Срещнали се Нане и Вуте, седнали на пейка в парка и започнали да обсъждат новините от деня.

-         А бре, Вуте, виде ли – отзарана в читалището ни докарали компютри.

-         Е па оти ни са?

-         Щели да прекарват Интернет и да правят интернет-клуб.

-         И що че чиниме у тоя клуб? – недоумявал Вуте.

-         От Интернет можело да се прочетат всекакви новини от всекакви вестници, да се четат книги, да се гледат филми, да се слуша музика, да се продава и купува, да се правят реклами и още каквото се сетиш. Внучето от града ходело в такъв клуб да играе на игри или да чати с  приятели.

-         Чати? Те това пък що значи?

-         Да чати значело да се ко-му-ни-ки-ра (Ох, не мога да го изрека!) с хора от целия свет, ама като си пишат.

-         Ми то писмото не е ли същото?

-         Същото, ама не чакаш седмица или месец докато получиш отговор. С това пишеш нещо, а другият ти отговаря на момента. Немаш идея колко хора са се запознали и са се оженили с тоя чат!...

-         А-а-а!  Ама сигурно може и да се лаже! Я, например щом пишем, че кажем, че съм и хубав, и млад, и богат… Че се види ли?

-         Може и да те видят – ако си сложиш твоя снимка или да включиш камера да те снима, докато говориш.

-         Те така! Значи може  и да се говори като по телефон?

-         Да. Даже и  да се виждате с отсрещниот.

-         Брей! Голема работа! А нали тия компютри че сакат пари, кой че ги плаща? - съобразил Вуте

-         Парите ги давали от Европата, ама пък нашият кмет се тюхка как да направят надписа над вратата на клуба безплатно. Пита и нас, па ние дигаме рамене. Нали никой у село не умее да рисува хубаво…

Замислили се и двамата. В следващия момент Вуте се плеснал по челото:

-         Нане, сетих се! Нали на сградата има големи букви „НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ”?

-         Е?

-         Че разместат само две от тех и… готово. Че стане „НАРОДНО ЧАТИЛИЩЕ”.

-         Верно, бре! Ми да! То кой ли сега чете стари книги, че да требва читалище. ЧАТИЛИЩЕ че бъде!