І

            И тази юнска петъчна вечер приканваше всички в обятията си. Дискотеките, кръчмите и такситата се приготвяха за много работа и печалба. А млади и не толкова: за вихрени танци на някой дансинг, умопомрачителни тоалети, свалки и безразборен секс; алкохол, трева или кока... Органите на реда или не разбираха, или си затваряха очите срещу големи „хонорари” и „натурали”.

            Откакто стана на 15, преди пет месеца, Вера не пропускаше купон. Петъчно- съботните забавления бяха най-очакваното време от цялата седмица. Не, че не беше добра ученичка: напротив – отличничка на класа. Но откакто навлезе в тийнейджърска възраст, момчетата й се лепяха като „мухи на мед”. Разбира се, баща й не искаше и да чуе за прибиране след 20 часа. Не помагаха молбите и обещанията. Нищо. Но за последния й рожден ден, родителите й направиха страхотен подарък /освен дрехите, които си беше харесала преди това/: в петък и събота може да се забавлява до рано сутринта. Дори нямаше определен час. Единственото условие – да знаят къде и с кого. Не познаваха много от приятелите й, но това, че знаеха имената им и името на клуба, където ще са, ги успокояваше. Чувстваха някаква сигурност. Когато я питаха как е изкарала, единственото, което чуваха беше едно вяло „добре” и повече не задаваха въпроси. Знаеха, че не трябва да й досаждат, защото така можело да я накарат да действа „напук”. Бяха го чели някъде, във вестник или списание, на страничката за популярна психология. Даваха й свобода и така да се учи на отговорност.

 От хората, с които се виждаше, познаваха единствено Павлина. Тя беше на 17. Бяха израснали заедно и живееше в съседната къща. Преместиха се от селото, където бяха преди това, защото баща й го съкратили от съвета и сега започнал работа в града. Тогава точно тръгваше на детска градина, а Вера беше на годинка. Кака Павлина идваше следобед и се занимаваше с бебето. По- вероятно да си мислеше, че е кукла, но беше живо – мърдаше, плачеше, махаше с ръчички. А мъничето, като че  очакваше съседчето и ако се случеше да закъснее, започваше да плаче и пищи. В началото никой не знаеше какво се случва, но забелязаха, че като дойде  „каката” и сълзите спираха. Усмивката не слизаше от лицето и звуците предизвикваха реакция на щастие у всички наоколо. С времето станаха неразделни – ядяха, спяха, ходеха на градина, после на училище, заедно. И двете бяха единствени деца и като че всяка беше намерила сестрата у другата. Павлина дори рядко излизаше на дискотека, преди приятелката й да получи официално родителско разрешение. Покрай тях  родителите им също се сприятелиха и често си гостуваха.

Двете момичета минаваха за красавици в училище. Вера – със светлокафява коса, зелени очи, започващо да се оформя тяло на жена; Павлина – с руси кичури, които освежаваха тъмно русата й коса, кафяви очи, с фигура – мечта за световните дизайнери. И въпреки това знаеха, че трябва да учат, защото само с красота няма да си оправят живота... Е, можеше, но не и по начина, по който те искаха. Искаха да учат. И после... щяха да му мислят. Момчета, които ги наобикаляха, удряха на камък. Дори пуснаха слух, че се срещали с по-възрастни мъже... Но те си знаеха истината и какво се говореше, не ги интересуваше. Бяха чули дори, че не се интересували от момчета и затова били все двете... Но подминаваха всичко това с усмивка. Единственото място, където си позволяваха да общуват с противоположния пол по- свободно, беше в дискотеката. Което значеше, че танцуваха с тях и в най-добрия случай, излизаха отпред на въздух и да си поговорят. Разменяха невинни целувки и... толкова...

-                           Вер, готова ли си? – беше приятелката й. – Трябва ми още малко време, че нещо косата ми...

-                           Добре. Ще те изчакам. Като тръгнеш към нас, пусни ми стреличка...

-                           Е, ти пък; нали говорим безплатно...

-                           Добре, добре, както искаш...

Винаги след като се чуеха, дори и за да си разменят нищо незначещи реплики, се усмихваха като затворят телефона. След около 15-ина минути, в 20.15ч. , се чу кратко позвъняване от телефона на Вера, без да се обади, разбра, че трябва да тръгва. Павлина я чакаше на уговореното място и двете със смях и приповдигнато настроение се отправиха към „Палмата” – най-нашумелия и популярен клуб от последните седмици.

ІІ

            Момчетата на входа вече ги знаеха и без проблеми двете приятелки се озоваха  вътре. След няколко огледа установиха, че няма места по сепаретата и заеха два „щъркела” на бара. Това не им се понрави особено, но забавленията искаха жертви... Като модата и красотата...

-                           Два безалкохолни коктейла – поръча Павлина още със сядането.

-                           Не може. Консумацията на алкохол е задължителна в заведението...

-                           И откога?! – почти на заяждане започна русокоска. – Миналата седмица нямаше такова правило...

-                           Няма проблем – обади се Вера и погледна приятелката си така, както те се разбираха. – Тогава два алкохолни. По Ваш избор, но с водка – Барманът се усмихна и започна да приготвя питиетата.

   В другия край на бара двама мъже не спираха да гледат и обсъждат приятелките. Така беше и предната седмица. И по-предната... Единият на около 26-27 години, с тъмни коса и очи, кожата – матова. Този беше по-младият, макар че в очите  на тийнейджърките и той изглеждаше възрастен. А другият... за него дори се чудеха какво прави тук: на видима възраст 40-42 години, също беше по-скоро тъмен, по-нисък и по-набит от приятеля си. Дори познатите на Вера и Павлина забелязаха интереса, който въпросните мъже демонстрираха. За някои даже граничеше с наглост. Като че играеха не игра: кой повече време ще ги съзерцава. Но явно вечерта се очертаваше на промените. След като изпи на екс оставащото в чашата младият се насочи към момичетата.

- Здравейте! Сигурно сте забелязали, но с приятеля ми не можем да откъснем очи от вас. Вие сте най-хубавите момичета тук. Казвам се Спас, а той – и мъжът  вдигна ръка към посоката, от където беше дошъл – той се казва Радо. Ако искате елате при нас... – но след като помисли, се поправи- или ние да дойдем при вас.

- Приятно ни е да се запознаем – възпитанието на момичетата не позволяваше да ги сектирдосат грубо, затова се държаха, както сметнаха за добре в тази ситуация. Която, всъщност, не беше чак толкова сложна. – Но предпочитаме нещата да останат, както са.

- Тоест? – настояваше Спас.

- Тоест ние си оставаме тук двете, вие – там... или, където искате другаде. Приятна вечер!

- Значи ни... отрязвате?! Така ли?! – продължи мъжът, сякаш не проумяваше какво му се говори или пък му се случваше за първи път.

- Да, така! – Вера даде леко гръб на нахалника и отпи от коктейла. Усети как той се отдалечи. Но разбра също, че го ядоса.

- Май го вкиснахме, а?

- Ами като не се усеща – подкрепи я Павлина. – Не сме длъжни да говорим с всички. Особено ако не ни допада. А този беше отвратителен. А приятелят му – в пъти повече. – Забелязаха, че мъжете продължиха да ги гледат, но този път погледите им бяха различни – изпълнени по-скоро със злоба, отколкото с обожанието до преди малко. Сякаш имаше нещо заканително. И двамата бяха зачервени – от обида ли, от срам ли, от гняв или унижение... След не повече от 10 минути платиха и се отправиха към изхода. На девойките им се стори, че минавайки край тях, нещо промърмориха, но не разбраха какво. Само видяха, че въртяха заканително глави.

- Може да не се отнася за нас, Вер! Може някой да им се е обадил и да ги е ядосал. Нали? – Като че сама не си вярваше и искаше подкрепата на приятелката си. Павлина отпи глътка и сянка на тревожност мина през погледа й. Но това беше за части от секундата – след това тя отново се смееше и говореше. – Хайде, време е за танци! – И двете се отправиха към дансинга.

Вечерта мина в настроение и забавление. Нямаше други такива неприятни моменти като този от началото на вечерта с двамата навлеци. Имаха си някакъв неписан режим и към 4 часа сутринта, в лека еуфория и много смях се запътиха към домовете си. Живееха близо, а времето беше приятно за разходка и те тръгнаха пеш. След няколко метра усетиха автомобил с изгасени фарове да ги следва. Не посмяха да се обърнат, но видимо ускориха крачките си... Колата се движеше с тяхната скорост... А те вече тичаха.

следва...