Ако стените имаха памет, тази църква трябваше да е кръстена на нас. Щеше да бъде нещо като: „Света Грешка Повторичица” или „Свети Влюбени Непостоянни”.
Тази църква ни е виждала в ситуации, в които никоя църква не трябва да вижда двама души. Като когато прекъснахме сватбата на братовчедка ти, защото ти ме вдигна на ръце и обувката ми падна върху дървения под. И цялата църква проехтя. Даже попът спря да чете. Само булката гледаше ядосано към нас. Или когато на един Великден обикаляхме заедно и си брояхме през смях на кой колко пъти ще угасне свещта. Бабите покрай нас се кръстеха, а ние приемахме всяко пророчество на шега. Прави са били старите, не е бил на хубаво този наш смях тогава.
Тази църква е била такава част от живота ни, че днес съм тук, за да съм сигурна, че в стените й ще има нещо от нас. Не знам как да продължа... Държа дървена кутия и се оглеждам за подходящо място, където да я скрия. В кутията съм сложила няколко снимки (които ни бяха направили, без да разберем), един ключод ...