Винаги съм ненавиждала зимата, читателю. Действа ми някак депресиращо... дали заради мрачните сиви дни или заради студа, сковал земята наоколо, но всяка година щом усещах настъпващата зима, душата ми помръкваше. Още от малко момиченце все се шегувах (ала всъщност тайнично копнеех), че искам да живея някъде край големия океан. На място, където слънцето не се измаря силно да грее и да топли с нежните си лъчи земята. Там, където въздуха е напоен с аромата на море, а птиците се реят из небето, пеейки щастливи песни. За мен това бе дефиницията на щастие. На свобода. На живот.
Ала уви, животът не ми бе предрекъл такава приказка...
Краят на декември настъпваше с пълна сила, студа също. В последната неделна утрин от настоящата година се пробудих много рано - навън все още бе тъмно. По прозореца се бяха извили красиви фигури от скреж, а върху покривите имаше бяла тъничка покривка от сняг.
- О, чудесно! - измърморих под нос и преметнах дебелото одеяло върху главата си. Издишах въздуха от дробовете си докрай, усещайки го как се плъзва под завивката, достигайки чак до върха на пръстите на краката ми.
- Защо ли да не полежа още малко така? - помислих си, ала съзнанието ми вече бе будно. Хаос от мисли бе настъпил, както обикновено в главата ми и с цялата си същност знаех, че вече няма място за сън.
Преметнах бързо завивките и изпълзях от леглото. Спуснах краката си, опипвайки студения под с пръсти. Чувството бе приятно. Станах тромаво и се завлачих към кухнята. Придърпах големия буркан пълен с кафе и още щом развих капачката усетих този прекрасен аромат. На енергия. На живот...
Отпих от горещата напитка, вперила поглед в календара срещу мен. Годината си заминаваше, с нея си отиваше още една година от моя живот и се добавяше още една година, откакто загубих баща си.
- Божичко, как лети времето... - прошепнах си, прикривайки устата си с чашата кафе.
Тази загуба бе още един пирон в ковчега, пълен с омразата ми към този сезон. Зимата я свързвах със загуби. С необратими събития, от негативни, по-негативни.
Тишината край мен и хаоса в главата ми скоро бяха нарушени от дрънкането на връзката ключове на Калоян. Входната врата се отвори и той влезе тихо в антрето. Изглежда си мислеше, че все още спя и не желаеше да създава излишен шум. Обичах го за това. И не само разбира се. Обичах го поради хиляди куп неща...
- Ехо? Съни? - подвикна той от хола, усещах изненадата в гласа му.
- Тук съм! Будна съм... - отвърнах аз, изскачайки от кухнята. - Искаш ли кафе? - подпитах го, целувайки го нежно по устните.
- Да, а ти защо си будна толкова рано?
- Нещо не можах да спя добре тази нощ... Вероятно, защото теб те нямаше... - свъсих вежди.
- Тази вечер съм тук!
- Знам.
- И на мен не ми допадат тия нощни смени, скъпа, но няма как. Нуждаем се от тези пари... - каза Калоян, почесвайки се по върха на главата си. Русата му пухкава коса се беше заваляла и бе изгубила блясъка си. Приближих се още повече до него, оставих настрана чашата си и взех лицето му в дланите си. Вперих поглед в очите му - тези красиви сини очи сега изглеждаха мътни, леко притворени и тъмни кръгове се спускаха от тях надолу по лицето му.
- Божичко, имаш нужда от цяло денонощие сън! - смъмрих го, гледайки го с изпитателен поглед.
- Ох, знам... - въздъхна той уморено.
- Хайде, лягай. Няма кафе за теб, а възглавница и пухкаво одеяло!
- Хаха добре, шефе! - разсмя се искрено Калоян, козирувайки пред мен.
Запътих се отново към кухнята, за да измия кафената си чаша. След няколко минути се върнах при Калоян, а той стоеше пред елхата с една хлапашка усмивка на лице.
- Какво има? - подсмихнах се аз.
- Нищо... нищо... - отвърна той, почесвайки се по врата. Зная, че не го сърбеше наистина. Това беше един от онези издайнически знаци, когато криеше нещо и нямаше търпение да ми го сподели.
- Какво си направил? - попитах и почнах да оглеждам мястото край него.
- Сега, знам, че за Коледа нямаше подарък... - започна да се обяснява той нервно. - Но в петък ми дадоха бонус за допълнително свършена работа и затова ти взех нещо. Ето там - посочи той с пръст. - Под елхата е...
- Защо? Нямаше нужда... Разбрахме се без подаръци!
- Не може така. Коледа е! Така де, вярно че мина, но все пак! А аз обичам Коледа и тези празници, няма как да го причиня нито на себе си, нито на теб.
- Ала ти знаеш, че аз хич не ги обичам тия празници... - смотолевих изпод нос.
- Знам, мила... А не трябва. Знам с какво ги свързваш, но аз съм твърдо решен да променя това. - усмихна ми се широко Калоян, а в гласа му усетих дозата решителност.
- Виж - започна отново той. - Не ти казвам да забравиш всичко и да летиш в небесата от щастие. Това няма как да стане, напълно съм наясно. А и все пак си ти... - намигна ми игриво той.
- Хей!
- Е, какво? Ти винаги си една депресирана, но си те обичам такава и не желая да се променяш.
- Колко си мил... Няма по-добро обяснение в любов, хаха.
- Та... хайде отвори го - подкани ме той, посочвайки подаръка с глава.
- Ох... добре.
Промъкнах се леко до елхата, седнах на земята и поех малката кутийка, опакована с чисто бяла хартия и обвита с ярко червена панделка. Беше толкова семпла, а същевременно перфектна. Любовта, с която всичко бе приготвено си личеше отдалеч.
- Ама аз ти подарих само една риза... - заобяснявах се нервно. - Кой знае ти какво си ми взел...
- Не говори, а отваряй подаръка. - сепна ме Калоян.
- Окей, окей...
Издърпах единия връх на панделката леко, докато се разтвори изцяло. Махнах бялата като сняг хартия и в ръцете ми се озова малка червена велурена кутийка.
- Тц... - отворих капачето. - Какво... - дори не успях да довърша изречението си. Огромна буца сякаш се спусна в гърлото ми, давейки ме и оставяйки ме без въздух за малко повече от миг. Очите ми се напоиха с горещи сълзи. Пред погледа ми се разкри една прекрасна сребърна огърлица. Висулката беше леко изкривено на една страна сърце, което в дясната си част бе посипано с камъчета. Сълзите почнаха да се стичат по страните ми.
- Мила, не исках да те разстройвам! - прошепна Калоян и се втурна към мен. Обхвана малкото ми тяло с големите си ръце и ме прегърна силно.
- Не... не. Това са сълзи от радост. Наистина... - заобяснявах се нервно. - Как успя да я намериш?
- Е, не е напълно същата...
- Няма значение... Почти същата е, но това няма значение. Господи, скъпи... как...
Свих очи и просто се оставих на емоциите да ме превземат. Имах подобна огърлица, която ми беше ужасно скъпа - подарък от баща ми. Обичах я с цялото си сърце и не я свалях от шията си. А когато животът реши да ми го отнеме, тя се превърна в част от мен самата. Това бе едничкото нещо, което ми бе останало от него... Ала един ден, прибирайки се от работа едно мургаво хлапе ме нападна внезапно, грабвайки чантичката ми. Опитах се да го спра, но в суматохата, детето успя да ме блъсне, като ръката му бе хванала в здрава хватка огърлицата. Откъсна я и изчезна в тъмнината с нея и чантата ми. Гоних го, крещях, но така и не го достигнах. Помня в този миг как се строполих на земята в отчаяние. Не ме интересуваше чантата, нито парите ми, нито телефона ми. Интересуваше ме само огърлицата. Нея я нямаше. Последната останала частичка от баща ми си отиде... И тази случка отново се случи в един лют зимен ден... Ха, тази зима... Така омразна зима.
- Сигурно си се охарчил цяло състояние? - попитах през сълзи.
- Не го мисли.
- Това е най-хубавия подарък, който съм получавала от толкова много време насам. Благодаря ти! - отвърнах аз и се сгуших като малко дете в прегръдката на Калоян.
- Радвам се...
- Обичам те!
- Аз повече. - рече той, избърсвайки една стичаща се сълза по бузата ми.
- Сякаш ми върна онази загубена частица... Помогни ми да си я сложа...
Погледнах се в огледалото и помръкналото ми лице сякаш засия.
- Прекрасна е! Най-хубавия подарък за Коледа и най-хубавата Коледа!
- Макар и закъсняла... - отсече Калоян, свеждайки поглед надолу.
- Няма значение. - отсякох аз и придърпах голямото му тяло към себе си. Той ме обгърна с ръце и двамата вперихме поглед в отражението пред нас.
- Знаеш ли... - започнах аз. - Зимата и коледните празници сякаш станаха една идея по-поносими за мен...
- Искрено се радвам, ако е така. - отвърна Калоян.
- Така е! - усмихнах се нежно и опрях главата си на гърдите му.