Стоях на ВИП-сепарето, бавно отпивах мартинито си. Съсредоточеният ми обикновено поглед, днес блуждаеше.

Вдясно от мен, на голямата сцена по средата, усилено течеше поредният конкурс за млада сексапилна красавица. Бяха толкова близо до мен, а всъщност на километри. Толкова бях уморена от тези програми. Толкова отегчена. Но и толкова задължена да присъствам на всяко подобно събитие.

Съпругът ми организираше тези неща. Или по-скоро той ги  измисляше, казваше какво иска, а екипът му вършеше останалото. Нека ви разкажа за него. За мъжа ми - не за екипа.

Той е от типа мъже, които винаги правят каквото си поискат. Властта е стихията им. И е по-добре да не им се пречка никой на пътя. Жената до тях би трябвало да изслушва, да разбира, да кима послушно и да е спокойна. И най-важното - да мълчи. Каквото и да се случи - тя трябва да мълчи. И да приема всичко, което ù се случи, просто като обикновена част от живота.

Той е властен мъж. Обича да заповядва, обича да контролира. Харесва му да е над нещата, да тропне с крак, да изскърца със зъби, да изръмжи. Да властва зарежда батериите му и го държи жив.

Този мъж е на принципа за моето и общото. До болка ревнив, до кръв пазител на честта си. Не дава притежанията си на другиго, но не се лишава от чуждите блага. Леко своенравен, винаги спокоен и усмихнат - винаги дава вид, че нещата се случват от само себе си. Но истината е, че държи веригите здраво и не отпуска нито сантиметър.

Сигурно сега в главите ви се носи смях. Вирвате нослета и самоуверено казвате, че никога не бихте позволили на един мъж да се държи така с вас. Сигурни сте, че няма да бъдете такава жена никога - търпяща унижение, заповеди, графици, забрани и какво ли още не. И сте до болка убедени, - и най-лошото е, че си вярвате - че попаднете ли на такъв мъж, вие ще сте тази, която ще го унижава, която ще командва и ще държи контрола. Но грешите! Ужасно много грешите! За съжаление колкото и пъти да ви го кажа, вие никога няма да ми повярвате, а ще продължавате да вирите нослетата си все по-високо и по-високо. Но единственото, мили мои, което можете поне да опитате да направите с тези чипи издатинки, е да пробвате да разместите облаците по небето. Така ще помогнете на слънцето да изгрее. Но сигурно и това няма да успеете да сторите... 

Ще вдигате високо глава, ще изпъвате и показвате всичко поправено по вас, но нищо няма да постигнете. Само съжалявам, че няма и да ми повярвате...

Но да се върнем отново на сепарето. Хората ме поглеждат, усмихват ми се, но аз знам, че като обърна главата си, ще започнат да шушукат и да ме одумват. Някои от тях ще ме съжаляват, други ще ме ожалят, трети ще ме порицаят, но малцина ( а може би дори никой ) няма да ме похвали. Гледам ги. Усмихват се, помахват с ръка и продължават. И при всяко следващо преминаване поздравът се променя, докато накрая не започнат едва доловимо да кимат с глава.

А аз продължавам бавно да повдигам чашата и безизразно да гледам цирка пред себе си. Представление, което виждам за хиляден път и сигурно преди да затворя очите си за последно, това ще е последното зърнато от мен нещо. 

Напоследък гледах едни и същи конкурси с едни и същи момичета. Чисто нови, невинни, усмихнати и готови. Готови да позират. Готови да дадат бузи и устни за целувки, само и само да достигнат заветното първо място. Или поне някаква оценка. Готови да позволят на млади и стари, красиви и грозни, но богати господа да им осигурят лукс и безкраен купон. Да им дадат материалното, но да им вземат духовното. Момичета, готови да подложат лицата, телата и индивидуалността си, за да са нещо друго. Няма значение какво точно - просто да не са това, което са.

Отпивам, преглъщам и бавно оставям чашата си. Но погледът ми не спира да следи едно определено момиче. Нея. Блондинката с блестяща усмивка, младо и слабо тяло, гладка кожа... Виждах я доста често напоследък. И то все на едно и също място - първото. Бях сигурна, че и днес няма да направи изключение. Гледах леко празната ù пазва и си мислех, че скоро ще видя номера на банковата сметка на мъжа ми вътре. Взирах се безизразно в широката ù блестяща усмивка - тя беше уверена в себе си. И двете знаехме как щеше да завърши всичко.

И не се излъгахме. Блестящата тиара отново се вплете в косата ù. Усмивката ù, в която виждах като че ли сълзите си, светна още повече.

Доволна, позираща, тя го гледаше в очите. Гледаше го с обожание. Гледаше го как ù се усмихва и сигурно в главата ù вече съществуваше плана за щастливия им живот.

Но аз знаех какво следва. Тя го правеше всеки път. Щеше да го направи и сега. Но обикновено аз мълчах. Днес не мислех да го правя. 

Паричната награда връчвах аз. Тя ме погледна. Погледна ме с насмешка. С високомерие. Аз се усмихнах, подадох ù плика и ù посочих мястото, отредено за нея. Тя вирна чипото си носле и с горда стъпка застъпва натам.

Видях напрежението в тялото ù. Видях как мускулите ù се свиха, за миг се стъписа, но бързо се опомни и продължи ролята си. 

Нещото, което я стъписа, беше пликът, поставен на седалката ù. Видях как го стисна и седна.

Мъжът ми започна речта си. Сега беше моментът да го отвори. И тя го използва. Трескаво извади листа от плика. Разтвори го и докато другите слушаха в захлас глупостите на мъжа ми, тя съсредоточено зачете. А ето това бях написала аз там. За нея!:

                      "Мило момиче, 

Знам, че знаеш коя съм, знам, че не ме харесваш, но трябва да ме търпиш. Нека ти кажа, че аз не те мразя. Ни най-малко дори. Напротив - радвам ти се. Възхищавам ти се, ти си млада, красива, но силна. Виждам го, но ме чуй. 

И други е имало преди теб. След теб също ще има, ти няма да си последната, дори и средна няма да си. Бавно ще бъдеш изместена към задните редици.

Не го казвам, защото ме е яд или ревнувам. Казвам го заради теб, защото не искам да губиш силата си. Жизнеността си. 

Не можеш да промениш положението. Нито ти, нито която и да е. 

Аз сама съм избрала живота си. Приела съм да приютявам прелитащите пеперуди като теб. Съгласила съм се да присъствате в живота ми. Научила съм се да мълча, да преглъщам сълзите, но да се усмихвам. Да не спя по цели нощи, да го чакам, да ме лъже, да бъде с други, но не и с мен. Приела съм го, но моето е дълг. Моето вече е задължение. И е доживот. 

Неговото също. Където и да ходи, с която и да си ляга, на която и да дава парите си, той винаги ще се връща при мен. И го знае. И ако се наложи да избира - ще избере мен! Не защото го иска, не защото ме обича, а защото е длъжен.

Аз винаги ще съм жената до него, а той мъжът до мен. Сега, когато станеш, можеш да промениш съдбата си по два съвсем различни начина. Можеш да станеш, да се усмихнеш, да го прегърнеш и да се предадеш, като се примиряваш да си като мен - някой ден с някой мъж. Също така можеш да станеш, да се усмихнеш, да го прегърнеш, но да избереш да си себе си. Или поне да опиташ. А не да се предаваш без битка. Ти решаваш! 

Успех! "

Гледах я, докато четеше редовете ми. Знаех какво съм написала, знаех и какво бушува в нея. И стоях и чаках реакцията ù. След малко тя прегъна листа както го беше намерила и вдигна главата си. Но я вдигна отново гордо. Само че този път това ми хареса. Продължавах да следя движенията ù. Ръцете ù не трепереха, тялото ù беше спокойно. Погледна ме, усмихна се дежурно и гордо погледна пред себе си. А на мен продължаваше да ми харесва. Точно в този момент съпругът ми я повика при себе си. Тя изпъна тялото си, вдиша дълбоко и се изправи с пленяваща усмивка. Отправи се към него и стигайки, спря. Той я погледна смутено. Тя му се усмихна, той ù отвърна бегло, а аз затаено следях. Не знаех как ще постъпи. Наистина не знаех! Тя се наведе, целуна го по бузите, прегърна го и се отдръпна. Направи една крачка назад и със същата пленяваща усмивка се обърна надясно и тръгна. Към другите момичета. Застана до едното момиче и му подаде ръка. То я гледаше смутено.Тя протегна пак ръката си. Погледна момичето и не спираше да се усмихва. След малко получи отсрещната ръка в отговор.

След това тя взе короната от главата си и под стреснатите погледи на всички я сложи на главата на другата. Наведе се леко напред, в знак на почест и се отправи към изходя. Преди да излезе, се обърна, помаха, поклони се и излезе. 

Всички я гледаха стреснато, само аз се усмихнах. Тя ми помаха за сбогом, благодари ми за урока и избра да е себе си! 

Тя изигра играта по възможно най-добрия начин. А аз знаех, че тази, която остана с короната в залата, бе следващата, която щеше да получи поща. 

От мен! 

Законната и единствената!