшебната си сянка на двора.

        Но в оня момент тревата беше изгоряла от слънцето и особено вечер, в очертанията на луната, приличаше на жълто петно.

       Не ми се спеше, пък и вечерите тук са прохладни и опияняващо ароматни, а стоенето вътре никак не ми  харесваше.

        Излязох на двора и седнах  на люлката. Залюлях се  като малко дете.

В главата ми напираха спомени от детството. На бащиния двор също имаше такава люлка, на която като малка се люлеех при пълнолуние. Все още чувам гласа на мама. Тя винаги се изумяваше защо при пълнолуние обичах тази люлка и какво намирах  в люлеенето, когато луната наднича зад хълма. И до днес не мога да го обясня, но продължавам да обожавам лунните нощи и люлките...

Внезапно на завоя спря кола и два силуета се показаха на пътя. Не ги различавах добре, но усещах, че са влюбени.

Притиснати силно един в друг, силуетите се сливаха  и виждах  една издължена сянка, която се движеше към мен. Спрях люлеенето и се умълчах. След малко дочувам нежен шепот, сякаш поточето се бе преместило по-близо.

-         Марине! - рече сподавен женски глас.

-         Щастлив ли си в тази минута, виж луната с нас се смее и ни завижда на любовта.

-         Щастлив съм – да! Така силно ми е кипнала кръвта, че нямам сили да изчакам оня момент... И двамата знаем за какво се отбихме тук, далече от погледите на града, а и в службата, нали ги знаеш... ох, откога го чакам този миг. Виж, хайде да отидем там зад кипариса.

       Те не подозираха за моето присъствие, а и аз не знаех как да се прибера, без да ме забележат, пък и щях да разваля магията, която ги беше обзела.

Щом са решили, тук ще бъде оня незабравим миг за тях, затулих се зад дънера на черешата и останах безмълвна до края... В следващия момент и двамата, задъхани от сладост и нетърпение, се затичаха към кипариса. Минаха през жълтото петно от изгорялата трева и аз ги виждах, като пеперуди с разтворени от щастие ръце. Говореха непрестанно, задъхани от нежност и от страст. Не бях чувала отдавна толкова мили думи и толкова въздишки. Не виждах възрастта им, нито лицата, но си представях пламналите им очи и си мислех, че това го може само младостта и силата на телата. Върнаха ме в спомените от младостта. Така си мислих до... момента, когато  Марин, както го нарече Тя, извика силно от някаква страшна болка.

-   Олелеееее, завайка се той! Откакто не съм спал със жена си, нямаше я тази силна болка в кръста  и бях благодарен на съдбата, но сега, какво да правя, ми кажи.

Моля те, карай ти колата, не мога и крака да свия, ами как ще ида в службата, пък и тази смучка всичко ще издаде... продължаваше да нарежда подобни думи Марин...

       Последва извинение от Нея, за причиненото неудобство и за разочарованието, което помрачи стихията на любовта. Само луната и аз бяхме свидетели на тази случка.

Прекосиха отново жълтото петно, сега като ранени птици. Силуетите, вече два, се клатушкаха към колата, а аз, излязла от прикритието си, седнах отново на люлката.

        После... шум от яростно свистене на гуми проглуши тишината и луната пое по пътя си...

Това беше забежка на двойка, която повече не видях...