ІІІ

... продължение

Шофьорът на черния „Lexus GS 450h”  натисна внезапно газта. Автомобилът почти беше подминал тичащите момичета, когато се чу дразнещото стъргане на спирачки. Тъмнината не позволяваше да се вижда добре, но се чу странен трясък, по-скоро удар. Вратите на луксозното возило се отвориха и оттам изскочиха дама мъже. Но вместо към тях, те се насочиха към предния капак и се засуетиха, гледайки някъде пред спряната кола. Двете вече не тичаха. Бавно приближиха – макар че преди малко изпитаха неописуем страх, любопитството се оказа по-силно. Дори не знаеха защо го правят, но нещо ги дърпаше нататък.

-                           Вер, това е... човек! – казаното в писък и ужас изпълни тихата уличка. Двете се прегърнаха, а телата им трепереха. Заровиха глави една в друга, за да не гледат. Хлипаха и се опитваха да се успокояват. Мъжете се объркаха от реакцията им: очакваха, че ще побягнат, но те бяха като заковани. Чуваха само от време на време между хлипанията: „Мъртъв е! Има кръв...”

Пред автомобила „лежеше” тяло на човек, мъж, на неясна възраст, но го познаха: всеки ден, когато се връщаха от училище, го срещаха по улицата с бутилка някакъв алкохол, с одърпани дрехи, брадясал, вонящ... Не го познаваха лично, но момичетата често му даваха по някоя монета; веднъж му донесоха и стари дрехи и сега дори им се стори, че беше с тях... 

-                           Стига сте ревали – за първи път чуваха този глас и той не им хареса. Едва сега се сетиха да погледнат двамата мъже. Те бяха с маски, което ги изненада и вцепени. - Той е бездомник. – продължи гласът - Никой няма да го потърси, на никого няма да липсва...

-                           Но той е човек – Вера дори не разбра как се изплъзна от устата ù.

-                     Той е боклук! – изкрещя в лицето ù мъжът. – Като още толкова други... Двете вече не хлипаха; не издаваха какъвто и да е звук. Бяха в шок и не можеха да реагират... никак. Просто стояха и гледаха: ту безжизненото тяло на земята, ту убийците. Очакваха да ги бият или заплашат да мълчат...

-                     Хайде, да го сложим в багажника! – тази реплика изненада девойките. Предполагаха, че ще викнат полиция, ще ги използват за свидетели, че е изскочил внезапно или едва ли не се е хвърлил под гумите. Но не! Погледнаха се изплашени и си стиснаха ръцете за подкрепа и кураж. „Защо правят всичко това в тяхно присъствие?” – този въпрос като поръчан се завъртя в главите на момичетата. Тялото вече беше в багажника и гласът на другият стигна до тях и им се стори някак познат, но вече в нищо не бяха сигурни:

-                     Качвайте се! – това ги стресна – Хайде! Не се размотавайте! – Сграбчиха момичетата  и ги „набутаха” на задната седалка. При опитите им да се съпротивляват получиха по един удар и това ги направи неспособни на реакции – вече бяха в безсъзнание.

            Колко време останаха в това състояние – не знаеха. Нито колко време пътуваха. Отвориха очи горе-долу по едно и също време. Надигнаха се леко, но това, което видяха, не им беше познато: тъмно, макар че денят се опитваше да пробие; дърветата, които бяха на изключително близко разстояние, създаваха усещане за мрак и предизвикваха чувство на потиснатост. Но вниманието им бе привлечено от два силуета, които правеха нещо странно – или поне така се стори на момичетата: сякаш зариваха нещо с лопати - все още имаше купчина от едната им страна, която постепенно намаляваше и се озоваваше в някаква дупка... Тогава се сетиха, че имаше труп. Успяха да излязат от колата и побягнаха между дърветата. Бяха гледали филми и се опитваха да видят някъде светлини – било на къщи, или на движещи се автомобили. Трябваше да стигнат до някъде, където има хора... Мъжете видяха тичащите „пленнички” и ги последваха с колата.

Страхът правеше краката им много бързи и издръжливи. Тичаха незнайно къде в този дървесен лабиринт. След малко се спряха и ослушаха:

-                           Чуваш ли, Пав?

-                           Не! Какво?  – запъхтяна и недоумяваща отговори с въпрос момичето.

-                     Именно! - почти изкрещя от радост – Нищо... Не чуваме вече бръмчене на двигател. Избягахме им! – двете се прегърнаха щастливи, но се сетиха къде са. Или по-точно, че не знаят къде... Видимо по-спокойни тръгнаха. Вървяха и се надяваха да излязат някъде. Стори им се, че видяха път и забързаха. Беше път – не първокласен, но все отиваше до някъде. Краката им разранени, вече едва пристъпяха. Но нещо им даваше сили и те продължиха.

-                     Какво е това? – спряха и се ослушаха. Вера продължи – Прилича на кола. Може би сме спасени...

-                     А може би не... – някак провлачено отговори на ентусиазма ù Павлина. Беше им странно: чуваха работещ двигател, но не виждаха автомобила. След секунди бяха осветени от фарове. На около 30-ина метра машината изфорсира и се „стрелна” към тях.

ІV

На следващия ден по обед в полицията постъпиха два сигнала за изчезнали момичета. Семействата на момичетата бяха обзети от притеснение. Всичко им се струваше като сън, от който ще се събудят и ще видят усмивките на децата си. „Сигурно са у някой приятел и са заспали изморени от танците. Може би не знаем къде са...” – такива мисли се опитваха да вземат връх и родителите се успокояваха за кратко. Бяха се събрали в дома на Вера и наблюдаваха телефона в очакване да иззвъни... Почти не разговаряха помежду си. Просто се поглеждаха, въздъхваха и... се разбираха. 5 часа минаха бавно и всяка секунда им се стори повече от вечност. Тишината тежеше и достойно объркваше още повече чувствата и емоциите. Звукът от звънеца на входната врата раздвижи картината във всекидневната. На прага стояха мъж в костюм и двама униформени. Това не беше добър знак, но...

-                           Семейство Ваклинови?

-                           Да. И Павлови са тук...

-                           Вие ли сте подали сигнал за изчезнали деца? – след утвърдително кимане,  цивилният продължи: - Не сме сигурни, затова трябва да дойдете да идентифицирате телата. Намерихме две момичета, отговарящи на описанието... – беше трудно да продължи. Жените изпаднаха в безсъзнание, а половинките се опитваха да ги свестяват.

-                           Трябва да отидем – говореха мъжете – не е сигурно дали са нашите деца. Може да е грешка. Съвземете се... – отне им време, но майките успяха да се съвземат, доколкото е възможно, и потеглиха...

В помещението беше студено и отблъскващо. Имаше няколко униформени служители и няколко с бели престилки. Но единственото, което забелязаха родителите като влязоха, бяха двата покрити трупа.

- Желателно е бащите да се приближат и да разпознаят. Ще покажем само главите... – говорещият замълча и преглътна тежко и след няколко секунди продължи – Гледката е доста... потресаваща. – Новодошлите издадоха някакви звуци, приличащи на стенания. Жените се олюляха, а мъжете ги придържаха. Колкото и да чувстваха слабост, трябваше да бъдат силни. Майките седнаха на два стола, които някой донесе незнайно откъде, татковците тръгнаха с неуверени крачки към телата. Когато дръпнаха завивките и двамата сложиха ръка на устата си. Но това не беше достатъчно... Вече не можеха да бъдат силни. Последната надежда, която ги крепеше, изчезна с вида на момичетата. Това бяха те: техните дъщери. Трудно разпознаваеми, но техните деца... Като ехо чуваха гласове и особено един, който им обещаваше да открият извършителя или извършителите на това зловещо деяние. За да се успокоят, се наложи да прибягнат до по-силни успокоителни... Вече бяха будни, но като в транс – родителите реагираха неадекватно, но отговаряха на въпросите, които им звучаха като тътен. „Кога излязоха? Къде отидоха? С кого? Кои са познатите им и приятелите? С какво бяха облечени? – въпроси, въпроси...

- Кога ще има резултат разследването, господин следовател? – Павлов успя да зададе въпрос.

- Ще бъдете уведомени при всяко разкритие. Ако междувременно изникнат въпроси, ще ви се обадим.

- Разбира се. – не издържа и захлипа – Те бяха добри деца. Какво са сторили толкова? Кой може да причини това на едни деца?

След като ги откараха в домовете им, специалистите се заеха с разследване на най-зловещото убийство, което бяха виждали в практиката си. След преглед установиха, че е имало изнасилване. Откриха и биологичен материал. Бяха сигурни, че е попаднал там не по желание на жертвите. Доказаха, че са били... девствени. Но същият или същите са извършили и убийството? – Това не беше ясно. Под ноктите на момичетата имаше кожа и те се заеха с изследването. Но всичко тези наранявания... Откъде бяха? Как се е стигнало до тях? Вътрешните им органи също бяха разбити... Как?

Въпросите изникваха един след друг. Но отговорите не бързаха да се появят. Екипите, които работеха по случая, правеха всичко възможно – събираха доказателства, разпитваха свидетели от последната нощ, анализираха... Така стигнаха до непознатия за приятелите им, който говореше с тях на бара.

следва...