Срещнали се Нане и Вуте, седнали на пейка в парка и започнали да обсъждат новините от деня.
- А бре, Вуте, виде ли – отзарана в читалището ни докарали компютри.
- Е па оти ни са?
- Щели да прекарват Интернет и да правят интернет-клуб.
- И що че чиниме у тоя клуб? – недоумявал Вуте.
- От Интернет можело да се прочетат всекакви новини от всекакви вестници, да се четат книги, да се гледат филми, да се слуша музика, да се продава и купува, да се правят реклами и още каквото се сетиш. Внучето от града ходело в такъв клуб да играе на игри или да чати с приятели.
- Чати? Те това пък що значи?
- Да чати значело да се ко-му-ни-ки-ра (Ох, не мога да го изрека!) с хора от целия свет, ама като си пишат.
- Ми то писмото не е ли същото?
- Същото, ама не чакаш седмица или месец докато получиш отговор. С това пишеш нещо, а другият ти отговаря на момента. Немаш идея колко хора са се запознали и са се оженили с тоя чат!...
- А-а-а! Ама сигурно може и да се лаже! Я, например щом пишем, че кажем, че съм и хубав, и млад, и богат… Че се види ли?
- Може и да те видят – ако си сложиш твоя снимка или да включиш камера да те снима, докато говориш.
- Те така! Значи може и да се говори като по телефон?
- Да. Даже и да се виждате с отсрещниот.
- Брей! Голема работа! А нали тия компютри че сакат пари, кой че ги плаща? - съобразил Вуте
- Парите ги давали от Европата, ама пък нашият кмет се тюхка как да направят надписа над вратата на клуба безплатно. Пита и нас, па ние дигаме рамене. Нали никой у село не умее да рисува хубаво…
Замислили се и двамата. В следващия момент Вуте се плеснал по челото:
- Нане, сетих се! Нали на сградата има големи букви „НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ”?
- Е?
- Че разместат само две от тех и… готово. Че стане „НАРОДНО ЧАТИЛИЩЕ”.
- Верно, бре! Ми да! То кой ли сега чете стари книги, че да требва читалище. ЧАТИЛИЩЕ че бъде!
© Дияна Ханджиева Всички права запазени