Едно писмо

Нощ .... не знам коя... И тази оседлава черните си коне, готова е да ме вземе със себе си на пътешествие. Аз се изкъпах най после. Наредих прането по простора на терасата и ми се припуши. Нямам трева, обикновена липова шума свивам, защото ми пада в терасата, но сега е зима и шумата е влажна. Преди имах съсед на горния етаж, разменяхме цигари за крем карамел, но той се пресели в по-хубав квартал, аз се заплеснах по теб и спрях да правя крем карамел, а вече е късно да ходя до магазина. Стоя на терасата и зяпам луната. Колите прошумяват от пътя. Неоните отсреща блещукат в червено. Поглеждам конете и се чудя - защо не съм сега в някой бар с теб, облечена в най- хубавата си рокля, с онзи парфюм ухаещ на девици и защо вместо луната - да не гледам твоето лице. Ти ще кажеш нещо сериозно, ще вплетеш пръсти в косите ми, аз тъкмо ще настръхна, а ти ще извадиш една запалка, вместо зайче.

Ето го и сервитьора. Или поне силуета му. Отмина. Ти казваш, че не искаш да го викаме още, аз се отпускам във вълните на твоя глас и се нося по отблясъците на очите ти.  А те ме заливат от жажда. И в тази жажда плува едно момиче. Малко прилича на мен, има същият образ, но лицето ѝ излъчва щастие, значи не може да съм аз. Някоя друга е, непозната, а ти се чудиш, дали тя обича да се целува дълго. Или може би, не толкова дълго, но достатъчно дълго, за да не може да те напие.

Седнали сме отвън, не мога да разбера какъв сезон е. Масата е кръгла, има ваза с цветя на нея. Явно сме се намерили не в бар, а в ресторант. Може и странноприемница да е, нямам идея. Вероятно сме изгубили нещо, преди хиляда години и сега сме тук, за да си го върнем. Ти не знаеш името ми нито аз твоето, само знам че си дошъл с лъскавия си, черен кон от някакво рицарско дружество за борба с мелници. Подухва топъл бриз, гъделичка ме по шията. Вятърът си играе с пеперудите накацали по тръпките на кожата ми. Да, забравих. Трябва да си поръчаме нещо, иначе ще ни изгонят. Сервитьорът идва отново. Не съм пила водка от сто години. Може да се пробвам - си мисля. Не. Момент. Тази вечер изобщо няма да се пробвам(пак си го мисля). Направо си поръчвам уиски с кола. 

Изричам го без да се усетя. Ти се усмихваш, защото това е измислено питие и в дружеството никога не си го чувал, но бързо забравяш за тази мисъл, докато си поръчваш вино. 

Започваш да ме сравняваш с донесеното от вятъра, листо на масата. Разглеждаш го и го въртиш в пръстите си. Още не знаеш, какъв цвят е точно. В него има и зелено, и червено, и оранжево. Можеш да усетиш в неговите жилки, спазмите на дъждовете, слънчевите ласки на лятото и накрая ветровете, които са го откъснали и довяли.  Сервитьорът се връща. Има антракт, в който той поставя чашите една по едня пред нас. Ние притихваме. Две питиета и чаша пълна с лед.  Чуваме дори звука на леда. Той сълзи по стъклото.  Поглеждам към топлите ти очи и долавям как  дробовете ми се превръщат в огромна пеперуда.  Тя всеки момент ще заблъска в мен, а аз няма да зная как да я обуздая. Бузите ми пламват. Едва тогава разбирам, че е пролет. Нищо друго не може да е. 

Знаеш ли, че днес ти казах, че те обичам, без да се усетя го казах на глас. Чак се сепнах от гласа си и се огледах.  Не съм луда, нали? Трябва да има някаква диагноза за това. Но, ако някой ще я определя, или ще я лекува предпочитам да си ти. Само без бяла престилка. И без слушалки, от тях настръхвам. Като в тази нощ. Пламъкът от нас пъди мрака. Няма мелници. Няма мрак, когато съм с теб. Ето виж, ветрецът полъхна и сега телата ни засветиха в една свещ. Сега ми сложи едно кубче лед в чашата и наблюдавай как се топи. Разбираш ли какво ми направи?