Винаги съм ненавиждала зимата, читателю. Действа ми някак депресиращо... дали заради мрачните сиви дни или заради студа, сковал земята наоколо, но всяка година щом усещах настъпващата зима, душата ми помръкваше. Още от малко момиченце все се шегувах (ала всъщност тайнично копнеех), че искам да живея някъде край големия океан. На място, където слънцето не се измаря силно да грее и да топли с нежните си лъчи земята. Там, където въздуха е напоен с аромата на море, а птиците се реят из небето, пеейки щастливи песни. За мен това бе дефиницията на щастие. На свобода. На живот.
Ала уви, животът не ми бе предрекъл такава приказка...
Краят на декември настъпваше с пълна сила, студа също. В последната неделна утрин от настоящата година се пробудих много рано - навън все още бе тъмно. По прозореца се бяха извили красиви фигури от скреж, а върху покривите имаше бяла тъничка покривка от сняг.
- О, чудесно! - измърморих под нос и преметнах дебелото одеяло върху главата си. Издишах въздуха от дробове ...